"Невероятната Грейс Адамс" от Фран Литълууд

Грейс Адамс попада в задръстване в Лондон в един от най-горещите летни дни. И то точно когато трябва да занесе тортата-изненада за шестнайсетия рожден ден на дъщеря си, макар самата тя да не ѝ говори, а съпругът ѝ да иска развод. Грейс е на четиресет и пет – възрастта, на която според „Гардиън“ хората са най-нещастни, и се чувства все по-недоволна, неразбрана и невидима. Но в този ден вече всичко ѝ идва в повече и тя слиза от колата, оставя я насред задръстването, въпреки протестите на останалите изумени шофьори, и просто си тръгва. Не за да избяга от собствения си живот, а точно обратното – за да се върне към него.

Защото някога Грейс Адамс е била невероятна. Красива и амбициозна, полиглот, владеещ пет езика, тя вярва, че може да сбъдне и най-смелите си мечти. Запознава се с бъдещия си съпруг, Бен, на лингвистично състезание, а малко след това става водеща на популярно телевизионно предаване. Безоблачното им семейно щастие обаче внезапно е помрачено, тя загубва работата, съпруга си, а скоро и себе си.

Но дали в нея все още няма частица от предишната безстрашна и дръзка Грейс, готова да покори света? Въоръжена с торта в ръка, тя ще прекоси лондонските улици насред екстремната гореща вълна, за да напомни на всички – и най-вече на самата себе си – коя е всъщност.

Интервю с Фран Литълууд

Правете това, което искате и чувствате, без да ви пука за мнението на останалите. Само така ще бъдете верни на себе си и наистина щастливи.

Фотокредит: Серена Болтън

Фран Литълууд има бакалавърска степен по Английска литература и магистърска по Творческо писане. Работи като бизнес и финансов журналист за „Таймс“, но напуска, за да отглежда трите си дъщери и да пътува със съпруга си, който е музикант и диджей. Когато децата ѝ поотрастват, сбъдва мечтата си да напише дебютния си роман „Невероятната Грейс Адамс“ – за впечатляващите девет месеца, който се превръща в бестселър, преведен на 16 езика. Живее в Северен Лондон със семейството си и вече работи по втория си роман.

- Откъде ти хрумна идеята за романа?

- Иска ми се да кажа, че и аз като Грейс един ден просто оставих колата си насред задръстване и си тръгнах, без да погледна назад, но уви, нищо подобно не се случи. Всъщност отдавна исках да напиша роман, чиято главна героиня да е жена на средна възраст. Нещо, което да противоречи на общоприетото разбиране, че на този етап от живота си жените са скучни, незабележими и вечно недоволни. За мен беше важно да не звуча прекалено захаросано или стерилно, но и да има известна доза хумор, затова реших действието да се развива в най-горещия ден от годината! Това е и един от най-ужасните дни в живота на Грейс и тя – изгубила всичко и притисната до стената, най-накрая решава да се бори, осмелява се да отхвърли социалните норми, към които до този момент стриктно се е придържала, и да казва и прави каквото си поиска – нещо, за което всяка една от нас тайничко си мечтае! Книгата се превърна в нещо повече от бунта на една жена на средна възраст – в задълбочено, но и забавно изследване на темите за идентичността, семейството, любовта и женствеността, остаряването и силата на женската ярост. В крайна сметка обаче в романа, както и в живота, винаги остава надежда за бъдещето.

- Разкажи ни повече за главната си героиня Грейс Адамс и отношенията с дъщеря ѝ Лоти, които са в основата на сюжета.

- Исках да създам образ, който да олицетворява всяка една жена, но в същото време да бъде необикновен, затова направих Грейс полиглот, владеещ пет езика. Още в началото става ясно, че с дъщеря ѝ Лоти са скарани и отчуждени. В хода на романа Грейс осъзнава иронията на факта, че въпреки че говори перфектно пет езика, тя така и не успява да намери точните думи, за да общува с дъщеря си, но въпреки бездната помежду им, те все още се обичат, което е нещо често срещано в отношенията между хората: ние имаме склонността да казваме неща, които не мислим, а в същото време често не успяваме да изразим онова, което наистина искаме. Грейс обожава дъщеря си, но тийнейджърката възприема обичта ѝ като обсебваща и контролираща, което е типично за подрастващите. Самата аз го преживях с трите си дъщери, така че изпитвам емпатия към Грейс заради болезненото усещане за загуба, но в същото време разбирам, че това е необходима стъпка към извоюването на независимостта, без която порастването е невъзможно.

- Ако можеш да се върнеш назад във времето и да си дадеш само един съвет, какъв би бил той?

-Носи си жълтите обувки. Свързано е с една история от тийнейджърските ми години. Купих си едни доста крещящи жълти обувки, които безспорно правеха впечатление. Още първия път, когато си ги сложих, получих два комплимента от приятелките си, но само миг след това ги видях да се споглеждат и подхилкват и осъзнах, че всъщност ми се подиграват. Повече не ги обух. Сега обаче казвам на дъщерите си, че съжалявам за това: трябваше да си нося жълтите обувки, защото на мен ми харесваха, а това е най-важното. Трябваше да отстоявам себе си, а това важи за всички нас, особено за жените и момичетата – правете това, което искате и чувствате, без да ви пука за мнението на останалите. Само така ще бъдете верни на себе си и наистина щастливи.

