Какво се случва на 23 декември в българската история

На 23 декември 1876 г. в Цариград се свиква Цариградската конференция (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.). договаря относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. През 1887 г. от Турция с гръцкия кораб "Георгиос" навлиза четата на капитаните Николай Набоков и Петър Боянов (тя включва 38 черногорци и 9 българи), подготвена от русофилската емиграция в Цариград с руски средства, за да вдигне въстание срещу русофобското регентство на Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.

На 24 декември части на Българската армия разгромяват четата. На същата дата през 1924 г. по нареждане на Иван (Ванче) Михайлов, Димитър Стефанов от Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) убива в Милано, Италия Петър Чаулев - член на Централния комитет на организацията.

На тази дата през 1933 г. завършва Лайпцигският процес. Той започва на 21 септември. Обвинените за подпалването на Райхстага български комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев (арестувани на 9 март) са оправдани поради липса на доказателства.

2009 г:

Служебният премиер на Република България Марин Райков е упълномощен от правителството да подпише спогодбата за откриването на граничния пункт Златоград - Ксанти с Гърция

2005 г:

Излъчено e последното предаване на радио BBC на български език.

2001 г:

В памет на загиналите на 21 декември с.г. 7 деца вследствие от смачкване и задушаване от тълпата в дискотека „Индиго“ в България е обявен национален траур.

1999 г:

На Панайотис Каракасис, извънреден и пълномощен посланик на Република Гърция в Република България е връчен орден „Стара планина” първа степен

1999 г:

Поради несъгласия в новата между бившите либерали и демократи Либерално-демократическа партия‎, през 1999 година мнозинството от бившите либерали се отцепват и на 23 декември 1999 година възстановяват ЛП.

1996 г:

На 42-ия извънреден конгрес на БСП (21-23 декември 1996 г.) Георги Първанов е избран за председател на ВС на БСП.

1989 г.

В периода 23 - 25 декември отец Христофор Събев организира коледни молебени на централния софийски площад "9 септември", наречен от привържениците на Съюза на демократичните сили (СДС) "Демокрация" (по-късно площадът е прекръстен на "Александър Батенберг").


1947 г.

Министерският съвет приема законопроекта за национализация на частните индустриални и минни предприятия и нарежда незабавно завземане на предварително определените предприятия. То започва в 11 ч. и е изненада за собствениците им. В 14.00 ч. Радио София съобщава за приетия законопроект.
Същия ден следобед той е внесен в парламента, а е приет на следващия ден - 24 декември. Национализирани са 6100 предприятия. Предвидено е на собствениците да се изплати обезщетение в държавни лихвени облигации, но това не е изпълнено.


1933 г.

В периода 21 септември – 23 декември се състои Лайпцигският процес. Обвинените за подпалването на Райхстага български комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев (арестувани на 9 март) са оправдани поради липса на доказателства.

Лайпцигският процес (1933 г.) е процес, организиран от хитлеристкия режим в Германия по повод подпалването на Райхстага. Като обвиняеми са изправени Е. Торглер - председател на комунистическата фракция в Райхстага, и трима българи - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Заседанията започват на 21 септември и приключват на 23 декември същата година.

И четиримата обвиняеми са оправдани от германския съд. Поради отказа на българското правителство да разреши на Георги Димитров и неговите другари да се завърнат в България СССР им предоставя свое гражданство и ги приема в своята държава. Процесът е първият голям удар срещу настъплението на хитлерофашизма в Европа и света.

1931 г.

Влиза в сила Закон за контрол върху монополните и картелните цени. Нормативният акт въвежда нормиране на суровините и на промишлените стоки от първа необходимост и държавен контрол върху монополните обединения - повечето от тях се саморазпускат.

1924 г.

По нареждане на Иван (Ванче) Михайлов, Димитър Стефанов от Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) убива в Милано, Италия члена на Централния комитет на организацията Петър Чаулев.

Петър Чаулев е деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е през 1882 г. в Охрид. По време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. е войвода на чета, с която се сражава в Охридско и Крушовско. След разгрома на въстанието остава в родния си край и работи за възстановяване на организацията.

