Звезди Керемидчиев: Отец Божидар напусна “Ахат” заради жена!

<em>През 1999 г. Звезди създава група &ldquo;Аналгин&rdquo;, която може да се похвали с два албума и трети, който е на път скоро да излезе. Освен певец Керемидчиев е автор на статии в музикално списание, водещ по Z-rock, част от телевизионното предаване &ldquo;Денис и приятели&rdquo;. </em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Звезди, по принцип фронтменът е секссимволът на всяка рокгрупа. Защо ти така и не влезе в тази роля?</strong><br /> - Наложено е фронтменът на групата да е секссимвол, но не е задължително. При нас басистът обираше лаврите. Денис винаги е изглеждал супер, свиреше много здраво, много луд беше едно време. Той винаги е бил най-бесният, най-дивият и най-хващащият окото. Като разпери ченгела, като размята косата, съблече се гол до кръста и се качи горе на колоните - публиката полудяваше! <br /> <br /> В &ldquo;Ахат&rdquo; всеки е фронтмен. Имало е момент, когато сме свирили без Хадад. Когато работехме в Холандия, пак се бяхме събрали всички, а откакто аз се върнах през 1998 г. от Америка, групата е в този състав, в който сме сега и в който бяхме през 1986 г., но без Божидар Главев. <br /> <br /> <strong>- В края на 80-те години обаче край &ldquo;Синьото кафе&rdquo; беше пълно с момичета, които въздишаха и по теб и бяха безкрайно разочаровани, когато се събра с жена си, а после се и ожени. </strong><br /> - Сигурно, само че мен тогава не ме интересуваха други хора въобще. По принцип ме вълнуваше само музиката, това, което правим в групата. <br /> <br /> <strong>- Как успя да се опазиш от славата? Никога не си бил типичен рокаджия.</strong><br /> - Това, според мен, опира основно до възпитанието и начина, по който си живял в семейството си. Аз съм израснал в семейството на военен летец. Баща ми никога не е бил толкова строг човек, но винаги се е опитвал да покаже какво трябва и какво не трябва, кое е в повече. Много пъти не съм се съгласявал с него за определени неща, което е съвсем нормално. Това е естествено &ndash; децата винаги се бунтуват срещу родители си. Не че с групата не сме имали своите безпаметни моменти, но при мен всичко е умерено. Може би това, което съм възприел най-силно от баща ми, е, че има един момент, в който трябва да кажеш &ldquo;стига&rdquo; дори и да ти е най-готино. <br /> <br /> <strong>- Винаги ли си успявал да го направиш? </strong><br /> - Разбира се, че не винаги. Имало е случки, но няма да ги разказвам. Има неща, които си остават вътре в групата и ще си останат винаги. Има една приказка: &ldquo;Каквото се случва на турнето си, остава на турнето&rdquo; и тя е закон. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>И никакви жени на турнето</strong></span><br /> <br /> <strong>- Защо Божо напусна групата и стана свещеник?</strong><br /> - Заради жена! Оттам тръгна всичко. Ние всички го знаем, макар че той никога няма да го признае. Както и да е &ndash; каквото се е случило, случило се е. Всеки си има своя път и върви по него.<br /> <br /> <strong>- Имаше един период обаче, в който се бяхте събрали...</strong><br /> - Това беше преди десетина години, когато преиздадохме &ldquo;Походът&rdquo;. Ходихме на турне в 7-8 града и ходихме до Божо, до село Горица, където той служи. Той е много всеотдаен, когато прави нещо. И в музиката беше такъв, и в религията. Преди години, след тези наши срещи, гледах едни очерци за много успешни хора, напуснали светския живот и отдали се на религията и там бяха показали църквата на Божо. Нещата бяха много променени за хубаво и това го е направил само и единствено той. Но Божо много навлезе в религията. Начинът, по който живее, за него е единственият и всичко оттам-нататък е неистинско и несъществено за него. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Малко повече започна да ни оплаква в един момент</strong></span><br /> <br /> и понамалихме контакти, но имаше период, в който много често бяхме заедно и се чувахме редовно. Никой не можа да го разбере от нас, абсолютно никой. А аз мисля, че го познавах най-добре. Ние се познавахме от 1984 г. и до 1990-та бяхме заедно всеки Божи ден. Преди &ldquo;Ахат&rdquo; а имаше една друга група - &ldquo;Оазис&rdquo;, в която бяхме аз, Божо и Денис. Та ние с него сме години наред заедно, за добро, за лошо, в тежки времена, в хубави времена, всичко преживявахме заедно. Всички мислехме, че го познаваме. Когато той направи това нещо, просто се оказа, че никой от нас не го е познавал достатъчно добре. Той, който беше написал &ldquo;Светците носят вносни дрехи, поповете вонят на ром. Въпроси никой не задава, мълчанието е закон&rdquo;! Това са негови приказки от една от емблематичните ни песни &ldquo;Брадвата&rdquo;. Според мен тогава Божо направи напук на света. Това е цялата история. <br /> <br /> <strong>- Има една носталгия към миналото, към времето на &ldquo;Нова генерация&rdquo;, &ldquo;Контрол&rdquo;, &ldquo;Ахат&rdquo;...</strong><br /> - Това беше последната ценностна музика, правена с душа, сърце и с глава. Не правена с цел &ldquo;виж ме как стоя на сцената с китара&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Имал си възможност да се докоснеш до големите музиканти дори и на тяхна територия. Какво се случи в Щатите?