Източници: Penguin.com.au; Audible.com, https://deborahkalbbooks.blogspot.com/

Откъс

Грейс има чувството, че гори. Нажеженият въздух облъхва като парещ дъх покрива на колата, но пожарът сякаш бушува в самата нея. Бавно потно S се стича между гърдите ѝ и я гъделичка. Едва се сдържа да не пъхне ръка и да го избърше, но е в задръстване и прозорецът на колата ѝ е на нивото на отворения прозорец на прилепеното ауди, а мъжът на кормилото я гледа така, сякаш само нея е чакал. Майната ти. Майната ти, майната ти, майната ти.

„Ако днес ви е горещо – казва женски глас по радиото, – според „Автономия“, експертна организация, изследваща климатичните промени, ни очаква още по-интензивна гореща вълна...“

Натиска педала, за да не чува прогнозата, и поглежда часовника на таблото. 12:23. Как така? Хвърля поглед и на телефона си. 12:23! Ужас! Закъснява! Специалната торта „Остров на любовта“ я чака. Не че можеше да си я позволи, но беше заложила всичко на нея. Едно, две, три, четири... Полузабравената когнитивно-поведенческа терапия с броенето не я успокоява и добре че се отказа още след първите онлайн сесии. Диша дълбоко през носа. Джинсите са залепнали за бедрата ѝ. Върти клапаните за въздух и натиска за пореден път копчето на климатика, макар да знае, че не работи. Евтиният синтетичен плат на джинсите я сгорещява до непоносимост и разтваря колене колкото може повече с надеждата за малко хладен въздух между краката.

Телефонът звъни и я стряска. Лоти? Мисълта е автоматична, но още преди да е погледнала, знае, че не е тя. Изненадва се от намръщеното лице на екрана и в миг осъзнава, че вижда отражението си. Кейт я чака на Фейстайм, но не ѝ се говори и се дърпа назад, към вратата на колата. Макар да е сигурна, че сестра ѝ не я вижда – Лоти ѝ се е смяла за това стотици пъти – винаги ѝ се струва, че Кейт по някакъв начин я наблюдава. Знае защо ѝ звъни; през последните две седмици тя оставя множество съобщения, които някак си успяват да бъдат състрадателни и обвинителни едновременно: „Мама ми се обади и ми каза, че не може да се свърже с теб. Тревожи се. Татко също. Наистина не е честно към тях... Слушай, обади ми се, за да знам, че си добре. Е, може би не точно добре, но... Тревожим се за теб, Грейс“.

Чува звук на клаксон и се обръща рязко. Не че е насочен към нея. Тесният път от Мъзуел Хил до Емирейтс Стейдиъм е задръстен с коли. Това шосе е подходящо за задрямало селце или за Средновековието, а не за стълпотворението от камиони, градски автобуси, коли за доставки и джипове.

– Нима? – казва тя на празното пространство в колата. – Така ли, пич? Задник със задник! И какво точно искаш да направим?

Чувства се като в капан и усеща мирис на гореща пластмаса. Защо не помръдват, защо! Задръстването ѝ напомня за някакво телевизионно шоу, за книга или за сценарий. Не може да се сети какво точно... Напоследък дори не си знае името. Опитва да си спомни нещата, за които не се сеща и все ѝ се изплъзват. Щеше да е почти смешно, ако не беше толкова ужасно... Сякаш част от мозъка ѝ се бе изхлузила някъде, без да разбере.

Телефонът ѝ отново звъни. Някой пак надува клаксон. Оня в аудито все така я зяпа. Горещо е и нещо жужи и се върти в кръг. Дебела черна муха се блъска и трепти на прозореца. Челото на Грейс е потно и тя не спира да размахва ръце, тъй като мухата я атакува, докато се щура между седалките.

На задния прозорец в предната кола се появява малко момиченце с плюшена кукла. Гледа я и не се усмихва. От радиото долита насеченият бийт на някаква песен, а от близкия пътен ремонт се носи разтрисащият тътен на пробивните машини. Мухата каца на бузата, на ръката и на косата ѝ, колите не помръдват, времето лети светкавично, а Грейс не бива да закъснява, категорично не и днес.

В един миг ѝ писва и повече не може да търпи.

Отваря вратата и задушливите газове я облъхват. Грабва телефона и пъха кредитната си карта и двайсет долара в задния джоб на джинсите. Няма да мъкне чантата си, че и без това завира и се разтапя в неподходящите за жегата тесни джинси. Затръшва вратата, насочва ключовете и – щрак-трак – колата е заключена. Тръгва по белите линии в средата на шосето и чува:

– Хей, скъпа! Какво си мислиш, че правиш?

Обръща се.

Мъжът от аудито надвиква клаксоните. Грейс чува заплашителното боботене на колите и гневната какофония от звуци, но има чувството, че e някъде далеч и това не я засяга.

– Ама ти... наистина ли! – Мъжът вече крещи, жестикулира диво и тя вижда потните петна под мишниците му. – Върни се в колата! Не можеш да я оставиш тук!

Грейс усеща горещия метален дъх на заобиколилите я коли и му се усмихва. Само с устните, но не и с очите.

– Мога – прошепва тя.