Спомени от соца: Мъртвото петролно море на България

Завиждал ли е Тодор Живков на румънския диктатор Николае Чаушеску? Двамата се срещаха често уж в „другарска атмосфера“, както я описваха в партийната преса. Всъщност обаче бяха в тайно съревнование за ловни успехи, пише Socbg.com.

Е, и за петрол. Ако Живков е завиждал на Чаушеску, то е било за едно – северните ни съседи имат нефт. България трябваше да го внася. За 50 г. (от 1960 до 2010 г.) у нас са изпомпани само 8,5 млн. тона нефт, т.е. горе-долу колкото е годишното потребление сега. За сравнение в Румъния са получили толкова собствен петрол само през 1976 г.

По тази причина на геолозите ни е поръчано да правят, да струват, но да издирят нефт и в България. През 1960 г. даже се поставя задачата Комитетът по геология да планира колко залежи ще открие. „Политиците си представяха, че като търсиш, ще намериш“ – спомня си ст.н.с. Венелин Велев.

Първото нефтено находище у нас е открито край Тюленово през 1951 г. от българо-съветска експедиция, а добивът на петрол започва три години по-късно. От 1958 г. търсенето се разширява и във вътрешността на страната. В началото на 60-те години мечтите като че се сбъдват – на 8 ноември 1961 г. е открито находището в Гиген, на 28 март 1962 г. избликва нефт край Долни Дъбник, на 15 август 1962 г. – газ край Чирен.

Създадена е комисия по запасите – специален държавен орган, който утвърждава предположенията. Тя има последната дума по въпроса с какви ресурси разполагат находищата и как да се разработват по-нататък. Бившият заместник-председател на Комитета по геология Георги Димов е изчислявал колко газ има в Чирен, но не е допуснат да участва в работата на комисията, защото не слага розовите очила.

„По моите изчисления там имаше максимум 5 млрд. куб. метра, а министърът искаше да са 12 милиарда – спомня си той. – Накрая комисията ги утвърди на 8. Попитах: „Защо?“ Отвърнаха ми: „Трябва да построим химкомбинат във Враца. Ако не ги обявим за 8 милиарда, няма да е икономически оправдано.“ Казах: „Добре, а когато газът свърши?“ Министърът ми отвърна: „Дотогава ще дойде тръбата от Съветския съюз.“

Добивът на газ от Чирен започва на 5 февруари 1965 г. През 1967 г. се взема решение да се строи „Химко“ – Враца. Още през 1977 г. Чиренското находище е затворено и се превръща в хранилище. За тези 12 г. експлоатация оттам са получени общо само около 3,9 млрд. куб. м газ и се предполага, че са останали около 2,5 млрд.

Подобно е положението с нефта край село Долни Дъбник. Там е открит висококачествен петрол, подобен на сорта брент и на либийския. През следващите десетина години намират находища на още две места в Плевенско – край Горни Дъбник и Долни Луковит.

Някои изказват предположение, че под Дунавската равнина има цяло петролно море, общо за България и Румъния. Вече изглежда съвсем възможно Живков да дръпне килимчето на Чаушеску, като изсмучем нефта му изпод Дунава…

Запасите на дъбнишкото находище са оценени на 18 млн. тона, което се оказва три пъти повече от действителното. На основата на тези предположения през 1967 г. в Плевен започва да се строи нефтохимически комбинат, известен днес с името „Плама“. Неговият капацитет е 1 млн. тона годишно, десет пъти по-малко от бургаския „Нефтохим“, което още тогава прави плевенската рафинерия нерентабилна.

Георги Димов обяснява: „Разсъждаваше се така – ще построим „Плама“, а когато находището се изчерпи, руснаците ще ни дадат нефт, след като имаме мощности.“

На пленум на ЦК на БКП за развитие на енергетиката на 26 ноември 1969 г. е взето решение „да продължат с ускорени темпове проучвателните работи за разкриване на нови находища от нефт и природен газ“. Планира се разширяване на двата нефтохима – край Плевен и Бургас, така че през 1975 г. да могат да преработват 12-13, а през 1980 г. – 18-20 млн. тона суров петрол. Долни Дъбник става град.

