Кръчмата на Хемингуей или храмът на кубинското мохито се казва „Бодегита дел медио“
Кръчмата на Хемингуей или храмът на кубинското мохито се казва „Бодегита дел медио“
Магазин или кръчма се правят на кюше. Да се виждат отвсякъде. Такава е желязната философия на добрия търговец. Но явно достолепният сеньор Анхел Мартинес, не я е знаел или околните кюшета са били заети, след като на 26 април 1942 година отваря бакалничката си точно на средата на малката уличка „Empedrado“, недалеч от Катедралата на площада на Стара Хавана.
Малко типични местни стоки и от време на време нещо за хапване на приятелите, това предлагал скромният обект. Менюто и най-вече цените, разбира се, са били съобразени с наличностите в джоба на бедните журналисти, поети, художници, които работели в околните редакции и близката печатница.
Когато обаче те нямали и песо, собственикът благородно им сервирал чиния боб или пиле с бял ориз, като плащането се отлагало за неопределено време или... завинаги. Талантите пък от своя страна обещавали, че когато станат известни ще водят всички прочути гости на Куба при него. Той естествено се усмихвал, защото и през ум не му минавало, че скоро поетите Николас Гилен или Алехо Керпентиер, ще се прочуят дотам, че да ги познават и четат не само в Куба, но и по света.
През 1949 година в кухнята на „Къща Мартинес“, влиза прочутата майсторка или както бихме казали днес модерно Шеф Силвия Торес. И тогава, по-точно година по-късно, магазинът става бар-ресторант. Кръщават така, както всички редовни клиенти са свикнали да го наричат „Бодегита дел медио“ или „Бакалничка на средата“. Менюто обаче вече съвсем не било бакалско, защото сеньора Торес се оказала необикновен готвач, а артист, който превръща приготвянето на ястията в изкуство.
Може би първи големият чилийски поет и бъдещ нобелист-Пабло Неруда, или сънародникът му Салвадор Алиенде, решават, че е редно да ознаменуват присъствието си в „Бодегита“ с автограф на стената. Идеята се харесва и на други. Така скоро подписите, пожеланията и кратките коментари на артисти, президенти, министри изпъстрят цялото пространство, което се превръща в безценна книга за похвали, но не и оплаквания.
Но идва 1 януари 1959 година Фидел Кастро и командантите намират в „Бодегита“ нещо нереволюционно, да не кажем буржоазно. Барът е затворен, стените боядисани, а скъпите автографите заличени. Изчезват и снимките на прочутите гости, които са пирували на воля в заведението. И все пак, благодарение на настойчивата молба на споменатия Салвадор Аленде, по-късно президент на Чили, ресторантът отново бил възстановен в някогашния си вид и нови подписи и снимки нашарили стените.
Ако днес любопитният посетител започна да ги изследва непременно ще открие по нещо написано от Габриел Гарсиа Маркес, актьорите Жерар Депардийо, Бриджит Бардо, прочутия джазмен Нат Кинг Коул, Франсис Фред Копола, Ерол Флин и още много други. Защото няма човек, независимо дали окичен със световна слава или обикновен турист-пешеходец, който щом пристигне в Хавана да не побърза да посети „Бодегита“.
Но стане ли въпрос за тази важна забележителност на кубинската столица днес, към името й непременно се прибавя и още нещо важно: „Кръчмата на Хемингуей“.
Това наистина е висш пилотаж в рекламата. Защото няма простосмъртен, който да не мечтае да седне на стола, на който някога е седял писателят, превърнал един стар рибар в световна знаменитост, да подиша въздуха на бохема, преживял Париж като свой „Безкраен празник“ и покорил по пътя си толкова знойни красавици.
Затова опашките пред този храм на кубинското мохито, започват от сутринта и се проточват до улицата. Погледите на всички са вперени в свещенодействащите барманите-факири. На плота пред тях винаги има наредени няколко десетки чаши, които за секунди са пълнят с мечтания коктейл.
На пръв поглед рецептата е проста: няколко листа мента, кафява захар, лимонов сок. Всичко това се разбива добре, за да се усети ароматът на билката, долива се ром „Хавана клуб“, газирана вода и готово. Срещу пет долара всичко това, заедно със сламките, е твое. Чашите летят по поцинкования плот, а парите в обратна посока. И тази магическа машина не почива никога.
Туристите отпиват бавно, заслушани в китарата на уличния музикант или оркестър, който припява „Guantanamera“ . После си правят селфи след селфи и мислено оформят разказа си, който непременно трябва да чуят приятелите им, веднага щом се приберат по домовете си.
“Mi mojito en La Bodeguita, mi daiquirí en El Floridita”.
„Моето мохито в „Бодегита, моето дайкири в „Флоредита“ Хемингуей.
Това изречение, написано от нобелиста и поставено в рамка, стои на видно място над бара и привлича вниманието на всеки, който влезе в ресторанта. То потвърждава легендата за „Кръчмата на Хемингуей.“ Но ето, че една сутрин, докато разбъркваше дайкирито, което си бях поръчал, възрастният достолепен барман, ми подхвърли друга версия:
„Работя тук петдесет години. Хемитгуей е идвал в „Бодегита“ само веднъж, но собственикът се възползва толкова изкусно от това посещение, сам написа въпросната табела, така че днес всички мислят, че Папата, не е излизал от тук. А той обитаваше отсрещния хотел „Двата свята“ и предпочиташе да си обядва и вечеря във „Флоридита“.
Дали това е истината? Може би. Но хората днес вярват на легендата. Иначе цялото преживяване тук губи смисъла си.
И нека завършим разказа за легендарната кръчма с един стол. Той е закован с краката нагоре за тавана в един от ъглите в дъното на ресторанта. Историята разказва, че някога един от постоянните посетители-поет е трябвало да замине за Испания, за да получи голяма литературна награда. Приятелската компания, събрала се, за го изпрати, късно вечерта, в знак на обич, решила: „За да си сигурен, че те чакаме и ти пазим стола, ще го заковем на тавана.“
За съжаление по време на пътуването поетът умрял. Така столът завинаги си останал горе и още не се е чувало още, някой да е сядал на него.
Подготви: Исак ГОЗЕС