Владо Пенев: И татко, и сестра ми си отидоха от рак!

<em>Владо Пенев има и 30-годишна биография в киното и в телевизията. В ролята си на инспектор Емил Попов от ГДБОП в &quot;Под прикритие&quot; обаче актьорът усети истински какво означава народната любов, след като за дни се превърна в един от любимците на зрителите. Разговорът с него минава неусетно, а &ldquo;българският Джордж Клуни&rdquo; е повече от откровен. </em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Г-н Пенев, в сериала &bdquo;Под прикритие&rdquo; влизате в ролята на комисаря от ДАНС Емил Попов &ndash; топченге, решено на всичко, за да тикне зад решетките бившия си колега и настоящ най-голям враг &ndash; мафиота Джаро. Колко голямо предизвикателство беше за вас ролята на добрия, защото знам, че почти винаги влизате в образа на лошия?</strong><br /> - Да ви кажа откровено, поначало лошите винаги са по-интересни за зрителя. Те имат много по-разнообразни, неочаквани реакции. Това приковава вниманието. Докато добрите герои реагират точно така, както се очаква, както е според обществения морал. И когато можеш да предвидиш заради това неписано правило реакцията на добрия герой, той става малко скучен. В такъв случай добрите артисти се опитват редом с добрините, които правят, да създават и някакви слабости на своя герой, за да могат да създадат и интерес в зрителя. В случая аз се опитвам да направя своя образ органичен и истински. И най-голямата похвала за мен е това, че полицаите са ми дали тази грамота &ndash; за издигане на българския полицай! Вече втора година ме награждават за това, че изграждам добре образ на полицаите. Може би същото се отнася и за героите на лошите, само че те получават само похвали от тийнейджърите в интернет. Там пък моето име изобщо не се споменава<em> (смее се). </em><br /> <br /> <strong>- Колко често в живота сте &bdquo;под прикритие&rdquo;? Защото, доколкото знам, вярвате в народопсихологията &ndash; а нашата не е от най-позитивните.</strong><br /> - Ако трябва да бъда наистина откровен, в работата си до този момент съм абсолютно под прикритие. Макар че се имам за успял и добре вършещ работата си артист. Всъщност голяма част от <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>зрителите не знаеха за мен</strong></span><br /> <br /> А и да бяха чували, сега вече със сигурност ме разпознават по улиците заради сериала. И се обръщат към мен не с името ми, а просто с &bdquo;Попов&rdquo;! (смее се - б.а.) Не знаят, че аз се казва Владо Пенев, нито че имам 30-годишна биография в киното и в телевизията. Навремето обаче, не се ставаше така лесно и бързо популярно лице, звезда &ndash; както е прието да се казва днес. &ldquo;Под прикритие съм&rdquo; за голямата част от публиката, но практически съм си наяве, на открито, на светло, не се крия (усмихва се). Такъв съм за всички важни хора, които правят театър, кино. Те много добре знаят кой е Владо Пенев и мисля, че имат уважение и респект към мен. <br /> <strong><br /> - В сериала инспектор Попов има интересни отношения с дъщеря си. Какви са отношенията ви с вашата?</strong><br /> - С дъщеря ми преминаваме по горе-долу същите вариации в отношенията. Има моменти на голяма близост, на голяма радост. Разбираме се с нея и мога да кажа, че сме по-скоро приятели, отколкото баща и дъщеря. Но има и такива моменти, в които тя се дърпа, затваря се и някак си си е самодостатъчна. Няма нужда от споделяне, не иска да споделя. <br /> <br /> <strong>- ... може би е просто период.</strong><br /> - Да, може би е точно така. А и това, си мисля, са нормалните родителски отношения. При нас всичко е нормално. А и тя се чувства много добре, защото не е и в България. Учи в чужбина. Първата година й беше малко по-напрегнато &ndash; докато се адаптира, докато свикне и започне да се справя със ситуацията. Но сега, вече четвърта година, е много по-добре. Взима си изпитите, което за мен е от голямо значение. Доволен съм!<br /> <br /> <strong>- Знаете ли какво разбрах за вас &ndash; нещо много необичайно и интересно - за разлика от повечето актьори вие казвате, че не обичате поклоните на финала, даже имате нещо подобно на фобия от аплодисментите по време на представление...