16 юни 1913 година: Денят на престъпното безумие или началото на Междусъюзническата война
В следващите редове ще ви разкажем за една от най-черните дати в българската история, която според мнозина историци предопределя съдбата на България в следващите близо 30 години. Дата, която безспорно преобръща хода на историята и предизвиква непреодолимото желание на българите да завърнат своите загубени земи, където техните братя са подложени на изключителни репресии от съседните държави. Както може би вече се досещате, тази статия ще бъде посветена на останалия в историята като „Ден на престъпното безумие“ – 16 юни , както и на последвалата през лятото на 1913 година Междусъюзническа война.
Преди обаче да се съсредоточим върху военните действия, ще обърнем сериозно внимание на атмосферата и случващото се на Балканите в края на Балканската война, за да добием по-реална представа за желанията и стремежите на всяка от държавите. Няма да пропуснем да споменем и за някои типични черти от характера на българския политически елит, които също изиграват ключова роля в този така напрегнат момент. Но нека прекъснем този увод и се пренесем 100 години назад във времето, в късната пролет на 1913 година.
Теритоиални промени след войни
Първата балканска война е в историята. Османската империя е разбита и почти изцяло изгонена от Европа. Балканските държави ликуват, като всяка една от тях е разширила значително териториалните си владения вследствие на успешните военни действия и подписания през 1912 година Лондонски мирен договор. Както виждате от картата вляво, България е държавата, която съвсем заслужено получава най-голяма част от загубените от Турция територии. Всички населени места от Мидия на изток до Гевгели на запад попадат в новите българския владения. Това включва важни икономически центрове като Одрин, Лозенград и Сяр, едни от най-големите Беломорски пристанища – Кавала и Дедеагач.
Тези завоевания несъмнено превръщат България в най-голямата и силна държава на Балканския полуостров, още повече имайки предвид, че всички тези земи са населени основно с българи, което предполага още по-бързата им интеграция в държавата. Гърците и сърбите от своя страна също получават значително разширение и си поделят голяма част от Македония.
Именно Македония ще се превърна в ябълката на раздора за доскорошните съюзници, които, тълкувайки всеки по своему подписаните през 1912 година договори, ще искат да вземат колкото се може по-голяма част от „ябълката“. Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, правителството в София настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона“ и арбитраж от руския император за „спорната“ зона. Освен това българският политически елит има претенции и към Солун и Костур, въпреки че липсват довоенни договорености с Гърция. От една страна, българските искания изглеждат логични с довода, че населението във въпросните територии е преобладаващо българско. От друга страна, твърдението на управниците е, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници. Съвсем друг въпрос е дали българското правителство не е трябвало да изчака някой по-удобен момент в близките години и да се задоволи със спечелването на цяла Беломорска Тракия.
Разбира се, сърбите и гърците имат съвсем друг поглед върху нещата. Виждайки че България ще се превърне във водеща сила на Балканите, съгласно Лондонския мирен договор, двете държави започват да се опитват да променят това. Белград настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските й, а гърците настояват, че компактни маси от гръцко население попадат под българско владениe спрямо новите териториални граници. Един от главните аргументи на сърбите пък е, че те са изнесли основната тежест на войната в Македония, тъй като българската държава не е спазила уговорката си и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския военен театър само Седма рилска дивизия.
Както става ясно от написаното по-горе, всяка една от държавите победителки има свой собствен поглед върху нещата, което в допълнение с недобре оформените договори от 1912 година е отлична предпоставка за избухване на нова война. Мнозина от българските историци отбелязват, че в този решителен момент политическият елит на България просто не издържа на напрежението. За да се опитаме да разберем по-добре предприетите от тях „безумни“ действия, нека си представим за момент, че сме на тяхно място. За по-малко от една година Българската армия успява да разбие по безапелационен начин турците и да стигне почти до столицата им.
Всички тези военни победи са наградени с Лондонския мирен договор, който превръща България във водеща държава на полуострова. Голяма част от Санстефанския идеал е постигнат – Беломорска Тракия и Странджанско са изцяло в български предели. Единствената частица, която липсва, е Македония. И точно в този момент, след толкова славни победи, българските политици са въодушевени и не успяват да направят трезва преценка на ситуацията. Изпълнението на националния идеал е толкова близо, че те губят търпение и искат да го постигнат още сега, в рамките само на една година. Не се отчитат много важни фактори като изморената войска, която е на бойното поле от октомври 1912, липсата на подкрепа сред която и да е от другите Балкански държави и възможността гърци, сърби и турци да се обединят срещу общия враг – България. В този решителен момент важна роля изиграва и личността на Фердинанд, който е един от главните виновници 16 юни да бъде наречен „денят на престъпното безумие“.
