Успехът на нашата опера в Москва – въздух под налягане
Балонът, че сме били номер 1 в Москва с гастрола на националната ни опера, се спука. Най-напред стана ясно, че на спектакъла на «Янините девет братя» хората си излизали по средата, защото им било скучно. От самите солисти на Болшой никой не благоволил да гледа - по същото време повечето от тях били на гастрол в Китай. Значи ние просто сме запълвали времето, когато домакините ги е нямало в Москва, се коментира сред ценителите на операта и балета в София.
После дойде и разрушителната критика за балета «Корсар», като вината бе хвърлена на постановчика Елдар Алиев, глътнал доста солидна сума за да реализира една версия в съветски тип. Колко тъпо – да гастролираме в Москва с балет, който там се играе, при това в шеметно красива и зрелищна постановка.
Най-накрая руските спецове си казаха думата и за тетралогията «Пръстенът на нибелунга». Нищо не спестиха, нищо че сме си братушки! Ето какво пише Юлия Бедерева пише в специализирания сайт musicnews.ru.
«Пръстенът на нибелунга» приключи като гастрол завърши на 23 май с операта «Залезът на боговете» на историческата сцена на Болшой. Интересът към спектаклите се дължеше на факта, че на друго място в Москва не може да се види «Пръстенът».
Така беше и при друг случай - когато Гергиев доведе спектакъла на художника Георгий Ципин, осъществен без никакъв режисьор. Но Софийският оперен театър не върви по тоя път – операта явно разполага с професионален режисьор, който е и художествен ръководител в момента на целия театър.. Ако концепцията на Ципин, съчетана с Гергиевската, на времето успя да запълни сцената и монументалното вагнерово време, то българският резултат е далеч по скромен. «Не осъвременяваме, разказваме го като приказка».
Така Карталов обяснява нещата, макар че съществуват хиляди подходи към това, което той нарича осъвременяване и приказка. От двете неща той е избрал нещо друго -шоу в духа на новогодишните представления върху лед. Затова в спектакъла, при това, неведнъж, се появяват елхички. Но в началото над сцената надвисва загадъчна конструкция от три конуса. Какво означават те, публиката ще разбере по-късно, когато конусите се спуснат целите изпод решетката. И ще се окаже, че те символизират Валхала.
Като в хубав спектакъл, конструкцията е многозначителна – конусите изобразяват ту гора, ту планини, ту пламъци. В края на краищата те служат за екран за видеопрожекция на смешен змей и жаба, в които се превръща гномът Алберих като под шапка невидимка.. Е, и какво, ще кажете вие, какво като е смешно? Още Патрис Шеро заложи традицията на комичните изображения на вагнеровите чудовища. Така е, но той не заложи традицията актьорските образи на трагичните герои да изглеждат отчайващо комично.
Тук всички крачат, влачат си нозете, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят многочислени погледи и правят разни стъпки от асортимента на детския театър, като допълват картината с мизансцени. Вижте, никой не би се удивил на всичко това, ако българските актьори бяха на кънки.
Но не!. Артистите пеят и скачат на батут по трима, дори правят във въздуха шпагат. И между другото шпагатът излиза много по сполучлив, отколкото високите ноти. Така режисьорът решава сцената с русалките в пролога, нещо до днес не видяно другаде – включително и с плуване във вода. В този смисъл акробатическите номера на батут, съчетани с пеене, могат да бъдат окачествени като иновация.
По-нататък техният брой намалява, но характерният хлад на ледената елха се усеща през цялото време. Над сцената във въздуха с тракане се появява пластмасовият летящ кораб - това е Логе.
Великаните ги избутва подемна кола. Без добрия стар принцип deus ex machina няма да минем по-нататък - на движещата се лента като на конвеер (дали това е измислен режисьорски ефект), пред героя преминават буквално мисли и спомени. Режисьорът изобщо се стреми често да оживява действието. При думите на Зиглинда «Неподвижен е», той заставя ранения Зигмунд незабавно да се преобърне - от по корем, на гръб. За да не им е скучно на хората. И никой не скучае.
Само да не беше музиката. Може би оркестърът отчасти стана жертва на сложната акустика на Болшой театър. (естествено, не в случаите, където сам губеше сили и звучеше нестройно). Певците се чуваха достатъчно добре. Мнозина от тях имаха някои сполучливи фрагменти, но като цяло те нямаха никакво отношение нито към вагнеровия, нито към какъвто и да е друг вокал с определен стил.
Гастролите на Софийската опера в Москва докато Болшой театър бе в Китай , са част от турне, в което влизат Китай и Япония. Тук е мястото да припомним «Мишень» на Сорокин-Зельдович, при който Москва се оказа транспортен хъб между Запада и Изтока. И ако политиката на Болшой вече се съгласува добре със сорокинския сценарий, то Западът е назад в това отношение.
Ще почакаме известно време докато Байройт или Баварската опера , дори Метрополитен поемат към Далечния Изток . И най после и ние да случим да видим качествени версии на «Пръстена».