Рейтинг: Това са най-крадливите български политици

Каца с мед е метафората на държавата. Силните на деня бъркат и си облизват пръстите. Колкото си по-сръчен, толкова повече ближеш. Затова е съревнованието за високите кресла. Не добруването на отечеството, а бъркането и близането. Статистиката сочи, че най-богата у нас е кастата на политиците, пише "Труд".

Корупцията свива гнездо в млада България веднага след Освобождението през 1878 г. Причината е, че нашата администрация е наследник на турската от игото и руската от временната окупация. Двете са прочути със своята продажност.

Революционерите по време на робството са спасявани от въжето не толкова от протестите на Великите сили, колкото от някой грош, стоплил ръката на турски чиновник. По-късно русите направо си казвали как искат подкупа - в пари или като подарък.

В ония ранни години Григор Начович е забъркан в банкова далавера. Тодор Икономов се облизва като експерт по шосетата. Джобът на Димитър Греков натежава от чужда фабрика за спирт в Княжево. Константин Стоилов печели покрай акциите на Русчушко-Варненската железница.

Всяка уважаваща себе си партия има в редиците милионери. Най-много обаче са в Народната, която няма нищо общо с народа. Легенди се носят за баснословните богатства на народняците, чиито лидер е Иван Евстратиев Гешов. Той е наследник на милионите на Евлоги и Христо Георгиеви, нарочени за благотворителност.

През 1898 г. Гешов храбро бърка в наследството и вади 3 000 000 лева. Дава ги назаем на Българската народна банка. За пет години с шест процента лихва. Скандалът се точи дълго, влиза в Народното събрание. По онова време неговият вход е платен. Всеки, който има нужда от зрелище, си купува билет. В парламента се ходи като на цирк!

“Отидох на едно вечерно заседание - разказва поетът Кирил Христов. - Бе отегчително: въпросът, който занимаваше народните избраници - милионите на Гешева - бе ясен не само за всеки юрист, но и за всеки незаинтересован неюрист. Стана министърът на правосъдието. Още в началото на речта си той каза буквално: “Мъчно може да се намери човек, който ако има възможност да присвои 10-15 милиона, би се отказал да ги присвои.” Не протестира никой, поне опозиционер.”

“Всички мълчаливо се съгласиха, че са непроявени крадци”, коментира поетът и добавя: “Почуствах един път повече как непоносимо е за един умен човек да живее в България.”

Тлъсти комисионни от оръжейна далавера лапат премиерът Рачо Петров и военният министър Михаил Савов. През 1903 г. Рачо загребва от държавната хазна и брои на Савов няколко милиона за патрони. Двамата се скриват зад псевдонимите Шарл и Жан. Патроните пък са “лешници”.

Със шифровани депеши мошениците се свързват с австрийската фирма “Вайс”. Тя произвежда консерви и подвижни фурни. Цехът за куршуми и гилзи е нов и слабопроизводителен. Шарл и Жан скланят да приемат бракувани муниции. Нищо, че манлихерите ще плюят само на стотина метра!

През 1906 г. вестник “Мир” се добира до част от секретните документи и ги вади наяве. Става ясно, че измамниците са прибрали 150 000 лева комисионна, за да няма официален търг с конкуренцията на “Вайс”.

Това е дебютът на Рачо Петров. Родом от Шумен, той прави бляскава кариера. Завършва военна академия в Русия, стига чин генерал, бил е депутат, министър и министър-председател. Името му лъщи в най-големите гешефти на XX век.

Освен от оръжейни доставки Рачо краде от всяка каца, в която може да влезе десницата му. По време на Първата световна война е част от канал, който изнася маково семе в Германия. С тази дейност става първият наркотрафикант в коридорите на властта.

Присвоеното генералът мъдро влага в недвижими имоти. Освен на територията на родината Цар Рачо, както го наричат, има владения в Турция, Гърция, Германия, Австрия, Швейцария, Италия и Франция. Два пъти е изправен пред Държавен съд. На втория през 1920 г. излиза на светло, че е ощетил държавата с няколко милиарда лева.

“Моите избиратели са моите пари, те работят за мен и аз работя за тях!”, обичал да повтаря Христо Гендович. Като виден член на Либералната партия, той трупа милиони от широка палитра съмнителни сделки.

С фрак, цилиндър и бастон, Гендович се титулувал барон и отивал в парламента с лъскав файтон. Винаги сядал на първата банка. Ако някой дръзнел да прекъсне словото му, знатният депутат го срязвал с аристократичното: “Млък бе, диване!”

Самочувствието на Гендович било високо, защото вдига първия “небостъргач” в синевата на България. По времето, когато на столичани падат шапките от една триетажна сграда, той извисява колос на седем ката.

“Най-високата сграда преди Първата световна война и дълго време след нея бе седеметажното здание срещу Народния театър, собственост на “барон Гендович”, спомня си коренякът софиянец Петър Мирчев.

“Ако фанем некой да крадне, веднага вън!” Това е историческата закана на Тодор Живков. Корупцията не вирее в тоталитарната държава. Мусолини например е разстрелвал всеки, който пипа. Дори писалка да мушне с лявата ръка в десния джоб.

Кражбата от общото е функция на демокрацията. Колкото по-демократично е едно общество, толкова повече се краде. В тази връзка промяната през 1989 г. развърза ръцете на клептоманите в политиката. Ограбиха държавата и напомпаха банковите си сметки.