Още с възкачването си на българския престол той нееднократно е показвал амбициите си, които често добивали големи мащаби. Може би най-категоричното доказателство за тях е желанието му да влезе в Цариград. Виждайки как през лятото на 1913 година неговата България се е разправила с турците, царят отказва да прояви каквото и да било търпение и решава, че сега е подходящият момент да стори същото със сърбите и гърците. С други думи – всичко или нищо.
И докато българските политици почти виждат изпълнен идеала за национално обединение, то сърбите и гърците вече са се задействали и подготвят антибългарския съюз. Преговори между двете държави има още през януари 1913 година, когато при посещението си в Белград гръцкият министър-председател влиза в преговори със сърбите за общата им граница в Македония. Това е последвано от предварително споразумение за съюз срещу България от 22 април 1913 година, а на 1 май е сключена и военна конвенция между двете страни. Следва договор, с който двете страни си гарантират взаимно териториалните придобивки, както и разработка на общ военен план в случай на война срещу българите, към който се включва и Черна гора. Междувременно румънците също дават сигнали, че биха подкрепили евентуални военни действия срещу София.
Това се дължи на факта, че още от края на 1912 година Румъния настоява българската държава да отстъпи земи в Южна Добруджа като компенсация за териториалното разширение на страната в Тракия. Безумното искане е отхвърлено на няколко пъти от българското правителство, което допълнително нагнетява атмосферата между двете държави. Не помага и намесата на великите сили, които след арбитраж отсъждат Силистра да премине в румънско владение. Това обаче не устройва нито една от двете страни – румънците искат още земи в Южна Добруджа, а българите смятат за недопустимо да предадат града, след като северните им съседи нямат никакво отношение в Балканската война.
Всичко това довежда до там, че на 5 юни Румъния предупреждава, че в случай на война между балканските съюзници ще изпрати войските си срещу България. Излишно е да се споменава, че подобна война е добре дошла за Османската империя, която още не може да се примири, че една от най-силните й крепости – Одрин – е в български предели. Всички тези сигнали обаче са или пренебрегнати, или пропуснати от българския политически елит и така се стига до 16 юни 1913 година, когато цар Фердинанд решава да засили българската позиция на предстоящите преговори, които трябва да разделят окончателно Македония с успешна военна акция. През нощта на 16-ти срещу 17-ти юни монархът заповядва 4-а и 2-а армия да атакуват сръбските и гръцките позиции. Този ден остава в нашата история като „Денят на престъпното безумие“.
ХОД НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ
Макар публикацията да е насочена към политическата обстановка преди войната и причините, поради които тя избухва, ще разгледаме основните сблъсъци и последствия. В друг обширен пост ще наблегнем по-задълбочено на военните акции.
Българската армия започва настъпление на фронта между Осоговска планина и Орфанския залив. В науката все още стои въпросът дали тогавашното правителство е било напълно наясно с решението на царя. Тезата, че атаката е предприета без знанието на министър-председателя Данев, е широко застъпена, а твърдящите обратно претендират, че това на практика няма как да се случи. Българска армия започва ударно войната. Левият бряг на Струма е „изчистен“ от гръцки войски, а завладяването на Гевгели придобива много важно стратегическо значение. Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а две български армии (Първа и Трета) на практика бездействат, заради нерешителността на правителството на Данев. Министър-председателят се опитва да разреши конфликта по дипломатичен път, но вече е прекалено късно.
На бойните полета срещу сърбите нещата са още по-неспокойни. На 18 юни западните ни съседи минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта армия. Сръбският успех е неутрализиран от победата на лявото българско крило. Втора Българска армия обаче е в кризисна ситуация, тъй като не е добре позиционирана. Гърците се възползват от това и настъпват с голямата си артилерия. На 21 юни позициите са пробити на две места – Лахна и Кукуш. Четвърта армия успява да се изтегли своевременно към Калиманското плато, но оставя в сръбски ръце Кочани, Щип и др.
На 28 юни и румънците се включват във войната съвсем очаквано. Северните ни съседи са подкрепени от Франция, макар българското правителство с всички усилия да се опита да привлече великите сили на своя страна и да предпази речната си граница. Исканията на Румъния са България да се откаже от Южна Добруджа. Войските им преминават Тутракан-Балчик и се отправят към Шумен и Варна. Съгласно заповед на своето правителство българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са оттеглени от Северозападна България.
