По пътя на Христос към Голгота има четиринадесет спирки

През тринадесети век доминиканският мисионер Риколдо де Монтерече я нарича "Via dolorosa" - Пътят на болката

Американски турист, пристигнал в Йерусалим и помолил да го заведат, там, където всички евреи плачат. Водачът на таксито най-напред го откарал пред данъчното, после се сетил, че пред данъчните служби плачат всички народи на земята, затова продължил и спрял край единствената оцеляла стена от разрушения от римляните втори юдейски храм - най-свещеното място за евреите. Над него блестят златните минарета на джамията "Кубрат ас-Сахра", третото по важност пък място за мюсюлманите.

В дните на страстната седмица обаче, светът е вперил поглед няколко стотин метра по-нагоре от  тези две светилища; там, където се издига църквата "Възкресение Христово", под чийто купол се намира гроба на Спасителя.

От векове та до днес, в навечерието на Великден, миряни от близко и далеч, говорещи разни езици, черни, бели, жълти, бедни или богати, пристъпват в един ритъм по неравните, излъскани от времето, камъни на една от най-известните улици в света. През тринадесети век доминиканският мисионер Риколдо де Монтерече я нарича "Via dolorosa". Пътят на болката.

Тълпата се носи бавно, устните редят молитви, по лицата е изписана болка, някои плачат. Огромен дървен кръст се предава от човек на човек и като свещено знаме се носи над множеството.

Точно толкова превъзбудена и шумна е била тълпата и преди малко повече от две хиляди години. Тогава обаче, кръстът е носен само от един - Исус от Назарет. С наближаването на дните, в които се отбелязва неговото възкресение в Йерусалим, свободниге легла в хотелите свършват, а собствениците на малките търговски обекти по "Via dolorosa", предчуствайки добрия берекет, трижди прославят Христос, дори да са мюсюлмани.

Работи се почти денонощно, като всеки от тях се опитва да убеди пришълците, че точно пред неговото магазинче, или сергия, е спрял Синът Божи по пътя си към безсмъртието. За  доказателство се сочи някакво петно поизбеляля червена боя на стената: Това е кръвта на Исус - следва обяснението.
 
Ако се вярва на всички нахъсани търговци, то тогава по пътя си към Голгота Спасителят е спирал, едва ли не, на всяка крачка. Според летописците обаче, истината е друга. До въпросния хълм над свещения град, приличащ на човешко чело /Голгота/, спирките са били четиринадесет.  

За начало се приема Лъвската порта, където някога е било съдилището на Пилат Понтийски. В онзи паметен ден Христос е стоял пред него, окървавен и унизяван от крещящата  на тълпа. Римлянинът си измива ръцете и без думи произнася присъдата: Смърт. Да се разпъне на кръста.

Това е първата спирка.

Малко след това Исус, преведен под тежеста на кръста, тръгва към Лобното място, но не издържа тежестта на огромното дървено разпятие и пада.

Тук е третата спирка.

Тълпата го ругае, надсмива му се. Кръстът е отново на плещите му, когато среща майка си.

Четвърта спирка. 

Майката  посяга да погали окървавената му глава и да измие лицето му, но пазачите не позволяват. Исус е изтощен, няма сили да носи кръста, но никой не смее да му се притече на помощ. И тогава някакъв чужденец с един жест се нарежда сред най-тачените личности от християните. Симон Киренеец, който дори не е ученик и последовател на Спасителя, а само е чувал за него, поразен от жестоката, гледка нарамва кръста и го понася. Това се случва на петата спирка.

После жалостивата Вероника бърше потта на мъченика, а на седмата спирка Исус пада за втори път. Страданието е все по-непоносимо.

Няколко жени, чийто близки той е изцерил, избухват в плач. За първи път мъченикът проговаря: "Дъщери ерусалимски, не плачете за мен, но плачете за себе си и чедата си". /Спирка 9/

На Голгота синът божи пристига полугол. Войниците се скарват за туниката му и тъй като не могат да я поделят, решават да я разиграят на жребий.  Още повече, че тя е специална и няма нито един шев. Малко след това Христос е прикован на кръста. Тълпата реве: "Отче, прости им, понеже не знаят какво правят" - проронва мъченикът. Пада мрак, земята се разклаща, скалите се цепят. Идва краят.

Синът божи е свален от кръста и положен на мраморна плоча, за да бъде помазан с благовония и обвит в бял плат. Това е спирка тринадесет  и е първото, което вижда мирянинът, който пристъпи прага на храма "Възкресение Христово".
 
На метри от  плочата  е последната, четиринадесета спирка, по пътя към Голгота – Божи гроб. Той представлява малък параклис, пред който винаги има дълга опашка. Обикновено хората влизат сами, за минута-две, колкото да приклекнат на колене и целунат камъка, а излизат  хаджии, титла, която ще се впише в името им и ще се предава на поколенията.

Сертификатът за хадлжълък се издава веднага от администрацията на храма, разбира се, срещу съответното заплащане. Много българи са имали честта да притежават такъв ценен документ. Дори заради многото си хаджии, едно български село се е кръстило Ерусалимово, а главната му улица се казва „Виа долороса“.

Храма „Възкресение Господне“ е построен през 335 година и има съвсем нелека съдба. Много смелчаци за загубили живота си в битка за неговото освобождаване. Разрушаван, опожарявян, той винаги, все така величествен, е бил издигал отново. Стотици превъзходни майстори зографи са оставили таланта и душата си в него. Пламъкът на свещите и кандилата никога не са преставали да осветяват фреските, иконостаса, разпятията.

Точто тук, в полунощ на възкресението, по свръхестествен начин, ще пламне Благодатения или още Свещен огън. За християните това е чудо!  Патриархът го изнася пред църквата, откъдето вярващите го разнасят по целия християнски свят.

В храма „Въскресение Господне“ свои представителства имат католическата, източноправославната, арменската, сирийската и етопската  църкви. Всяка следва своите ритуали и регламентирано време за молитви. Това обаче, не пречи на божите служители да водят непрекъснати битки, дори войни, които не минават без шамари. И това не е нещо ново.

Още преди векове сраженията  между монасите са били толкова люти, а споровете толкова нерешими, че тогавашният владетел Салах ад-Дон решил, ключа за храма да се даде на мюсюлманско семейство. Така от дванадесет столетия до днес неговите наследници от мъжки пол отключват сутрин и заключват вечер вратите на най-святото място за християтите.
 
Исак ГОЗЕС