</strong><br /> - Лелее, направо съм безмълвен! Тези думи наистина съм ги казвал, но един-единствен път. И то след едно-единствено представление, в което играех преди много години &ndash; за Лора Каравелова и Яворов. Казва се &bdquo;Нирвана&rdquo; &ndash; беше нещо като крайъгълен камък в историята на българския театър и аз имах честта да участвам в него. Представлението беше толкова величествено, толкова могъщо, толкова силно, толкова впечатляващо, въпреки че в него участват само двама души! Беше на гигантската сцена на Народния театър и наистина беше разтърсващо. Обиколили сме с него света. Абсолютно извън днешните габарити за това какво е качествен театър... Та, във въпросното представление имаше толкова сакрална атмосфера, че някак си публиката сама усещаше, че не е възможно, докато тече действието, да аплодира... В &bdquo;Нирвана&rdquo; финалът беше със смъртта на Лора Каравелова. Което е очевидно. След това и със самозастрелването на Яворов. Представлението свърши, светнаха лампите, финал, а хората все така не можеха да се престрашат да започнат да пляскат. Толкова беше покъртително и въздействащо! И да ви кажа &ndash; това бяха най-големите аплодисменти! Когато го играехме в Германия пък се случи нещо, което никога не съм виждал в България &ndash; имаше 15 минути неспирни аплодисменти! 15 минути &ndash; има го на запис. И то от немска публика, не от българи, живущи в България, дошли на мило родно театро да поплачат малко над някакви смешки. Не! Това са германци, които и идея нямат каква е историята на България, кой е Яворов, каква е Лора и т.н. <br /> <br /> Другият му дразнител, когато е на сцената, е невъзпитаната публика. Преди години играе &quot;Любовникът&quot; от Пинтър. &quot;Две бабички си говореха на първия ред. Търпях, търпях, а накрая <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>спрях представлението и им казах да излязат навън и да си говорят</strong></span><br /> <br /> Беше ужасно, адски ме възмущаваше! След това започнахме отначало&quot;. <br /> <br /> <strong>- Как излизате от оковите на ежедневните навици? И в този смисъл сцената достатъчен паралелен свят ли е, в който да си почивате от своя собствен живот, пресъздавайки и играейки живота на някой друг?</strong><br /> - Интересен въпрос ми задавате. Но, знаете ли, аз не съм станал артист, защото искам да стана на всяка цена известен, да ме дават по телевизията или пък да ме разпознават по улиците. Не съм търсил никога и някакви страшни облаги. Не! Стремежът ми да стана артист имаше съвсем различна първопричина. Аз исках да се справя с проблемите, които имах в общуването с хората. Имах някаква стеснителност, някаква затвореност в себе си. И осъзнавах, че това не е най-правилното нещо. И за да го превъзмогна, реших, че това е начинът - като ми се налага да излизам на сцената, да се показвам пред хората, да се справям с различни персонажи. Така че за мен това да бъда някой друг е някакъв вид улеснение. Напълно искрен съм с вас. <br /> <br /> <strong>- Но аз знам и още нещо &ndash; освен тези причини, е имало и друга да станете актьор &ndash; за да се харесате на Ваня Цветкова!</strong><br /> - Всичко знаете! <em>(усмихва се - б.а.)</em> Е, да, ние с Ваня сме съученици. Познаваме се и от гимназията. Учихме в различни училища, но компаниите ни бяха близки. Ходехме заедно по купони като всички младежи. А Ваня беше наистина суперкрасива! Изключително красива! Тя и продължава да бъде толкова красива. И винаги ще бъде. И, разбира се, всички бяха влюбени в нея. И аз - също. Тя обаче си имаше друго гадже... Това няма значение. Та, на един купон тя каза: &bdquo;Аз ще кандидатствам във ВИТИЗ&rdquo; и понеже <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>аз наистина бях смотан и задръстен, и дебел, и пъпчив </strong></span><br /> <br /> и всичко останало, отвърнах спонтанно: &bdquo;И аз ще кандидатствам!&rdquo;. Всички от купона ми се смяха. Аз все пак реших, че може би имам някакви шансове, но наистина никога не съм мислел, че това един ден ще стане моя професия. И досега продължавам да гледам много сериозно на актьорството. Много го обичам. Много съм горд, че имам такава професия. Но... винаги мога да я зарежа. Не е единственото нещо, за което фанатично съм се захванал. И ако се окаже, че не съм необходим на киното, на театъра, мога да зарежа и да се захвана с нещо друго. <br /> <br /> <strong>- Всъщност във вашия род няма други артисти. Баща ви дори е бил журналист във вестник &bdquo;Земеделско знаме&rdquo;. На вас може би ви е трудно или болезнено да говорите за него...