През 1911 г. е избран за член на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). По време на Балканската война (1912-1913 г.) оглавява чета, която се бори срещу установяването на сръбска власт в Охридско.

След Първата световна война (1914-1918 г.) е в състава на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Заедно с Тодор Александров и Александър Протогеров подписва Майския манифест (1924 г.), като по-късно не се отказва от подписа си.

1913 г.

Създава се ново правителство на Либералната коалиция начело с Васил Радославов.

Либералната партия е политическа организация, изразяваща интересите на дребните и средните собственици. Образувана е през октомври – ноември 1879 г. Тя е най-многобройната политическа организация в България след Освобождението. Видни нейни дейци са Драган Цанков, Петко Каравелов, Петко Рачов Славейков.

Васил Христов Радославов е политически и държавен деец, действащ член на Българска академия на науките. Роден е на 15 юли 1854 г. в Ловеч. Завършва право в Хайделберг, Германия, защитава и докторат. Участва неколкократно в управлението на държавата като министър на правосъдието (29 юни 1884 г. – 15 юли 1886 г., 9–12 август 1886 г.), министър на вътрешните работи (12 август 1886 г. – 28 юни 1887 г.).

По време на Регентството е министър-председател (16 август 1886 г. – 28 юни 1887 г.). При управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) оглавява т. нар. легална опозиция. Включен е в състава на коалиционното правителство на К. Стоилов като министър на правосъдието (19 май–17 септември 1894 г.) и министър на народното просвещение (17 септември – 9 декември 1894 г.).

По-късно минава в опозиция на управляващата Народна партия (1894–1899 г.). Радославов е министър на вътрешните работи от 18 януари 1899 г. до 27 ноември 1900 г. Определя до голяма степен политиката на правителството, поради което управлението през 1899–1901 г. е известно като Радославов режим.

През лятото на 1903 г. Радославов е обвинен в измяна на родината и княза, в използване на властта за лично облагодетелстване и е осъден от Държавен съд на 8 месеца затвор и отнемане завинаги на гражданските и политическите права. Няколко месеца по-късно е амнистиран. Отново е министър-председател в един от най-тежките периоди за България (4 юли 1913 г. – 21 юни 1918 г.).

Едновременно с това до 21 септември 1915 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве, а след това и министър на външните работи и изповеданията. След подписването на Солунското примирие (1918 г.) емигрира в Германия. Осъден е задочно от Държавен съд като един от главните виновници за втората национална катастрофа. Умира на 21 октомври 1929 г.

1894 г.

Дава се политическа амнистия за репресираните от Стефан Стамболов, с изключение на офицерите емигранти. Драган Цанков се връща от емиграция, а Петко Каравелов е освободен от Черната джамия.
Стефан Николов Стамболов е революционер, политически и държавен деец, поет, журналист и преводач. Роден е на 30 януари 1854 г. в Търново (днес Велико Търново).

1887 г.
От Турция с гръцкия кораб "Георгиос" навлиза четата на капитаните Николай Набоков и Петър Боянов (включва 38 черногорци и 9 българи), подготвена от русофилската емиграция в Цариград с руски средства, за да вдигне въстание срещу русофобското регентство на Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров. На 24 декември части на Българската армия разгромяват четата.

Политиката на намаляване на руското влияние в България и авторизиране на държавното управление, която княз Александър I Батенберг провежда създава силни настроения против него у нас и води до обтягане на отношенията между България и Русия. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят княз Александър I от престола.

Русофобски настроени дейци осъществяват контрапреврат с цел възвръщане на престола на детронирания княз. Контрапревратът се организира от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и се подкрепя от началника на пловдивския гарнизон Сава Муткуров.

На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на Васил Друмев за незаконно и призовават народните маси да защитят короната. Към София се отправят останалите верни на княза военни части от Южна България и Сливница. Детронаторите се разбягват. Изпраща се телеграма до княз Александър I Батенберг, с която го приканват да се завърне в страната.

