"Сребърният залив": Трогателна история за силната връзка между майка и дъщеря и новото начало

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Прави успешна журналистическа кариера, но мечтата й е да стане писател. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви, но големият пробив идва с „Аз преди теб, който се появява на пазара точно преди десет години.

Необичайната любовна история се превръща в световна сензация с продадени над четиринадесет милиона екземпляра. Критиката го определя като един от най-запомнящите се романи на изминалото десетилетие. По „Аз преди теб“ е заснет и едноименен филм с участието на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, подобно на романа, предизвика истински фурор. Успехът му (над $200 млн. приходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „Последното писмо от любимия“ („Нетфликс“) с участието на Фелисити Джоунс и Шейлийн Удли. Джоджо работи по сценариите на още две свои книги: „Един + един“ и „Подаряваш ми звезди“.

До този момент книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени над трийсет и осем милиона екземпляра. Медиите на Острова я обявиха за „най-добрата съвременна британска авторка“. В България Джоджо Мойс има хиляди почитатели, които с нетърпение очакват най-новата й книга – „Сребърният залив“.

За книгата

Лиза  напуска Англия преди пет години, за да загърби миналото и да започне начисто с дъщеря си Хана. Двете се установяват в Силвър Бей - курортно градче на австралийското крайбрежие - и заживяват в едноименния хотел на лелята на Лиза. Красивите плажове и сплотената общност им предлагат това, от което най-много се нуждаят: свобода и сигурност. Но всичко се променя, когато Майкъл Дормър пристига в хотела. 

Привлекателният англичанин с прекалено скъпи дрехи и пронизителни очи работи в голяма строителна компания и е сгоден за дъщерята на шефа си. Той идва в Силвър Бей, за да проучи дали местността е подходяща за построяването на луксозен курортен комплекс с множество атракции. Майкъл очаква да сключи поредната лесна сделка, но се сближава с местните хора. Те не след дълго го приемат като един от тях, без дори и да подозират какви са истинските му намерения.

Лиза се страхува, че Майкъл ще унищожи всичко, за което се е борила: семейния бизнес и залива, който приютява любимите й китове. Както и твърдата й увереност, че никога повече няма да се влюби…

Откъс

Добър ден.

-     Ден ли?

Майкъл Дормър стоеше на прага, с унесеното изражение на човек, чийто биологичен часовник настоява, че е в грешното полукълбо.

-     Почуках по-рано и оставих чаша кафе пред стаята ви, но когато час и половина по-късно го намерих изстинало и недокоснато, реших да ви оставя да поспите.

Той, изглежда, изобщо не проумяваше какво казвам. Дадох му минутка да се съвземе, после го подканих да седне до кухненската маса. Обикновено не позволявам на гостите да седят в кухнята, но тъкмо бях привършила с подготовката на трапезарията за вечерта. Сложих чиния и нож пред него.

– Казват, че обикновено е нужна седмица, за да се наспиш като хората. Често ли се будихте?

Той разроши косата си. Беше небръснат, с риза и спортен панталон, но все пак много по-елегантно облечен, отколкото сме свикнали в Силвър Бей. Но видът му определено беше много по-небрежен от строго официалното му облекло при пристигането.

-     Само веднъж. – Усмихна се малко тъжно. – Но не можах да заспя около три часа.

Засмях се и му сипах кафе. Имаше добро лице този господин Майкъл Дормър, с леко смутено изражение, което загатваше за самовглъбеност, качество, което липсва на  мнозина от гостите ми.

-     Искате ли нещо за закуска? С удоволствие ще ви приготвя нещо.

-     В един без петнайсет? – Той погледна часовника си.

-     Ще го наречем обяд. Ще бъде наша тайна.

Имах още малко смес за палачинки в хладилника. Можех да му ги поднеса с боровинки и придружени с яйца и бекон.

Той остана вторачен в кафето си известно време, едва прикривайки прозявката си. Не казах нищо, но побутнах вестника към него, защото знаех, че дезориентацията му ще попремине след една-две чаши кафе. Движех се тихо из кухнята, с едно ухо слушах радиото, докато разсеяно пресмятах колко храна трябва да приготвя за вечеря този ден. Хана беше на гости на приятелка след училище, а Лиза ядеше колкото щурче, така че оставаше да се погрижа за гостите.

Палачинките бяха готови. Господин Дормър видимо се оживи, когато сложих чинията пред него.

-     Уха! – възкликна той, вторачен в купчината. – Благодаря.

Сигурно не се радваше често на домашно приготвена храна. Такива мъже винаги са най-благодарни.

Ядеше както повечето мъже тук, с ентусиазъм и някаква целеустременост, каквато не виждам често при жените. Майка ми винаги казваше, че се храня като мъж, но не мисля, че беше комплимент. Докато той хапваше с наведена глава, имах възможност да го огледам. Не ни гостуват често мъже на неговите години, които да са сами; обикновено идват с приятелките или жените си. Ергените предпочитат големите курорти. Малко се срамувам да призная, но го оглеждах така, както винаги гледам на мъжете, които може да са подходяща партия за Лиза. Независимо колко твърдо възразява, не съм се отказала от надеждата да й намеря половинка. „Китовете не остават заедно до живот - присмиваше се тя, - и както обичаш да казваш, Катлийн, трябва да се поучим от природата.“

Имаше готов отговор за всичко това момиче. Един-единствен път бях подхвърлила, че за Хана ще е добре да има баща, но тя ме изгледа с такава болка и укор в очите, че веднага се засрамих. Никога повече не повдигнах темата.

