„Изчезна някъде във Вселената, без да ми каже къде отива, за да мога да го намеря. Но аз сигурно ще го намеря! Защото безкрайно го обичам!“.

Това написа във Фейсбук за съпруга си – големия кинорежисьор Николай Волев, неговата Доротея. По ирония на съдбата тя се прибра в дома им, след като погреба първия си мъж Кирил Маричков, за да открие трупа на втория.

"Моят живот, моята любов, моето щастие, смисълът на това да живея, най-хубавите дни, най-близкият ми приятел, най-незабравимите спомени, човекът, на когото се възхищавах и обожавах, талант, ерудит, вселена от познания, мощен, велик, безсмъртен“, добави още Доротея Волева.

А ето какво написа след загубата на Щуреца, когото дари със син: „Всички умираме. Но със своето творчество и живот той се обрече на безсмъртие. Той ще остане завинаги в нас и няма да бъде забравен.

А какво по-хубаво от това. Във всяка негова песен някой намираше себе си, своите чувства, своята вяра, своята надежда. А какво по-хубаво от това. Съдбата му отреди и друг подарък.

Не да умре в инвалидна количка в някой хоспис, а на сцената, където е неговият живот, смисълът на съществуването му и музиката - неговата любов. А какво по-хубаво от това. Мир и светлина по пътя ти, Кирчо! Твоята първа съпруга Доротея“. 

Двамата й любими умират след падане

И двамата й съпрузи си отидоха след падане – Маричков полетя от сцената преди концерт на „Фондацията“ в оряховското село Селановци, а Волев – от четвъртия етаж на кооперацията, в която живееше на ул. „Кракра“ в центъра на София.

Според публикации Николай е слагал капан за гълъби на перваза на прозореца на таванското помещение, стъпил е на стара дъска, заради което е загубил равновесие и така е полетял.

Получил тежка черепно-мозъчна травма, затова се предполага, че е паднал на глава. Имал и политравма, а двете наранявания са несъвместими с живота. Според други публикации Волев сам е избрал да сложи край на живота си. В тях негови колеги разказват, че той се е простил с тях по телефона в последните дни, казвайки им, че „не му остава много време“.

През 2016 г. е диагностициран с рак и  е казвал, че лечението му върви добре, но при последния му преглед миналата седмица станало ясно, че заболяването се е завърнало с пълна сила, а разсейките са плъзнали в цялото му тяло.

Лекарите го предупредили, че му остават „не повече от 2 месеца живот“ и му предстои „много тежка битка“. Вероятно заради това 78-годишният творец е взел фаталното решение. Баща му също е починал от рак, а вуйчо му е живял над 10 г. след операция като неговата, затова се надяваше да има и той късмет.

Другите за него...

Евелина Белчева: Изпитваше страшни болки, но работеше стоически

Убедена съм, че смъртта на Николай Волев е неговият последен екзистенциален избор. Този жест не е случаен и личен, той е резултат от вонящите миазми в съвременното ни общество. Няма нищо случайно, така казваше!

Много дълбок, много чувствителен творец, колкото смел и дързък, толкова интуитивен и чувствителен! Един от най-почтените и талантливи хора, които познавам.

Погуби го долната българска настояща действителност, изтъкана от посредственост, кариеризъм, завист и духовно оскотяване. Неистово работеше по филм за съдбата на Яворов и Лора – напълно отдадено, с изключително чувство за психологизъм и човечност.

Живи са – в нас – така казваше! Но беше убеден, че няма да получи подкрепа за филма и тази мисъл го разяждаше много повече от заболяването. И повтори трагичния жест на Яворов: „Неговият трагизъм е по-голям от нашия!“. Изпитваше страшни болки, но работеше стоически, с радост и неистова отдаденост, сякаш да заглуши болката: „Обичам да давам знак, че ме има!“.

Милена Фучеджиева: Бях поласкана от предложението му, но отказах

Отиват си един след друг. Отиваме си. Смъртта бърза да завърши портретите. „Да обичаш на инат“ беше изключителен филм за бунт във време, в което бунтовете бяха забранени.

Изскочих от киното разревана от болка, обида и нетърпимост заради мои лични обстоятелства. Теглих дебела черта за тънката си житейска биография. Никой български филм не е бил такъв катализатор за мен. А „Дом #8“ беше един от най-ужасяващите и смели документални филми за времето си. Преди 5-6 години Волев ми предложи да работя по един сценарий с него.

Бях поласкана, но прецених, че колкото и да беше изкушаващо да работя с него, не исках да си създавам повод за конфликт с един от най-талантливите кинаджии в киното ни. Нямах съмнение, че така би се случило с голям автор като него и отказах. Дълбоко съжалявам и тъжа, че всичко свършва толкова бързо. В началото изглежда като безкрайност, но не е.

Иво Ников: „Дом №8“ беше грижливо прибран

Неговият най-награждаван филм е и най-неизвестният за широката публика - документалният "Дом №8" от 1986. Брутален, черно-бял филм, посветен на домовете за децата с умствени увреждания - далеч, далеч преди ББС да направи филма за децата от Могилино. Сюжетът би могъл да мине за типичен соц - в дома децата репетират за посрещане Деня на детето.

На екран обаче виждаме цялата система в голата ѝ озъбеност и безчовечност. Филмът беше прожектиран от немай къде (все пак 16 награди не са малко!), но само в студийно кино "Витоша", и то по една прожекция в седмицата. И тъй като тогава не пропусках филм (дори съветските мазохистични упражнения), отидох и аз.

Никога, ама никога не бях (а и до днес не съм) виждал публиката да напуска салона, без да продума нещо. Филмът после беше грижливо прибран и повече не видя бял свят - от немай къде щяха да го пускат по БНТ, но в последния момент го смениха с нещо друго - остана само анонсът към него. Няма го и никъде в мрежата - единственото видео в You Tube е със сбъркано заглавие - всъщност там ще видите "Хората в Коми".

Чавдар Панов: Даде най-хубавите роли на Тодор Колев и Велко Кънев

"Господин за един ден" е шедьовър. Филм почит към нямото кино, един Чаплин в селото на Елин Пелин. С прасето на Кийтън. От най-любимите ми български филми. "Двойникът" е пророчески. Посредствеността и позьорството постепенно и неотклонно вземат връх над същностното и стойностното. Огледалото като централен символ показва, че това може да се случи в един-единствен човек.

"Да обичаш на инат" е завръщането на един мъж от грозната действителност към детската приказка. Андерсеновото "царят е гол" става "учителят пее фалшиво". Героят на Велко Кънев излиза от училището, пометен на вратата от бягащите ученици, а секунди по-късно топка го праска по главата - триумфът на детското е буквално физически. Кантарджийката - вещица, рицарският сблъсък накрая...

Волев имаше и силни документални филми. Имаше и несполуки като римейка на "Козият рог" с Морфов, но пък и Гас ван Сент се пробва неуспешно с "Психо". Гледал съм го много отдавна, може би си струва да си го припомня. Волев даде и най-хубавите филмови роли на Тодор Колев, Велко Кънев.