</strong><br /> - Там музиката ми беше по-скоро като хоби, не съм се занимавал професионално, а ми беше отдушник. Заминах неподготвен. За да отидеш там и да се опиташ да бъдеш част от онази огромна индустрия, трябва да имаш подготовка оттука, пари - много, което при мен не беше така. Трябваше да се грижа за семейството си и рокендролът остана по-настрана. <br /> <br /> <strong>- Защо се отказа от варианта да се опиташ да пробиеш там?</strong><br /> - Просто се разделих с жена ми и се върнах в България. <br /> <br /> <strong>- Доста често срещано е семейства, които отидат да живеят заедно в чужбина, да се разделят. Защо се получава така?<br /> </strong>- Просто жените, които отидат в САЩ, се поамериканчват според мен. Еманципацията там е на много високо ниво и започват да търсят начини, като не я устройва това, което има вкъщи. Ако изглежда добре и има повече ум в главата, търси начина да постигне това, което иска. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>С цената на всичко</strong></span><br /> <br /> Не всички са така, но има и много такива хора. <br /> <br /> <strong>- Как успяваш да преглътнеш разочарованията си? Сякаш никога не даваш воля на емоциите си...<br /> </strong>- Това, което чувствам, си е за мен. Няма нужда да се натоварват останалите хора, защото това може само да ти пречи на взаимоотношенията. Второ - никой не ти е виновен за това разочарование, или ако ти е виновен, вече си го отстранил от себе си. <br /> <br /> Аз по принцип съм човек, който е научен сам да се справя с проблемите си. Баща ми, Бог да го прости, казваше, че не е необходимо целият свят да знае за тях, защото ще изглеждаш като някакъв лигльо, който хленчи постоянно...<br /> <br /> Навремето с &ldquo;Ахат&rdquo; действително бяхме късметлии, но от друга страна, бяхме достатъчно трудолюбиви и свирехме адски много, преди да започнем да се появяваме насам-натам. <br /> <br /> <strong>- На вас кой ви протегна ръка?</strong><br /> - Кирил Маричков. Той беше жури на един студентски рокконкурс в Плевен. Ние отидохме там, свирихме втория ден. На третия имаше награждаване и тогава Маричков каза, че най-добрата група за него през всичките дни е била &ldquo;Ахат&rdquo;. Оттам-нататък от уста на уста започна да се говори за нас. Освен това тогава &ldquo;Щурците&rdquo; честваха 20-годишен юбилей и ни взеха с тях на няколко концерта. За нас това беше страшен късмет. Макар че си го извоювахме реално, защото ние събрахме &ldquo;Ахат&rdquo; ноември 1986-а, а до пролетта, до април 1987 г. седяхме в едно мазе и свирехме всеки ден. Като предгрупа на &ldquo;Щурците&rdquo; свирехме пред 3000-4000 души на вечер. Когато &ldquo;Щурците&rdquo; спряха да свирят, ние наследихме цялата им апаратура, заедно с екипа. Тогава даже <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>казахме &ldquo;не&rdquo; на Митко Щерев </strong></span><br /> <br /> <strong>- Какво искаше той?</strong><br /> - Имахме едно прослушване и той ни предложи да си посъкратим песните, да ги направим по-лесно смилаеми, да вземем песен от някой български композитор, от комисията, от радиото. Беше дошъл той с още трима души, за да ни прослушат за Концертна дирекция. Ние изсвирихме няколко наши песни и тогава Митко Щерев каза: &ldquo;Страхотно, много хубава музика, но много сложна, много кахърна. Кой иска да слуша такива неща на днешно време?&rdquo;... А ние бяхме на по 20 и няколко години и знаехме много добре хората от какво се вълнуват. Решихме, че няма смисъл да се занимаваме с него. Той искаше да се станем като всички останали. Ние си извоювахме името на хора, на които не им пука от никого и нищо, а когато 1988 г. се появи и &ldquo;Черната овца&rdquo; - и стана страшно! След &ldquo;Походът&rdquo; вече направо написахме нова страница в музиката. Чак сега разбирам какво влияние сме имали върху младите тогава!<br /> <br /> <strong>- Ти беше един от българските приятели на световната рокзвезда Дио...</strong><br /> - Може да се каже. Срещата ми с него беше като сън. Два часа седях с него в гримьорната му зад сцената в Каварна, а ми минаха като миг. Аз и Дио с чаша бира в ръка, на по един фотьойл и той разказва случки от историята на рокмузиката. Шест месеца преди това, на Нова година, той пак имаше концерт в Каварна, но с &ldquo;Дио бенд&rdquo;, тогава ние отворихме концерта. И като се видяхме на този разговор, Рони ме попита какво става с групата и ми даде домашния си телефон. Само веднъж дръзнах да звънна на него, но беше включен телефонния секретар. Когато прозвуча сигнала, затворих телефона, вместо да оставя съобщение. <br /> <br /> <strong>- В Каварна ли го видя на живо за първи път?</strong><br /> - Не. За първи път беше в Хюстън през 1993 г. Бях на два метра от него. Тогава имах един голям кръст, един приятел ми го беше подарил. И по време на концерта го откачих от врата си и се протегнах да му го дам, а той пък се наведе и го взе. Той ходеше, пееше по сцената с кръста в ръка. Когато свърши парчето, ми го върна. Едва успях да го взема, върху мен се нахвърлиха 300 души. Дори не посмях да си го сложа пак на врата, а си го прибрах в джоба, за да не ми го дръпнат. В Каварна му разказах тази случка и той вика: &ldquo;Лица не помня, но си спомням случая&rdquo;.<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Надежда НЕНОВА, БЛИЦ<br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);">ОЩЕ ЗВЕЗДНИ ИНТЕРВЮТА ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА &quot;ШОУ&quot;, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 5 ФЕВРУАРИ</span> </strong>