Бургаската рафинерия е разширена до 15 млн. т, колкото никога не е получавала. Това е два пъти повече от сегашния внос. По данни на Министерския съвет „Лукойл“ е преработил в Бургас през 2007 г. 7,1 млн. тона нефт. Тъй като плановете трябва да се изпълняват, се правят бомбастични прогнози за запасите в находищата.

През 1973 г. залежите в Северна България се изчисляват на 227 млн. тона условно гориво, в черноморския шелф – на още 150 млн. т. Ако това беше вярно, щяхме да сме осигурени със собствен петрол поне за 50 години.

В края на 70-те години на миналия век надеждите почват да гаснат. Ресурсите се оказват много пъти по-малки. Предположенията за залежите в Северна България са коригирани и стават далече по-скромни – 150 млн. т. Днес са паднали много – говори се за 59 млн. т в Дунавската равнина и 14 млн. т в шелфа. Но според някои геолози и тези числа са прекалено оптимистични…

Находищата ни са 98% изчерпани. В момента у нас се добиват символични количества, от порядъка на трийсетина хиляди тона годишно, което е под 1% от нуждите на страната. Цялата стойност наполучения в България нефт за половин век е едва един милиард долара. Интересно дали не са дадени повече за геоложки проучвания.

Освен геолози държавата финансира и сондьори самодейци, които успяват по някакъв начин да спечелят доверието на партийните вождове. Една такава бригада, която търси нефт с багети, е пратена от министър-председателя Гриша Филипов. Тя дълго обикаля и дупчи със сонди из Северна България без никакъв резултат.

Въпреки това министърътна минералните ресурси Стамен Стаменов, човек с особено влияние върху Тодор Живков, продължава да е оптимист. Георги Димов е присъствал на негова среща с Кирил Зарев, началник на плановия комитет. Зарев се оплакал: „Не ми стигат 3 млн. тона нефт, Стаменов!“ А министърът му отвърнал: „Не три, шест милиона ще ти осигуря: два от шелфа, два от битуминозните шисти и два от Либия.“

Стаменов започва либийската петролна авантюра.

След като нефтеното море под Северна България се оказва мираж, Живков възлага петролните си надежди на черноморския ни шелф. Тези мечти вдъхновява един американец – Арманд Хамър, собственик на компанията „Оксидентъл петролиум“.

През 80-те години България се нуждае от 14 млн. тона нефт годишно. 11 от тях идват от СССР, обаче съветският премиер Алексей Косигин предупреждава: „Повече не можем да ви даваме.“ Останалите три милиона трябва да осигурим от собствени източници.

През 1982 г. вицепремиерът Георги Йорданов отива в САЩ и в Лос Анджелис се среща с петролния магнат. Хамър твърди, че по снимки от Космоса американците са открили много петрол и газ в нашия шелф.

Той предлага неговата компания да създаде смесена фирма с България за експлоатацията на тези залежи, като обещава да поеме всички инвестиции, а нашата страна да изплати своя дял от продажбата на добития нефт. Срокът на договора, който Хамър иска, е 20 г. След изтичането им България остава единствен собственик на находището.

На следващата година американецът е поканен от Живков в България. Хамър става един от големите дарители на фондация „Людмила Живкова“. Партийното издателство „Партиздат“ пуска на български автобиографията му (преведена от Петко Бочаров). Освен в шелфа Хамър иска да прави сондажи и край Провадия. Георги Димов си спомня: „Беше уговорено „Оксидентъл петролиум“ да получи 42 на сто от евентуалното находище.“

Договор обаче не е подписан – Съветският съюз се противопоставя на влизането на американски кораби в Черно море. Американецът не се съгласява да работи само в Провадия и се отказва.