„Хаджи Димитър“ е една от най-знаковите и емоционално наситени поеми на Христо Ботев, посветена на подвига и саможертвата на българския революционер Хаджи Димитър.

Тя е написана през 1873 г. и е публикувано за първи път в революционния вестник „Независимост“ през 1875 г.

Поемата „Хаджи Димитър“ е сред най-превежданите български литературни произведения. Тя е превеждана на над 20 езика, включително английски, френски, немски, руски, испански, италиански, китайски и японски.

Интересът към творбата идва не само от нейната художествена стойност, но и от универсалната ѝ тема за саможертвата в името на свободата.

Ботев се запознава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г., когато сам се готви да мине Дунава с четата на дядо Жельо войвода.

Неведнъж той пише за подвига на двамата войводи. Ранен и пленен, Карджата е обесен в Русе на 31.07.1868 г., а Хаджи Димитър, загива в бой на връх Бузлуджа.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, -
и той я гледа, - мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!