При вестта за румънското форсиране на Дунав, „кабинетът Данев“ подава оставка (2 юли). Отчаяният цар Фердинанд няма друг избор освен да се обърне директно към Крал Карол и да обещае, че румънците ще получат каквото искат стига да прекратят действията. На 4 юли новото правителство на Радославов спазва обещанието на монарха. Външният министър Генадиев уведомява, че страната ни дава територията, населена с българи, на румънците. В отговор, съгласно договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция, румънската армия продължава настъплението си през Стара планина – един от най големите грехове на северната ни съседка.
Съвсем скоро ще настъпи заключителният етап от войната. Румънското нахлуване през Дунав заставя кабинета Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Съюзниците обаче отказват да преговарят. През това време гърците и сърбите се договарят за общо настъпление към Горна Джумая. Причината врагът да не иска да подпише примирие са договорките, които трите държави са направили дни преди това. Те предварително са разпределили териториите, които ще придобият след войната без съгласуване с никого.
На 4 юли Трета сръбска армия настъпва към Царево село, но е спряна пред Калиманци. Калиманското сражение завършва на 11 юли с победа на българите. Следва и българска победа при Голеш, но опитите на армията ни да настъпи са безуспешни. Изтеглянето на Първа армия в началото на юли позволява на сръбската Тимошка групировка да окупира заедно с румънците цяла Северозападна България без Видин.
Така стигаме до Кресненското сражение, едно от най-ключовите в цялата война. На 10 юли въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не спира настъплението. На 14-15 юли българските и гръцките части се срещат при Кресна. Втора и Четвърта армия, с подкрепата на Западнородопския отряд, нанасят тежко сражение на врага и заплашват с обкръжение. Опитите за пробиване на гърците са безуспешни и бързо променилият мнението си Константин I е принуден да поиска спиране на военните действия. Примирието е договорено в Букурещ и влиза в сила на 18 юли.
Редно е да обърнем и внимание на действията на единствения български враг от предишната война – Османската империя. Турското правителство хитро изчаква развоя на бойните действия между съюзниците до 29 юни. Тогава то предприема офанзива с флота си, като достига Ахтопол. Ден по-късно и сухопътните войски се включват, достигайки Булаир и Чаталджа. Галиполската армия прави това до 2 юли, а Чаталджанската се забавя с два дни.
Това, което прави турското правителство, се оказва много спорно и в историята остава като, заявяваме в прав текст, подла постъпка. Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия-Енос. На същия ден си връщат Люлебургаз, Виса и Бунархисар. България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех.
Реваншистко настроената турска армия опожарява редица села и прогонва местното население на север. Българското командване започва да прехвърля масово войски в Тракия чак на 20 юли, което се оказва успешно, тъй като турското напредване е преустановено. В началото на август, под натиск от Русия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници. Макар късно, ролята на Великите сили се оказва ключова.
МИРНИ ДОГОВОРИ И РАВНОСМЕТКА
Мирният договор на България с бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли. С договора България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Българо-сръбската граница е прокарана по вододела между Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места. С Цариградския договор България запазва Беломорска Тракия, което е частичен успех. Одрин, Лозенград, Бунархисар и други важни центрове преминават в османска територия.
Трудно е да си представим от колко голямо значение за развитието на Югоизточна Европа се оказва Междусъюзническата война. Непосредствено преди нея България се превръща в тотален хегемон, заплашващ хармонията и баланса на полуострова. Уплашените от силна българска държава, сърби и гърци „заразяват“ с намеренията си доскорошните неутрални румънци, както и реваншистко настроените турци. Фаталните грешки на българската власт не бива да бъдат поставяни под съмнение. Неведнъж сме казвали, че България винаги печели войната на фронта, но я губи на политическото и дипломатическото поле. Така се и случва. Хаотичният политически живот в страната, пагубната грешка на цар Фердинанд, както и цялостната криза, настъпила в държавата след края на Балканската война, се оказват ключови за падението, което предстои.
Равносметката е отчайваща. След тежките войни и дадените близо 200 000 жертви България увеличава населението си с едва 8%, като тоя наброява 4 800 000 души. За сравнение Сърбия го увеличава с 40%. Макар площта на страната ни да се увеличава от 96 000 кв. км до 112 000, настъпилата демографска, икономическа и политическа криза превръща държавата ни от най-заплашителната след Балканската война до една от най-бедстващите на Балканския полуостров. Сърбия и Гърция излизат от конфликта с почти удвоена площ, а с нищо на практика заслужилата Румъния придобива важни и плодородни територии.
България е на прага на Първата световна война, в която отново ще се включи, оставена без избор. Тежките години тепърва предстоят. Макар тях, страната ни за пореден път се изправя на крака в опит да постигне идеала си.
Източник: bulgarianhistory.org