На 12 август се съставя ново правителство начело с Петко Каравелов. То обаче просъществува само 4 дни. Съставя се княжеско наместничество, което според чл. 19-ти на Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му се включват Стефан Стамболов, Петко Рачов Славейков и д-р Г. Странски. Образува се ново правителство начело с Васил Радославов. Князът се отправя обратно за България. По пътя изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола.

Отговорът е отрицателен и на 25 август 1886 г. княз Александър I Батенберг абдикира окончателно. Преди да напусне България, монархът съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.

1885 г.

В Южна България се въвеждат съдебните закони на Княжеството.

1884 г.

Провеждат се общи избори за Областно събрание в Източна Румелия, спечелени от Народната партия с помощта на генерал-губернатора Г. Кръстевич и под лозунга за бързо обединение с Княжеството. За председател на Областното събрание е избран Георги Хаканов (23 октомври - 22 декември 1884 г.).

1880 г.

Приема се първият Избирателен закон в България.

1877 г.

По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) се организира разузнаване на Троянския Балкан с оглед на предстоящото прехвърляне на Ловчанско-Севлиевския отряд.

1877 г.

Турците подлагат на силен обстрел руските позиции при връх Свети Никола (Шипка).

1876 г.

В Цариград се свиква Цариградската конференция (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.). В нея участват посланиците на Великите сили - Англия, Германия, Австро-Унгария, Италия, Русия и Турция. Първоначално (от 30 ноември до 10 декември) маркиз Р. Солсбъри - специален английски пълномощник, и граф Н. П. Игнатиев се договарят относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина.

След това започват предварителни заседания (11 – 22 декември) без турски представители. Приема се общото становище да се образуват 3 автономни области, от които 2 - населени с българи. Изработва се проект за органически правилник за двете български области. Руският проект предвижда единна българска автономна област, включваща Мизия, Тракия и Македония.

Срещу него възразява австро-унгарският външен министър граф Г. Андраши. Маркиз Солзбъри също възразява срещу голяма българска автономна област и се стига до идеята за две области - Източна, с център Търново, и Западна - с център София (без Беломорието и Одринска Тракия и по-голямата част от Родопите, въпреки българския им характер). Английският представител иска разделянето вертикално на българските земи, тъй като смята, че в източната половина живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно.

Всъщност главният въпрос е не освобождаването на България, а как да се уравновесят интересите на Великите сили така, че Русия да не усили прекалено своите позиции. Затова проектът за органически устав предлага автономия на двете български области - не държава или държави, нито пък свобода и независимост.

В органическия устав се предвижда основна административна единица да бъде кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта. Няколко санджака образуват област, управлявана от валия, назначаван за срок от 5 г. от Високата порта със съгласието на Великите сили. Валията да бъде християнин, може и чужденец. 30 % от данъците се прибират от османското правителство.

Съдебната система да бъде устроена според османския граждански закон. Турската армия остава в областните градове и крепостите, създава се милиция и жандармерия, чиито офицери се назначават от Високата порта. Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на 1 г. изпълнението на тези споразумения.

Всички проекти на Цариградската конференция целят запазването на Османската империя като противовес на Русия, която се стреми да завладее или постави под свой контрол Босфора и Дарданелите. На официалното откриване на 23 декември 1876 г. Савфет Мехмед паша, председателстващ заседанието, отхвърля основанията за свикването на конференцията, базирайки се на обявената нова турска конституция (което по замисъла на султанското правителство трябвало да отнеме почвата под краката на конференцията, да я направи безпредметна).

Веднага след изложението на Савфет паша топовни гърмежи оповестяват прокламирането на конституцията. Неотстъпчивостта на турците, продиктувана и от задкулисното внушение на Англия, блокира конференцията и я проваля. Държавите - участнички в конференцията, в знак на протест отзовават своите посланици от Цариград. По време на цариградската конференция не се стига до окончателно решение.


На тази дата са родени:

1956 г.

