Българи и румънци се тълпят около това целебно изворче в Русенско

Аязмото край Каран Върбовка привлича поклонници и страдащи от проблеми с бъбреци и очи

Чудодейно изворче, бликнало в нива край днешното русенско село Каран Върбовка, върнало зрението на сляпо дете, пише "Телеграф".

Тази легенда, предавана от уста на уста от местните хора, разнася славата на аязмото в манастира „Света Марина“ и привлича поклонници и болни, които идват тук да се помолят за здраве и благоденствие. Има свидетелства, че целебното изворче помага при болни бъбреци, глухота, безплодие и ред други здравословни проблеми.

Легенда

Поклонническият интерес към мястото датира от първата половина на XIX век, когато България все още е била под османско владичество. Нивата била собственост на мюсюлманин от близкото село. Човекът бил много нещастен, защото чедото му се родило сляпо.

В един горещ летен ден, на 17 юли, когато се почита Света Марина, мюсюлманинът отишъл на полето заедно с 12-годишния си син. Оставил го в единия край, а той тръгнал да си върши работата. Когато се върнал, учудването му било голямо. На мястото, където оставил момчето си, от земните недра бликала вода.

Не вярвал на очите си, защото сляпото му по рождение дете вече виждало. То било умило лицето и очите си с извиращата вода и така прогледнало. В селото бащата попитал кого почитат православните на този ден. Стар свещеник отговорил, че християните палят вощеници в чест на Света Марина. Тогава щастливият татко не се поколебал и дарил нивата си в прослава на светицата.

Църквата

Мълвата за излекуваното турче бързо се разнесла из околностите и към целебното изворче заприиждали хора от близо и далеч. Отначало християните заградили бликащата вода с плет, за да не отиват до нея животни. После построили хубава църква и я посветили на Света Марина. Аязмото сега се намира в самия манастирски храм и е заградено с осмоъгълен парапет с три вратички.

Легендата за прогледналото сляпо момче е записана от изследователи на обителта. А какви чудеса е извършила целебната вода през годините е описал архимандрит Вениамин (Кънчев) в „Кратка история на манастира „Света Марина“ с прочутото аязмо край с. Каран Върбовка“.

Освен историческата справка свещеникът е споменал и няколко чудеса за изцеление, разказвани от местните хора. Съобщава се за излекуван човек, ухапан от бясно куче, а през 60-те години на миналия век силната вяра и целебната вода помогнали на ням мъж да проговори.

Описани са също случаи на излекувани от бъбречни болести хора, на страдащи от базедова болест, фарингит и други тежки заболявания. Историята на манастира и прочутото му аязмо е допълнена от архимандрит Виктор (Мутафов), който е работил с документални източници в Държавен архив – Русе. Много интересно и задълбочено е и изследването на Гатя Симеонова.

Поломието

Манастирът „Света Марина“ се намира в красива местност в Поломието на около 50 километра от Русе. Посещава се не само от българи, а и от много румънци, а често тук служат и свещеници от северната ни съседка. Идват и мюсюлмани, за да си напълнят съдове с целебната вода. Тя е изведена от манастирската църква навън и тече от чешма с четири красиви декоративни чучура.

Хората идват, мият очите и лицето си и пият от лековитата вода. Тя е изследвана и е доказано, че е слабо минерализирана. Твърди се, че помага при очни заболявания, бъбречни болести и други страдания, но най-важното е човек да пристъпва с вяра и гореща молитва за изцелението си, съветват духовниците.

Целогодишно

Всяка година на 17 юли, когато православната църква почита Света Марина, манастирът край Каран Върбовка отбелязва своя храмов празник. Тогава идват вярващи не само от региона, а и от цялата страна. Но хората пристигат тук целогодишно да запалят свещичка, да се помолят на светицата за здраве и благоденствие и да отпият от целебната вода.

През 2013 г. манастирът получи частица от мощите на Света Марина. Тя пристигна от едноименния манастир в Ксилотимбу, Кипър, и бе донесена лично от българския патриарх Неофит.

Става летен лагер за учениците

Смята се, че в тази местност е имало манастир още по времето на Второто българско царство (1185 – 1396). Когато страната ни паднала под османско владичество, подобно на много други манастирът бил опожарен до основи, започнали гонения и издевателства над монасите и християните.

Но името на Света Марина не се загубило в паметта на местното население. Казват, че на останки от този първи манастир се натъквали трактористи, когато обработвали землището. През годините на социализма святото място запустява, а прозорците и вратите на църквата са заковани с дъски.

Дълго време в постройките наблизо са настанявани ученици от русенските училища за провеждане на летен лагер по военно обучение. След промените през 1989 г. манастирът отново е възроден.

Той придоби изцяло нов облик, след като бе спечелен европейски проект и със сумата бяха извършени ремонтни и възстановителни дейности. Облагороди се и околното пространство и през летните месеци дворът е потънал в зеленина и цветя.

Откриха скривалището на Вълчан войвода

Близо до „Света Марина“ минава Шишмановият път с хайдушкото скривалище, което е на около 300 метра от църквата. Това също привлича към красивото място в Поломието много туристи не само от България, а и от съседните страни.

Шишмановият път, пресичащ местността край Каран Върбовка, е свързвал градовете Търново и Червен, които са били най-големите и най-важни в Средновековна България. Това винаги е привличало вниманието на историците, но една находка от сравнително по-ново време също става обект на проучвания.

Когато през 1967 г. близо до манастира се извършват изкопни работи във връзка със строеж на водохранилище, работниците попадат на нещо интересно – следи от някакви много стари зидове. Спират дейностите и уведомяват веднага Регионалния исторически музей в Русе, след което започва проучването на находката. То се извършва в продължение на три-четири години.

Специалистите допускат, че това може би е хайдушко скривалище, тъй като по времето на османското иго в района е имало хайдушко движение. В местността е имало гъсти гори, които са благоприятствали неговата поява и развитие. Това обаче не е категорично доказано и е само предположение. Някои изследователи определят обекта като манастирско скривалище.

При проучването на обекта са разкрити два противоположни тунела, сравнително добре запазени. В своето изследване Гатя Симеонова цитира данни, публикувани през 1973 г. от Жечка Сиромахова и Виолета Димова в списание „Музеи и паметници на културата“. Смята се, че първоначално е изкопана временна вертикална шахта откъм повърхността за изхвърляне на пръстта. Прокопани са били два тунела в южната и северната страна.

„Подът на скривалището има форма на неправилна елипса с дължина 3 м, ширина в южния край 2,15 м, а в северния - 1,70 м. Високо е 1,70 м и таванът е леко сводест. Тунелите са също сводести, широки и високи около 0,65 м. В южния край на помещението на 0,20 м от стената върху пода се намира отворът на тунела, който бе затворен с кръгла каменна плоча по посока към църквата.

В него се влиза през едно стъпало. Този тунел е дълъг 3 м, с лек наклон надолу и излиза на изток. В края той завършва с малка квадратна шахта (0,80/0,80 м), през която се е излизало на повърхността. (...) На северната стена на „стаята“ е сводестият отвор на втория тунел, който е с по-силен наклон нагоре към повърхността. Той бе разрушен при изкопните работи“, пишат Димова и Сиромахова, цитирани от Гатя Симеонова.

Дали разкритата случайно през 60-те години на миналия век находка е хайдушко или манастирско скривалище, все още никой не може да каже.

След продължилото няколко години проучване на тунелите, интересът към обекта намалява. И щом става въпрос за хайдути, веднага се намериха хора неспециалисти, които предположиха, че тук може да се е крил легендарният Вълчан войвода.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук