Стихотворението „Вълшебница“ на Пейо Яворов е едно от неговите ранни, но изключително лирични и чувствени произведения. То носи в себе си характерната за поета емоционална дълбочина, духовна интимност и романтичен копнеж, които го нареждат сред най-ярките представители на българския символизъм.

„Вълшебница“ принадлежи към първия поетичен период на Яворов, когато той все още е под влиянието на романтизма и символизма, и изразява най-вече вътрешни душевни състояния. Това е времето преди трагичната му връзка с Лора Каравелова, когато в стиховете му преобладават мечтанията по недостижими образи, а не мъчителният екзистенциализъм от късния му период.

„Вълшебница“ – когато мълчанието говори на езика на любовта

В едно от най-нежните си и загадъчни стихотворения – „Вълшебница“, Пейо Яворов рисува портрет на любовта, каквато я познават само поетите – безмълвна, необяснима, дълбока. Лирическият герой се намира в плен на чужда душа – нежна, срамежлива, но вълшебно въздействаща.

С малко думи, но с много емоция, Яворов извайва образа на жената като тайнствено същество – едновременно дете и божество, което не отвръща на чувствата, но и не ги отхвърля. Мълчанието ѝ не е отсъствие, а магия, която омагьосва.

„Вълшебница“ е стихотворение за тихата болка на несподелената любов, но и за красотата ѝ – онази, която не крещи, а остава в погледа и душата. Деликатна, мистична и вечна – такава е жената, когато е написана от Яворов.

ВЪЛШЕБНИЦА

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.