Забравени страници за незабравени българи
Факти и истории, подбрани от периодичния печат преди 1944 година
В богатата колекция от вестници на Антонио Станоев, побрала периодични издания от век и половина, се съхраняват и десетки юбилейни броеве с неизвестни факти за възрожденци, поборници, политици на нова България и културни дейци, чието дело е покрито от патината на историята. Повечето от тях са издавани по повод на годишнини от началото на политическата или творческата им дейност или пък от кончината им и в тях са публикувани разкази, спомени и оценки на съученици, съратници, приятели, историци и дори политически опоненти.
Подбрани са издания, излезли преди 1944 г., за да се избегнат наложените идеологически представи след този политически и исторически вододел, който разделил радетелите за България на големи, незначителни и такива, за които трябва да се направи опит да бъдат заличени от паметта на идните поколенията.
Със сигурност тази книга ще провокира да се зададе въпрос: „Защо са подбрани точно тези 30 личности, защото фактите се различават от общоприетите, които знаем за тях?“
А може би така и трябва. Защото една личност с принос в българската история не е, а и не може да бъде оценявана еднозначно. Тя е като живописна картина, в която има светли, неутрални и тъмни цветове, които оформят нейната цялост. А с това се избистря и истината около нея. Дали картината е ярка, или невзрачна преценяваш ти, читателю.
***
Документалната книга „Забравени страници за незабравени българи“ включва откъси за 30 личности, оставили трайна диря в българската история, политика и култура в годините до политикоразделната 1944 година. Общото между тях е преди всичко вярата в правотата на техните дела, с които дават своята дан за развитието на България. Поради някои особености на народопсихологията ни, те често са ставали обект на присмех, завист и омраза. Преди повече от 120 години писателят Константин Величков ще се омерзи от родните политически нрави и ще се самопрокуди от родината си. Ана Карима пък ще определи един от основателите на българския социализъм като „полуинтелигент с турско възпитание“. Не само заради това някои от разказите звучат твърде поучително и за съвременниците ни.
Книгата започва с разказ за Петър Парчевич, който обиколя най-големите за времето си европейски дворове с плана си за освобождение на България и по този начин oще преди столетия ни прави европейци. Ще научите също защо Йосип Щросмайер съветва братя Миладинови да се откажат от гръцката азбука и да издадат „Български народни песни“ на родния си език. Интересна и далеч от налаганите дълги години представи е трактовката на въпросите „Кой български поет създаде Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Васил Левски и Христо Ботев?“ и „Кой извади гениалния поет-революционер от забвението, в което е изпаднал след 1878 г.?“
На неоспорими документи лежи и отговорът на въпроса „От какво умря Захари Стоянов в Париж?“, а пък приятелят му Стефан Стамболов нареди двуседмичен траур в България.
Книгата „Забравени страници за незабравени българи“ се спира и на делата на други политици с разкази за това кой наложи осемчасовия работен ден в страната, защо цар Фердинанд повишава в чин генерал един достоен българин и след ден го убеждава да направи държавен преврат, и как паметникът на политика, предотвратил погрома над София по време на Войнишкото въстание през 1918 г. бе подменен с този на вдъхновителя на бунта.
Любопитни са редовете за това какво сдобри непримиримите литературни врагове д-р Кръстьо Кръстев и Иван Вазов и защо заради признателност към Пейо Яворов арменците участват със своя рота в Балканската война. Много са догадките, но няма категоричен отговор поради каква причина не се сбъдна мечтата на Алеко Константинов да бъде оценен по достойнство. Пак заради различни художествени критерии са изгонени от националната ни опера позналите световна слава певци Христина Морфова и Петър Райчев. Художникът Иван Милев пък ще се разочарова от факта, че битува като просяк, макар да се чувства цар. За житейските и творчески неволи обаче сякаш нехае Борис Руменов, когото съвременниците му ще определят като благодател на вечно начумерения български народ.
Отправна точка при написването на тази книга са възпоменателни броеве от богатата колекция на Антонио Станоев и най-вече поместените в тях спомени на съвременници. Наред с това са използвани факти и документални материали от Стенографските дневници на Народното събрание, отдел Български исторически архив на Националната библиотека и Държавна агенция „Архиви“.
Откъс:
Из „Неизвестно за д-р Кръстьо Кръстев“
През 1914 г., наред с преподавателската си работа, д-р Кръстев се отдава на политическа и обществена дейност. Сам той, немски възпитаник и тънък ценител на немската литература, става най-голям противник на българската пронемска политика преди началото наПървата световна война. По своя инициатива пише възвание противнамесата на България във войната на страната на Германия и срещу нейната освободителка Русия. В него заявява категорично, че България трябва да запази неутралитет, а ако това се окаже невъзможно, да не се включва на страната на Централните сили. Под ясно изразената си позиция тръгва да събира подписи из София през април и май.
По същото време уж аполитичния проф. Иван Шишманов създава Френско-български комитет в София, за да засилва приятелството с Франция, която също както и Русия, е в Антантата.
Заради събирането на подписи под позива си д-р Кръстьо Кръстев често е арестуван. Във възванието си той е написал: „България не трябва да измени на своята освободителка. Отечеството отивакъм погибел. Българският тъй дарен народ рискува да погине, предида остави правото си за живот.“
Участието на България в Първата световна война става причина да се оправят усложнените им отношения с Иван Вазов заради прекаления естетизъм на д-р Кръстев. В началото на ноември1914 г. руският писател Леонид Андреев, основател на руския експресионизъм и поклонник на Шопенхауер, публикува във вестник„Утро России“ статията „Търгуващите в храма“. Тя е препечатанавъв всички руски вестници, а оттам и в българските. В статията сиАндреев хули българите като неблагодарници, защото се включиливъв войната на страната на Германия и обърнали гръб на Русия.
Трябва да поясним, че на 14 октомври 1914 г. България обявявавойна на Сърбия, с което се включва в Първата световна война настраната на Централните сили. Русия доста дълго е убеждавала и дори e ухажвала със заем от 4 милиона франка цар Фердинанд България да се присъедини към нея в Антантата. Там обаче е Сърбия. Това пък предизвиква руския писател Леонид Андреев не само да направи на пух и прах териториалните претенции, но и да лепи обидни епитети върху „неблагодарния български народ“.
Ето какво пише той:
Какво направихте и какво продължавате да правите българи. Славянският свят се срамува и затваря очи, когато чува името българин – така в честното семейство се срамуват от недостойния роднина. Вие имате славянско сърце, българи, но немски мозък и вашият език е раздвоен, като на змей. Какво направи вашето славянско сърце, докато немският мозък и ръце прекарваха през вашата страна оръдия и бомби за турците. То мълча, когато се извиваше езика на вашите дипломати. То мълчи и сега, когато вече се пуснаха в действие немските бомби и мини, които убиват и давят руснаците – какво получихте за това, българи?
На финала Леонид Андреев е още по-злъчен:
Но, както овните, и вас ще ви държат в немско заграждение от плет, докато пият с поглед, вперен в небето братската кръв, или ще ви поведат като овчари към предателство, и вие, подобно на всички вярващи, ще започнете да изселвате руснаците от България, но най-напред махнете бронзовия паметник на Александър II, който ви създаде, та нали и той е руснак.
Тази статия предизвиква гнева на българските писатели Боян Пенев, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и Димитър Мишев (редактор на сп. „Свободно мнение“). Кирил Христов публикува доста остър отговор на Леонид Андреев и задава въпроса писател от каква величина се смята руснакът, та си позволява да хули цяледин народ.
На д-р Кръстев, Стилиян Чилингиров и Боян Пенев това се вижда недостатъчно и те решават да публикуват друго отворено писмо до руснака. Правят две чернови – тази на д-р Кръстев е по-умерена, докато на Боян Пенев – много остра. След необходимите уточнения писмото е написано, а двамата решават, че то не трябва да бъде подписано от много български писатели, а само от един, но той да е Иван Вазов, като духовен представител на българския народ. Кръстев, чиито отношения с Вазов са от типа „тиха ненавист“, решава, че трябва да отидат двамата с Чилингиров и да го поднесат на многозаслужилия писател. Пред вратата на дома на Вазов д-р Кръстев обяснява, че отношенията им в случая нямат значение, защото той не вършел свое лично дело, а ставало дума за България. Разумът надделява и Кръстев решава да остане да чака отвън, за да не сестигне до разпра, а в къщата на Вазов влиза само Чилингиров.