</strong><br /> - Точно така. Няма артисти, макар че баща ми е бил много артистичен. Нямаме дори музиканти. Иначе не - не ми е трудно да говоря за баща си. Аз за съжаление даже не съм го познавал. Бил съм на четири месеца, когато той е починал. Разболял се от рак и малко след като съм се родил, след много тежки премеждия, операции, е починал. Знам, че е бил изключителен човек. Забележителен! Аз съм възпитан от майка ми, която е жива и здрава, да знам кой е този човек. Да го обичам и да го уважавам. Но аз наистина не мога много да говоря за него... не защото ми е трудно, а защото наистина нямам лични наблюдения. Знам, че баща ми е бил много добър приятел на Радой Ралин. Даже Радой, като ме срещнеше на улицата, отвръщаше с: &bdquo;Леле, леле, какъв беше баща ти!...&rdquo;. Усещах, че баща ми е бил впечатляващ! Усещал съм това от реакциите на важни хора, които са били от значение за България, а пък те са се възхищавали от баща ми. Маргарита Дупаринова също му е била голяма приятелка. Бил е член на БЗНС. И тя винаги, когато ме гледаше в театъра, идваше да ми каже: &bdquo;Ти си много красив, интересен и добър артист. Всичко... Но баща ти беше забележителен. Няма да можеш да го стигнеш&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Може би е така, но пък съм сигурна, че баща ви сега, някъде отгоре, ви гледа и се възхищава и се гордее с вас!</strong><br /> - О, със сигурност. Да! Вярвам, че е така. Карате ме да се замисля, но и без мисъл знам, че това е така. И там, при него, за съжаление отиде и сестра ми... Тя също се разболя от рак. Това беше и причината, поради която аз спрях да пуша. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Защото някой трябваше да отгледа и нейното дете, и моето</strong></span><br /> <br /> Така се случи в живота... Но това са наистина тъжни и трагични неща и ги има в живота на хората. Аз обаче наистина се опитвам да гледам напред и по светъл, ведър начин. <br /> <br /> <strong>- Аз пък си мисля, че точно тези неща &ndash; трудни, мъчителни, жестоки и болезнени, са ви направили този силен и целеустремен човек, който сте днес!</strong><br /> - Със сигурност. Да, да, да... и по-силен. И по-умеещ да се справя със ситуациите, които животът ми поднася. И който може би тепърва ще ми поднася. Имам чувството, че ми се е случвало всичко най-лошо наведнъж.<br /> <br /> <strong>- Значи въпросът дали в такъв случай таите някакви страхове в душата си би бил неуместен?...</strong><br /> - Не, напротив. Няма да е. Имам страхове. Но не са фаталистични. Разбира се, страх ме и от смъртта. Страх ме е за детето ми. Непрекъснато си представям най-ужасяващи неща и за племенницата ми също. Всички нормални човешки страхове ги имам, повярвайте ми! От какво ли не ме е страх, но си мисля, че това не е чак толкова непреодолимо...<br /> <br /> <strong>- А защо си представяте лоши неща? Знаете, че мисълта наистина е способна на всичко, включително може да провокира и действие... Не си представяйте нещо лошо за детето си, за племенницата си!</strong><br /> - Права сте. Напълно! Не желая да предизвиквам съдбата за нищо. Но за съжаление аз имам и такива страхове. Какво да направя? Ето сега например се сетих, че когато един път бях на море, се наложи да чакам 100 години в някаква задушна поща някъде в Созопол. И как се е чувствала, как е била майка ми в София, по 3-4 дена да не знае дали съм пристигнал, как съм?! А сега с тия мобилни телефони &ndash; като не ми вдигне Яна на второто позвъняване, аз просто не знам какво да мисля. Веднага започвам със сценариите... Започвам да търся веднага всякакви обиколни пътища, за да се свържа с нея &ndash; чрез нейни приятели, познати. И накрая я чувам. <br /> <br /> <strong>- Ставали ли сте някога жертва на кражба &ndash; но не само във физически, но и във всеки друг смисъл на думата &ndash; интелектуален, духовен...</strong><br /> - Ами да - доста често ставам май жертва на интелектуални кражби. Но аз съм, или поне си мисля, че съм, аристократ по душа. И на тези дребни, малки житейски предизвикателства гледам снизходително. Не им обръщам внимание. Не трябва да се взимаме прекалено насериозно. <br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Анелия ПОПОВА<br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);">ОЩЕ ОТКРОВЕНИ ИНТЕРВЮТА СЪС ЗВЕЗДИТЕ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА &quot;ШОУ&quot;, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 5 ФЕВРУАРИ</span> </strong>