Но това не значеше, че трябва да се лиша от надежда.

-     Беше много вкусно. Наистина.

-     Радвам се, господин Дормър.

Той се усмихна.

-     Майк. Моля.

Значи не беше толкова скован, колкото изглеждаше.

Седнах срещу него, за да си почина, и напълних отново чашата му с кафе.

-     Имате ли някакви планове за деня?

Щях да му предложа да разгледа брошурите във фоайето, но не бях сигурна, че си пада по развлекателните екскурзии и посещения на чаени къщи.

Той погледна кафето си.

-     Мислех просто да се поразходя наоколо. Колата, която наех, трябва да пристигне скоро, така че няма какво толкова да правя преди това.

-     О, има много места, които можете да разгледате, ако имате превоз. Но иначе сте прав. Малко по-нагоре по пътя можете да хванете автобус, който стига до Порт Стивънс, но като цяло сте закотвен тук. Във ваканция ли сте?

Странно, но той леко се изчерви.

-     Нещо такова.

Оставих го на мира. Предпочитам да не тормозя човек, който не иска да говори. Може би имаше лични причини да е тук – разбита връзка, лични амбиции, решение, което трябва да бъде обмислено насаме. Не понасям хората, които не спират да те заливат с въпроси. Майк Дормър ми беше платил в аванс за цяла седмица, беше ми благодарил учтиво за закуската и дори само заради тези две неща заслужаваше професионалната ми снизходителност.

-     Аз… хм… ще ви оставя да продължите работата си – каза той, чинно постави ножа и вилицата в чинията си и стана от масата. – Много ви благодаря, госпожице Мостин.

-     Катлийн.

-     Катлийн.

Без повече да го мисля, се заех да разтребя масата.

Тази седмица имах други гости, за които да се притеснявам – една двойка на средна възраст, които бяха дошли тук за двайсет и пет годишнината от сватбата си. Това щеше да е първата ни резервация, дошла от новата онлайн реклама, ако двете „Моби“ не бяха вече пълни, което беше принудило Лиза да ги изведе със своята лодка. Това, само по себе си, бе достатъчно да развали настроението й – тя бе непреклонна, че няма да участва в онлайн бизнеса, но в добавка мъжът се оплакваше от всичко. Стаята не била достатъчно голяма, мебелите били овехтели, в банята миришело на мухъл. През първите две сутрини беше довършил кутията с пълнозърнеста закуска и когато на следващия ден извадих нова, се оплака, че не съм му дала право на избор.  Оплака се също, че Лиза потеглила късно за наблюдението на китове, макар че те самите отидоха късно на кея, защото той настояваше да разгледа Музея на китоловците и специално ме беше накарал да го отворя. Било включено в цената, разбира се.

Съпругата му, елегантна жена с безукорен външен вид, който винаги ме кара да се чудя колко време и усилия посвещават хората на подобни неща, го следваше и се извиняваше тихо на всеки, когото мъжът й успяваше да засегне по някакъв начин. Задъханата заговорническа лекота, с която го правеше, ми подсказваше, че преживяването не е ново за нея. Ваканцията била нейният „подарък“ за годишнината, извинително ми обясни тя, хвърляйки поглед през рамо към мъжа си, който крачеше към хотела с глава, хлътнала между раменете. Зачудих се колко ли години са били нужни да се появят дълбоките бръчки по челото й.

-     Това пътуване му харесва много повече от миналогодишната почивка – каза тя и аз съчувствено сложих длан върху ръката й.

-     Държа се като грубиян – каза Лиза, когато се върна. – Ако не беше тя, нямаше да ги взема.

Разменихме погледи.

-     Но се обзалагам, че си направила деня й незабравим.

-     Всъщност не. Нямаше китове. Отделих им допълнителен час, но морето сякаш беше празно.

-     Може да са разбрали.

-     Изпратих им сигнал със сонара, за да ги пропъдя за деня.

Понякога виждах майка й, моята малка сестра, в Лиза. В начина, по който накланяше глава, когато се замисли, в слабите й, но силни пръсти, в усмивката й, когато види дъщеря си. В такива моменти осъзнавах, че присъствието на племенницата ми и това на Хана тук е истинска благословия. Че има някакво първично удоволствие в това да видиш продължението на рода си – радост, която иначе онези от нас, които нямат деца, не могат да познаят. Имаше едно разтърсващо себепознание, когато внезапно видех не само майка й, но и прачичо Евън, баба или дори себе си в нея. През изминалите пет години изпитвах огромна благодарност за това. Тези случайни проблясъци, в които разпознаваш изпъкналото фамилно чело, характерното мръщене или смях, сякаш компенсираха в някаква минимална степен загубата на сестра ми.

Лиза, разбира се, имаше и други черти – бдителността й, постоянната тъга, избелелият белег там, където скулата й стига до лявото ухо, – които си бяха изцяло нейни.