Сватбеното шествие минавало по “Витошка”! Задължително

Трудно е да се повярва днес, но така е било някога - и в София, и в провинцията: по “главната улица” минава както сватбеното, така и погребалното шествие.

И тъй като и едното, и другото обикновено върви с музика, няма как някой в къщите наоколо да не разбере и да не отвори прозореца, да не надвеси глава и ококори очи, да не се струпат на балкончето любопитни жени и деца, да не изскочат и да тръгнат след сватбата (погребението) жадни за клюки слугинчета, които после ще се върнат и ще разправят на останалите: кой, какво, къде, защо, колко... 

За годежите и сватбите някога важи правилото: родителите се оглеждат отрано за подходящата мома или момък, щото те знаят по-добре, имат опит и са наясно какво им приляга и отива като семейство. Да си припомним Захарий Стоянов и “Записки по българските въстания”, където авторът разказва как родителите на котленските овчари годяват синовете си в тяхно отсъствие. Често пъти овчарят, запилян с години някъде по Добруджа с овцете, разбирал, че са му избрали съпруга по проводената от годеницата варакосана китка от здравец, вързана с червен конец. 

Понякога го и женели в негово отсъствие, само с калпака, сложен на сватбената трапеза до булката

Просто защото имали нужда от още едни работни ръце срещу жътва, примерно...

В градовете, особено в големите, нещата са малко по-различни, но само за богатите, за една тънка прослойка високопоставени по образование и занятие българи, чиито деца имат друга нагласа и представа за отношенията между мъжа и жената в обществото, привнесени от странство. Там младите се срещат и в компании, в читалищата, по “ларгото”, в градската градина, в сладкарницата, на панаира...

Момъкът избира бъдещата си съпруга чрез сватовници, които му внушават, че 

дъщерята на еди-кой си е “сгодна за него”

Че е работна, послушна и от сой. Сватовниците, обикновено по-възрастни хора, се ползват с доверие и умеят да водят дипломатически разговори. Ако е съгласен, кандидат-женихът се разпорежда да “сгледат” посочената мома. Сватовничката отива без предизвестие рано сутринта в дома на девойката, за да й види “скопоса” - дали е ранобудна, шетлива, чиста... Пак тя дебне нищо неподозиращото момиче в градската баня, за да я огледа от всички страни и отблизо - да не би да има някакви телесни кусури или белези, които подсказват за болести...

Едва тогава момъкът праща при родителите й своята майка, баба, женена сестра, за да уведомят, че в определен ден ще дойдат да я “поискат”. Слага се трапеза, дълго и обстойно си самопохвалват “стоката”...



При официалния годеж кандидат-женихът пристига в дома на бъдещата булка заедно с баща си, чичо си, вуйчо си (само мъже!), носейки точно определени от традицията дарове - чиния с шекер, пръстен и алтън (или три махмудии, вързани в кърпа), както и бродирани по краищата тъкани кърпи. Пръстенът е прикрепен към китка здравец. 

От страна на момичето също поднасят дарове - пръстен, хавлии, риза и долни гащи. На тази визита момата не се вестява, тя слухти притеснена някъде в съседна стая. 

Може да види бъдещия си съпруг само в гръб,

след като си тръгне, от някой “харалък” на вратата. На някой следващ ден кандидатът отново пристига, със същите придружители, за да целуне на новите си роднини ръка, и тогава момичето излиза с наведена глава, целува и то ръка на гостите и те го даряват с дребни подаръци, обикновено рубета.

Времето между годежа и сватбата - година, че и две. Така всички имат време да се приготвят. 

По-голямата тежест в приготовленията падат върху момината страна - да се довърши чеизът и да се донатъкмят подаръците, според броя и възрастта на новите роднини. Оттук нататък годеницата не може да излезе сама от къщи, освен на църква и на комкване (причестяване). 

За празниците годеникът праща задължително халва или бонбони в къщата на бъдещата си съпруга. Сега може да я вижда по-често, но винаги в присъствието на възрастни роднини, никога насаме. 
На годеника му е запретено да нощува в къщата на момата. 

За да не й излезе лошо име

Сватбата почва в сряда и свършва в сряда. Според обичая годеникът трябва да даде на тъща си копринен плат за рокля, на тъста - сукнен плат за кюрк (палто), на братята и сестрите на годеницата - обувки и платове за дрехи. 

Булката получава най-големия дар от бъдещия си мъж: копринена рокля, джубе (връхна дреха), тас, пещимал (хавлия за баня), обеци, чорапи, ръченици, огледало, гребен, ножици и други по-дребни предмети.

За момковата рода: ризи за свекъра, свекървата и деверите, ръченици за зълвите. Пренасянето на чеиза от едната в другата къща става в деня на сватбата, обикновено с голяма волска кола с високи и дълги ритли. 

В по-късни години чеизът е в сандъци, а сандъците са в два-три файтона, като по-красивите и скъпи вещи са извадени отвън да се видят

 - копринени ризи, юргани, дюшеци, бродирани пантуфли и пр. 

Баба или леля на момичето обяснява и показва кое какво е на любопитните гости или случайни минувачи. 

В своята мемоарна книга софиянецът Георги Каназирски-Верин твърди, че сватбите минавали по “Витошка” и че файтоните с писаните сандъци трябвало да покажат “на света”, че момата не е беднячка, макар че нерядко сандъците били празни... Пак той твърди, че варварските обичаи с показването на булченската риза в доказателство на моминската “честност”, както и черпенето на сутринта с “блага ракия” губят постепенно своята атрактивност, макар че по негово време все още тези понятия съществуват. Както и сватбените гърмежи на двора, когато новоизлюпеният съпруг давал знак, че е успял да свали многобройните пластове от дрехи на младоженката и да “премине Рубикон”. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА