Кога се превръщаме в скучни възрастни?

Събота рано сутринта, цялата къща спи – любимият ми момент. Отпивам ритуално на малки глътки от вълшебната течност, наречена кафе, и мълча насаме със себе си. Безценно и кратко преживяване, пише noviteroditeli.bg.

Нирваната ми е нарушена от топуркащите боси крачета на дъщеря ми. Денят официално може да започне.

Гласът ѝ, ненапуснал пределите на съня, сладко промърморва:

– Мамо, тази нощ не спах добре.

– Защо?

– Ами, първо летяха едни страшни кошмари...

– Може би имаш предвид комари?

– Да, да, комари бяха. После ми беше скучно. А накрая сънувах... как се казваше, онова страшното, дето се сънува?

– Току-що го каза. Кошмар – помагам аз.

– Да, да, кошмар! – потвърждава тя.

– Какво сънува?

– Сънувах, че извънземните са изяли всички бонбони на света и не са оставили за децата нито един – трагично съобщава дъщеря ми.

Едва удържам смеха си.

– Извънземните не ядат бонбони. Боли ги корема от тях - заявявам авторитетно.

– Сигурна ли си? – пита детето с надежда.

– Напълно! Какво ти се прави днес? Вали дъжд и ще прекараме деня у дома.

– Имам страхотна идея!

– Каква? – интересувам се аз.

– Е, не знам още. Не съм я измислила… Но, за да се разсея от скучната нощ, можем да играем футбол или да карам ски на килима... Или да скачаме от гардероба върху спалнята. А мога и да те пръскам с водния пистолет, а ти да тичаш. Или по-спокойно да си поиграем на гоненица – заявява с цялата сериозност на всичките си 5 години дъщеря ми и не спира. – Да започнем с тези неща, пък после ще решим какво друго ни се прави...

Лекичко се напрягам.

Знам, че трябва да отиграя топката максимално елегантно, така че след отказа ми да не последва торнадо. С лукава усмивка и изкуствен ентусиазъм предлагам:

– Имам по-добра идея – можеш да си рисуваш с новите боички или пък да лепиш стикери в аблума с животните.

Номерът не минава. Децата имат вградени сензори и безпогрешно улавят всеки опит за манипулация.

– Скукааа! Защо не ми даваш да правя това, което искам? Вкъщи съм си.

– Скъпа, не можем да правим тези неща тук! – опитвам се напразно да обясня на дете, за което няма невъзможни неща.

– Но защо? – пита тя с недоумение в очите. Нали съм си у дома? Само аз и ти сме! Няма на кого да преча! Какво ще стане?

– Защото това не се прави вкъщи! – твърдо заявявам аз и почти си вярвам.

В този момент гърлото ме стяга. Става течение, без да има отворени прозорци. Всички врати у дома се хлопват в синхрон. А картината, закачена в детската стая, с оглушителен трясък пада на пода. Възмутена от думите ми, цялата къща недоволства.

Кога бях станала толкова скучна и сероизна?

Държах се като онези неприятни възрастни, които никога не съм харесвала. И изобщо нямах никакъв смислен довод в защита на тезата, че "това не се прави вкъщи". Защо да не прави всички тези забавни за възрастта ѝ неща? Кога и къде да ги прави, ако не тук и сега? Какво толкова ще стане?

Предателски в съзнанието ми започнаха да изскачат всички онези неща, които никога не направих вкъщи, когато му беше времето. След първите няколко неуспешни опита да доведа улично куче/коте се отказах. Не беше удобно да имаме домашен любимец.

Не изрисувах детската си стая – нито като малка, нито като по-голяма. Не беше подходящо.

В тинейджърските си години не направих купон, след който да е нужен поне козметичен ремонт. Не отпразнувах нито един рожден ден у дома, нямаше място. Не слушах музика високо, за да не притеснявам съседите.

Никога не водех гаджетата си да спят у дома. Все не беше подходящо. От един момент нататък до такава степен свикнах да искам да правя нещата навън, че вече нямах никакво желание да правя каквото и да било у дома.

Неусетно дъждът спря. Нахлузихме гумените ботуши и излязохме да правим ЦОП в локвите. Оказа се изключително забавно и разтоварващото. Дъщея ми се смееше  къдраво, а аз се смеех, защото тя се смееше и защото ми беше леко на душата.

В кой момент точно ставаме скучни възрастни? Има ли такъв, или е по-скоро процес? Сигурното е, че с възрастта зацикляме в рутината на всекидневието, главите ни натежават и забравяме да правим онези симпатични глупости, които толкова забавляват децата, а и нас самите.