Странен обичай: "Хорото на мъртвите" се извива днес във видински села

От незапомнени времена на втория ден от Възкресението жителите на видинските села Бойница, Гъмзово, Градец, Раброво се хващат на т. нар. поменално хоро, за да почетат починалите от миналия Великден насам, но и за да усетят духа на своите мъртъвци. Около средновековния скален манастир в местността Алботин те изпълняват ритуален танц, вярвайки, че на всеки, преселил се във вечността, трябва да бъде “раздадено” хоро.
 
Това е ритуал, който се извършва в т. нар. Златен рог около Видин – селата по река Дунав, в които хората обикалят с портретите на своите близки, напуснали ги през годината – разказва пред БНР журналистът и режисьор Стефан Джамбазов, заснел заедно със сина си Давид документалния филм „Хорото на мъртвите”.
 
„Тогава се играят бавни хорà и роднините на починалите даряват съселяните си с великденски яйца, дрехи, храна, вино. Но поменът им не е с плач, тъй като се смята, че отишлите си от този свят също присъстват на празника и на този ден светът на живите и мъртвите се свързва. Те дори поставят снимките на починалите на прозорците на къщите си, за да гледат навън“, добавя той.
 
Поменалните хорà се асоциират с древни практики и се играят с бавна стъпка обратно на часовниковата стрелка. Легендата за тях отвежда при тракийските племена, които погребвали мъртъвците си с песни и веселие, и вероятно първи създали обичая за „раздаването” на хоро. Защото, оказва се, от край време хората си представят задгробния живот подобен на земното си битие. Традицията битува най-вече във влашките села, а власите са известни с почитта си към отвъдното. За тях няма ясно изразена граница между двата свята, казва във филма етнографката Десислава Божидарова.
 
Не случайно власите наричат себе си романизирани траки, затова и вярват в задгробния живот и изпращат умрелия с най-ценните му вещи, понякога дори с телевизор. Някои от тях пък изпълняват ритуала приживе – събират близки на трапезата, попът я опява, и всички, без главния “герой”, ядат и пият. Други пък издигат надгробния си паметник, докато все още са на този свят.
 
„За съжаление, ритуалът все повече изчезва, защото местните власти не го подкрепят, видинският край продължава да се обезлюдява, а и хората не се интересуват толкова“, казва Стефан Джамбазов.
 
„Докато едно време традицията е била много разпространена и на Алботинския манастир до Хайдук чешма среща са си давали много родове. На първия ден от Великден те са правили ритуала в селата си, а на втория са се събирали, за да “даряват” хорàта, и е ставало като събор. През последните години обаче поменалните танци биват заменени от самодейни изяви, които нямат нищо общо с традицията. Така си отива и тази оцеляла през годините връзка между живота и смъртта, между днешния и миналия свят, между небето и земята – тази древна, философска, езическа, но и свързана с християнството традиция, според която на Възкресение, мъртвите и живите се събират и тръгват заедно“, разказва той.
 
И макар нехайството и отрицанието ни да отнасят и последните, наследени от древността традиции, докато по видинските земи крачи един-единствен жив свидетел, той все така ще изповядва споделеното във филма: „В нашия край живеем повече за мъртвите, при нас всеки празник за тях го правим. И вместо да се радваме, че сега е Великден и че Христос е възкръснал, ние играем хоро за умрелите. Ние обръщаме другата страна и отиваме на хорото – танцуваме и плачем“.