Стихотворението „Аз искам да те помня все така“ на Димчо Дебелянов е едно от най-нежните и меланхолични произведения на българската поезия. То носи характерния за поета мотив за копнежа по изгубената любов, преплетен с тъга, спомен и идеализация на миналото.

"Аз искам да те помня все така" е публикувано за първи път в сп. „Смях“, г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветено е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.

Аз искам да те помня все така

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...