В началото на разговора Патриархът изразява опасение дали отговорът на българските писатели няма да направи лошо впечатление в Русия и Европа, но след като му е обяснено, че думите му ще се вземат като думи на цял народ, а и не ставало дума за отношенията ни с Русия, а със сърбите, в центъра на които стои разпокъсана Македония, скланя. После Чилингиров му обяснява, че писмото ще бъде поднесено в руската легация от делегация, в която ще има и едно неприятно за Вазов лице. Когато разбира, че това е д-р К. Кръстев, той сърдито казва: „Знаете ли каква голяма жертва се мъчите да изтръгнете от мене? Един човек, който ми е вгорчавал всички дни на живота, който е пълнил с кошмари нощите ми... Който ми е пречил да работя за същата тая България, в името на която искате тая жертва.“ Въпреки това Вазов се съгласява да подпише, Чилингиров излиза, за да донесе писмото, отвън го посреща д-р Кръстев, а след малко на входната врата се появява и самият Вазов, за да вземе писмото. Ето как Чилингиров описва тази среща:
„Като че ли машинистите на два противоположни влака се готвеха да дадат контра-пара пред угрозата на страшно сблъскване да отидат там, отдето се бяха отправили.“ Кръстев пръв излиза от неловката ситуация. „Делото има нужда не от много хора, а само от един, който струва за цял народ. Пък този един може да бъде само Вазов и никой друг.“
Иван Вазов грабва бързо__писмото, за да не чува още хвалби отКръстев, в които много не вярва, влиза в кабинета си и слага подписа си. Така враждата между двамата остава в миналото.
Откъс 2:
Антонио Станоев разказва за своята колекция от вестници
Моите вестници – не защото съм техен собственик и определям редакционната им политика. А защото в продължение на трийсетина години „неуморно трупане“ в колекцията ми има всекидневници и седмичници, сериозни и забавни, детски, икономически, литературни, спортни, религиозни, ученически, клюкарски, партийни, еротични. Спомних си какво е казал Жоржи Амаду (по-скоро бразилските рибари), промених някои думи: „Човек не може да събере всички вестници, но поне трябва да опита!“ – и аз все още опитвам...
А в началото бяха оловните войници. После – малките стъклени топчета. Събирах и пощенски марки, и монети, и илюстровани картички. Изобщо не изоставах от модните тенденции. За вестници не ми беше хрумвало. Четях ги и дотук. Никой от познатата ми част от човечеството не събираше вестници, ерго, нямаше причина аз да го правя. Оказа се обаче, че някои вестници съм събрал още тогава, когато въобще не съм предполагал, че те могат да бъдат обект на подобна дейност и че самият аз ще се занимавам с това.
Животът по странен начин преплете професионалните ми занимания с онова, което вече толкова години ме занимава в свободното ми време. След студентството работих в Института за съвременни социални теории. Едно от задълженията ми беше да изчитам цялата централна преса и да правя документация по теми, които интересуват Института. През 1990 г. започнах работа в Администрацията на Президента и правех преглед на ежедневния печат за трима президенти – господата Желев, Стоянов и Първанов. Работех и във вестник „Сега“. Та искам да кажа, че повече от 30 години съм работил с вестници и съм събирал вестници. И винаги са ми били интересни. И много рядко ми се е случвало да не мога да ги гледам.
През онези години запазвах само вестниците, които ми харесваха. Такъв е „Вазов лист“ от 1970 г., посветен на 120-годишнината от рождението на големия български поет и писател. Или пък първият брой на в. „Жар“ от 1971 г., който по съдържание и оформление се различаваше много от другите вестници тогава. Сега, когато ви запознавам с моята колекция, си давам сметка, че за мен всичко е започнало през 1968 г. Привърженик съм на ЦСКА. Тогава клубът честваше 20-годишен юбилей. По онова време отиването на мач изглеждаше като сегашните посещения в театрите и кината – тихо и спокойно, с радостното чувство, че ще видиш любимите артисти – Гунди, Митата, Начко, Чико… Разликата е, че днес на театър ходят повече хора, а и артистите са други. Извинявайте! Спомени! Та на един мач на „Армията“, през пролетта на тази вече доста далечна 1968 г., се продаваше вестник „20 години ЦСКА Червено знаме“.
