„Когато става дума за историческата принадлежност на Македония към българската царство през епохата на Средновековието, обикновено се досещаме за славните времена на цар Самуил.
Всъщност тези области влизат трайно в границите на българската държава още в началото на ІХ в. А с известни интервали те са част и от Второто българско царство от края на ХІІ до края на ХІV в.”, коментира проф. Овчаров.
„Македонските области са сред първите, които братята Асен и Петър отвоюват след успешното въстание срещу византийската власт в Търновград от 1186 г.
Още през 1191-1195 г. те често атакуват намиращите се под властта на ромеите македонски територии, като се спускат по долината на Струма.
Вече при техния брат цар Калоян (1197-2007) тези земи са присъединени към царството и се управляват от зависимия от него болярин Добромир Хриз, резидирал в мощната крепост Просек на река Вардар”, посочва той.
„Много е важно, че търновският владетел отлично е знаел за своите велики предшественици, създали някога огромната Българска империя.
В писмата си до папа Инокентий ІІІ той ги изброява с гордост: „...Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите...“.
А в писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник напълно приема версията за връзката на рода на Асеневци с владетелите на Първото българско царство: „...Петър, Самуил и другите твои знатнопаметни предци....“
За Инокентий ІІІ няма никакво съмнение, че Самуил е български цар и предтеча на цар Калоян!”, подчертава проф. Николай Овчаров.
„Византийският историк Никита Хониат е категоричен, че в 1205 г. Вардарска Македония е българска, а царски наместник е боляринът Чъсмен, „който бранел Просек и всички тамошни земи били под властта на Калоян”.
После в Македония управляват царските братовчеди Алексий Слав и Стрез, влезли в конфликт с узурпатора Борил веднага след гибелта на Калоян в 1207 г.
При цар Иван Асен ІІ (1218-1241) България се разпростира на три морета и Македония е трайно в границите на царството”, отбелязва той.
„След смъртта на великия владетел държавата е управлявана от регентствата на малолетните синове от няколко му брака и е раздирана от интриги.
През септември 1246 г. коварно е отровен първият наследник Коломан І, а на престола се възкачва седем или осемгодишният Михаил ІІ Асен.
Възползвайки се от слабостта на воденото от майка му Ирина регентство, страната е коварно нападната от войските на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци.
Практически без съпротива са отнети повечето завоювани в предишните десетилетия земи в Беломорието и Родопите. Окрилен от постигнатия леко успех, василевсът превзема Мелник, а след него множество градове във Вардарска Македония – Стоби, Скопие, Просек, Велес, Прилеп”, заявява проф. Овчаров.
„Първата работа на възмъжалия Михаил ІІ Асен е да отвоюва загубените си земи. През 1254 г. българската армия настъпва в Егейска и Вардарска Македония.
Историкът Георги Акрополит пише, че „...голямата част от западните области били населени с българи, които много отдавна се отцепили от ромеите.”
А българското отвоюване на тези територии прекрасно се илюстрира от известния портрет на цар Михаил ІІ Асен в църквата „Св. Архангели” в Костур (дн. Кастория)”, посочва той.
„Ако за предишните владетели роднинските връзки с Македония не са доказани твърдо, то във втората половина на ХІІІ в. Българското царство се управлява от човек, който със сигурност произхожда оттам. В 1256 г. Михаил ІІ Асен също е убит след заговор и страната отново е обхваната от междуособици.
Тогава на сцената се появява Константин Тих, който бил виден и уважаван велможа от Скопие. От данните на хрониста Никифор Григора става ясно, че баща му бил българин. Името му вероятно е съкратено от Тихомир, Тихослав или Тихота.
Видният чешки учен Константин Иречек изказва интересната хипотеза, че с името Тихомир наричали доста от българските първенци на Скопската област още в началото на ХІІІ в. като споменатият около 1200 г. архонт Йоан Тихомир. Някои учени смятат, че в края на управлението на Михаил ІІ Асен тази област е независима и се намирала под управлението на Константин Тих”, отбелязва проф. Овчаров.
„Скопският болярин бил с много висок авторитет в българската столица Търновград. „В България имаше тогава – разказва Никифор Григора, - един известен човек на име Константин, по прозвище Тих, който беше далеч пред останалите по умствени възможности и здравина на тялото.”
Ето защо българските боляри минават на негова страна, добавя Георги Пахимер”, казва също проф. Николай Овчаров.
„Цар Константин Тих се възкачва на трона през 1257 г. и управлява цели две десетилетия до злощастната за него 1277 г., когато е убит при бунта на Ивайло.
Доскоро този владетел бе смятан за доста безличен, но вече е доказано, че той успява да възпре амбициите на агресивното Унгарско кралство от запад и да нанесе решителни удари върху Византийската империя.
Особено голяма е неговата победа над ромеите като главнокомандващ на обединените българо-татарски войски, които през 1265 г. разгромяват византийците и за малко не пленяват император Михаил VІІІ Палеолог”, подчертава той.
„Вследствие на тази победа Българското царство си връща значителни територии, включително отново загубената в края на управлението на цар Михаил ІІ Асен Вардарска Македония. Цар Константин Тих влиза триумфално в родния си град Скопие и това се вижда от един изключително важен исторически документ”, изтъква проф. Овчаров.
„Става дума за т. нар. Виргинска грамота, с която владетелят дарява на един манастир в Скопие обширни земи в Скопската и Положката област (днешния район на Тетово и Гостивар).
От документа се разбира, че царят лично е посетил тези райони и е наредил да бъде написан документа. В оригинала този пасаж звучи така: „...Когато слезе царство ми в Долната земя”.
Тогава заварил манастира „Св. Георги Бързи” в Скопие занемарен, срещнал се лично с игумена Варлаам, потвърдил старите привилегии и дарения, и добавил нови към тях”, посочва той.
„Тук е най-важно понятието „Долна земя”, както очевидно през Средновековието наричали в Търновград македонските области. За да стигне до Скопие, царят „слязъл” и това показва посоката на движение от север на юг.
Явно тези райони са възприемани като неразривна част от царството и са били известни като „Долната земя”, отбелязва проф. Овчаров.
„Но най-интересно е, че това понятие се запазва по време на цялото турско робство и се появява чак през Възраждането в ХІХ в. Един от най-видните просветители в македонските области е роденият в Тетово Кирил Пейчинович. В 1816 г. като игумен на важния Марков манастир край Скопие той издава в Будапеща книгата „Огледало”.
На първата страница авторът отбелязва, че я пише на „препростейши и некнижен български език от Долна Мизия”. С понятието „Мизия” византийските историци от ХІІІ-ХІV в., а и от по-късно време, винаги обозначават България. Очевидно това се запазва и през следващите векове, когато жителите на Македония продължават да се чувстват неразделна част от българския народ”, коментира той.
„Цар Константин навсякъде отбелязва гордо, че е „цар и самодържец на българите”. Това виждаме върху монетите и печатите му. А негов е най-хубавият запазен български царски портрет в прочутата стенописна композиция от Боянската църква (1259 г.). Там скопският болярин е изобразен като български цар заедно със съпругата си Ирина и верния севастократор Калоян с жена му Десислава”, подчертава проф. Овчаров.
„През ХІV в. българските царе продължават да се борят за македонските области в тежка битка с Византия и с укрепналата сръбска държава. Амбициозният Михаил ІІІ Шишман е на прага да разреши този проблем, но злощастно губи битката със сръбския крал Стефан Дечански на 24 юли 1330 г. край Велбъжд (дн. Кюстендил). Малко по-късно османското нашествие поробва за цели столетия всички балкански народи”, завършва той.
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
