Николай Лилиев е един от най-значимите български поети и писатели в родната история. Той е творил в най-динамичните времена на съвременна България, а през живота си е станал свидетел на драматичните промени в родината.
Стихотворението му "Тихият пролетен дъжд", написано през 1918 г., е част от третата му стихосбирка "Стихотворения" и носи типичните за Лилиев мотиви – ефирност, нежност и съзерцателност.
В него природата е представена като мистична и съкровена, а дъждът – като символ на обновлението, тъгата и красотата на мимолетното.
Тихият пролетен дъжд
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