Огромен вестник с огромна цена за онова време – 24 страници голям формат за 40 стотинки. Сравнете сами: „Работническо дело“, „Отечествен фронт“, а и всеки друг вестник излизаше в 4 страници и струваше 2 стотинки. Издателите на този „гигант“ се бяха постарали да представят не само много известни спортисти на България, състезаващи се за ЦСКА, но и историята на клуба. Е, купих си го, прочетох го, запазих го. Не защото колекционирах вестници, а защото този беше за любимия ми отбор. Така или иначе, това е първият вестник, запазен от мен и поставил началото на все още немислената колекция.
Но, повтарям, всичко беше случайно. Нищо не предвещаваше страстта, която ме обхвана през 90-те години и както изглежда, никога няма да ме напусне. Настъпи демокрацията, започнаха се едни промени и както много добре е известно, промени се и българското вестникоиздаване. Появиха се стотици (убеден съм, че никой у нас не може да каже колко точно) вестници. Моят най-добър приятел Ангел Пописаков ми подхвърли идеята да събираме вестници, разбирайте първите им броеве. И аз горещо я прегърнах. И се почна!
През 1991–1992 г. буквално през ден се появяваха нови заглавия. В София, в големи и малки градове, в цялата страна. Партии, организации и някои частни лица се чувстваха като задължени да издават вестници. Други частни лица пък се почувстваха задължени да ги събират. Спомних си оловните армии, марките, картичките и ръцете ме засърбяха. От което ме заболяха и краката, защото обикалях де що има сергия, павилион (онези на РЕП) или редакция, за да събера още някой нов вестник. Но „раят“ беше на Централна гара. Десетки сергии, на които се продаваха и заглавията, излезли в провинцията. За мен беше абсолютно задължително всеки ден, прибирайки се вкъщи след работа, да обиколя района на гарата и да си купя новопоявилите се вестници. Разбира се, поне по два екземпляра, защото имаше вероятност Анчо да не е успял да намери някое заглавие. Когато някой от нас отиваше в провинцията, основното му задължение беше да осигури местната преса. Това продължи до 2001 г., когато г-н Пописаков не издържа, отказа се да попълва вече доста занемарената си колекция и в момент, предполагам на умопомрачение, ми я подари. Развълнувах се много, бяха поне 200–300 броя. Не че нямах повечето от тях, но да видиш толкова много първи броеве на куп, си е разтуптяващо сърцето преживяване.
Движението по маршрута пл. „Славейков“ – Централна гара продължи до началото на 1995 г., когато появата на нови издания намаля чувствително. Реших, че е време да обърна внимание на антикварните книжарници, защото там можеше да се намерят вестници, излизали преди 1944 г. Продължавам да ги навестявам и до днес, въпреки че все по-рядко откривам нещо стойностно. (На Владо и Лили от антикварната на „Славейков“ специални благодарности!) Така или иначе, в колекцията ми сега има близо 600 вестника и някои списания от този период. Най-старият вестник в колекцията ми е пловдивският „Южна България“ от 1883 г. Излизал е до 31 август 1885 г. Състоянието на екземпляра не е добро, но все пак изданието е на 135 години.
По това време (след средата на 90-те години на ХХ в.) започнах да търся контакти и с други колекционери. Много хора в онези години „се запалиха“ да събират вестници. Днес са останали малко. Мисля, че не повече от петнайсетина души се занимават сериозно с това в България. Някои познавам лично, за някои само съм чел или чувал. Вероятно има и такива, за които нищо не знам. Това са хора с различни професии: има археолог, бивш военен, журналист, инженер, кинокритик, полицай (вече пенсиониран). И колекциите са различни – едни събират първи броеве и единични листове само от България, други прибавят към тях и чужди вестници, трети се стремят да имат какъвто и да е брой от всеки вестник по света, четвърти събират вестници само по определени теми.(следва продължение)