"В обувките на някой друг" от Джоджо Мойс

Ниша се радва на привилегирования живот на съпруга на заможен и влиятелен бизнесмен, с когото обикалят целия свят. Неочаквано той подава документи за развод и я лишава от бляскавия й лайфстайл. Ниша буквално остава без нищо, но е твърдо решена да си върне онова, което й се полага.

Саманта просто се опитва да оцелее – мъжът й изпада в депресия, след като загубва баща си и работата си, и прекарва дните си пред телевизора. Сам се опитва да му помогне, макар самата тя да се нуждае от подкрепа. Не се чувства комфортно и на работа, където се превръща в мишена за новоназначения й шеф. Бъдещето й в компанията виси на косъм, както и дългогодишният й брак.

Сам и Ниша неволно си разменят чантите във фитнеса след тренировка. В дизайнерската чанта на Ниша са червени обувки „Лубутен“ от крокодилска кожа, а в сака на Сам – евтини и невзрачни ежедневни обувки. Принудени да носят обувките на другата, те сякаш заживяват чужд живот и постепенно се променят. За да осъзнаят кои са всъщност.

Могат ли да се завърнат към предишния си начин на живот? Или преживяното ще ги промени завинаги?

Интервю с Джоджо Мойс

Дълго време предпочитах да не говоря за личния си живот, но наскоро се запитах: „Какво всъщност крия?“. Смятам, че честността носи огромно освобождение, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш полезен на хората.

 Джоджо Мойс става световноизвестна с романите си за взаимоотношенията между мъжете и жените, но самата тя винаги е била дискретна и е предпочитала да държи личния си живот далеч от светлината на прожекторите. През 2019 г. обаче, по време на ковид пандемията, изгубва майка си, двайсет и две годишният й брак завършва с развод и се оказва, че не е в състояние да пише – нещо, което винаги й се е удавало с лекота. В най-личното си интервю до момента Джоджо Мойс споделя как е успяла да се справи и какво я е вдъхновило за написването на най-новия й роман „В обувките на някой друг“.

- Смяташ ли, че подходът ти към писането на любовни романи се е променил, откакто се разведе?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото никога не съм смятала, че пиша любовни романи. Пиша истории, в които има и любов. Това, което всъщност ме вълнува, са човешките отношения. От двайсет години ходя на терапия – с известни прекъсвания – и съм запленена от моделите, които хората следват, и как причините за поведението често се коренят в детството. Ако не пишех книги, вероятно щях да се занимавам с психотерапия.

- В най-новия ти роман „В обувките на някой друг“ чифт обувки „Лубутен“ на високи токчета служат като броня. Как ти хрумна тази част от сюжета?

- Когато започнах да пиша тази книга, преминавах през много неща в личен план. Възнамерявах да си почивам през цялата 2020 г., защото се бях превърнала в работохоличка и това не ми се отразяваше добре. През деня пишех, работех с екип от Лос Анджелис по филмовата адаптация на единия от романите си, а вечерите ми бяха заети от книжно турне. Накрая рухнах. Двайсет и две годишният ми брак също претърпя крах, а майка ми беше болна от рак на кръвта и не й оставаше много. През тази година просто се опитвах да оцелея. Никога не съм имала проблеми с психичното здраве, но изведнъж сякаш не издържах повече. Не можех да пиша.

- Бронята помогна ли ти?

- Да, сутрин си оправях леглото, измивах си косата, слагах си червило и всичко това ми носеше усещането, че съм постигнала нещо, и моментално ме караше да се чувствам по-добре. Правех го – и всъщност продължавам да го правя – единствено заради себе си, защото на практика живея насред нищото. Чак към края на четиридесетте си години придобих истинска вътрешна увереност коя съм всъщност и как се чувствам. Е, с времето доста неща се променят и в не толкова положителна посока – като лицето ми например, но най-важното е, че знам коя съм. Знам, че хората, които ме обичат, знаят коя съм, а и си имам прекалено много работа, за да се интересувам от мнението на другите.

- В романа има и психотерапевтичен елемент – Фил изпада в депресия, защото не може да превъзмогне загубата на баща си.

- Исках читателите да си кажат: „Той трябва да се стегне“. Когато майка ми умираше и аз се упреквах, че не съм направила достатъчно, една приятелка ми каза: „Ситуацията е непоносима, а ти си там всеки ден. Това е израз на любов“. Понякога да си там всеки ден изисква най-голяма смелост. Исках обаче мъж да предприеме това емоционално пътешествие, защото обикновено жените са по-склонни да го правят.

- Имаше ли чувството, че трябва да създадеш нова връзка със себе си, при положение че животът ти се е променил толкова драстично?

- Да. Бях на антидепресанти, защото прекарвах по-голямата част от деня, плачейки. Отслабнах много, не можех да спя, нито да работя. Затова спрях и започнах наново. Взех си куче от приют и просто се разхождахме и слушах аудиокниги, защото не можех да чета. Опитвам се да променя навиците си и да ребалансирам живота си. Никога повече няма да работя с предишното темпо, защото осъзнах, че не ми се отразява добре.

- Повечето хора на средна възраст като че ли смятат, че е прекалено късно за промяна на навиците или личния им живот. Как се реши на тази стъпка?

- Категорично не съм съгласна. Признавам си обаче, че голяма част от приятелките ми ме сметнаха за луда да се развеждам и да започвам отначало на тази възраст. Но аз го направих, защото вече не изпитвах радост. Човек би могъл да изпитва радост дори когато е сам. В началото така се случи и с мен. След това възстанових връзка с приятел, с когото бяхме близки през двайсетте си години, и започнахме да се срещаме. Сега сме заедно и съм много щастлива.

- Чудесно е, че говориш открито за това.

- Дълго време предпочитах да не говоря за личния си живот, но наскоро се запитах: „Какво всъщност крия?“. Смятам, че честността носи огромно освобождение, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш полезен на хората.

- Носиш ли обувки „Лубутен“ като Ниша от книгата?

 - Всъщност предпочитам „Джими Чу“. Досадното на това да носиш обувки на високи токчета на петдесет и три, е, че след това няколко дни трябва да си с маратонки. Те обаче безспорно съдържат огромна сила. Разбирам, че не звучи особено феминистки, но смятам, че феминизмът всъщност означава свободата да избираш сам.

Интервюто е преведено по материали на „Уошингтън Поуст“