Родена е Лидия Шулева – български инженер, мениджър и политик. Завършва Техническия университет – София, като инженер по електроника и Университета за национално и световно стопанство като магистър по Финанси. Специализации на Лидия Шулева: Висша школа по мениджмънт; Академия по мениджмънт, в Мюнхен (маркетинг и финанси); SESMA, Гърция; към Европейската икономическа общност (управленско консултиране); мениджмънт и финанси в Токио, създаване и управление на приватизационни фондове в Братислава; в Централно-европейския институт и в CADOGAN FINANCIAL.

Работила е като инженер-технолог в ЗММ - Велинград (1979-1981 г.), инженер в СКК - Велинград (1981-1987 г.), преподавател по компютърна техника в Учебен център към БСТ (1987-1989 г.), началник-филиал в “ИКО-Бизнес” АД (1989-1992 г.), управител и собственик на “Бизнесинтелект” ЕООД (1992-1996 г.), изпълнителен директор на Албена АД (от 1996 г.).

Изпълнителен секретар е на Асоциацията на бизнесоценителите в България (1995-1998 г.); член е на Управителния съвет на Асоциацията на приватизационните фондове в България (1998-2000 г.); председател на Асоциацията на индустриалния капитал в България; член е на управителния съвет на фондация “Помощ за благотворителността в България” (от 2000 г.). Вицепремиер и министър на труда и социалната политика на Република България в правителството на Симеон Сакскобургготски (2001 г. – 2004 г.).

1949 г.

Роден е Иван Йорданов Костов – икономист, математик, политически и държавен деец. Завършва с отличен успех Висшия икономически институт в София (1974 г.) и математика в Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1989 г.) също с отличен успех. От 1974 г. е асистент във Висшия икономически институт в София. Главен асистент е във ВМЕИ и доцент в същия институт от 1991 г.

След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Избран е за председател на Националния координационен съвет на Съюза на демократичните сили (СДС) в края на април 1994 г., а на XI национална конференция (2000 г.) е преизбран. Министър на финансите е в правителството на Димитър Попов (1990-1991 г.). Същия пост заема и в правителството на Филип Димитров (1991-1992 г.). Депутат е в VII Велико народно събрание и в ХХXVII, ХХXVIII, ХХXIX и ХХXX Народно събрание.

Министър-председател е на България в периода 1997 г. – 2001 г. След загубата на парламентарните избори от коалицията Обединени демократични сили (ОДС) през юни 2001 г. подава оставка и от лидерския пост на СДС. През 2004 година по негова инициатива и под негово лидерство част от изявените политици на Съюза на демократичните сили (СДС) се отделят от партията и основават нова политическата партия – Демократи за силна България (ДСБ), която печели 17 мандата в ХХХХ Народно събрание. От основаването й до днес Иван Костов е неин председател.

1885 г.

Роден е Стоян Иванов Омарчевски – български учен, политик и общественик. Член на БЗНС от 1905 г. Завършва философия (1912 г.) и право (1917 г.) в СУ. Министър на народното просвещение в правителството на Ал. Стамболийски (май 1920 - юни 1923 г.). Демократизира просветното дело - въвежда задължително основно образование.

Въвежда със закон нов правопис (1921 г.). Член на ПП на БЗНС (1925-1926 г.), привърженик на К. Томов; главен редактор на в-к "Земеделско знаме" (оранжево) (1927-1933 г.), народен представител (1913-1923 г., 1927-1934 г., 1938-1939 г. и 1939-1941 г.). Умира на 10 март 1941 г. в София.

1864 г.

Роден е Христо Янков Недялков – български офицер, ген.-лейтенант (1919 г.). Завършва Военното училище (1884 г.). Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на взвод и рота в IV-ти пехотен Плевенски полк. През Балканската война (1912-1913 г.) като командир на 24-ти Черноморски пехотен полк се сражава при Бунархисар, Чаталджа и Одрин.

През Междусъюзническата война, в състава на 4-та армия, 24-ти пехотен полк проявява героизъм в боевете при Щип, Кочани и Калиманци. През I-вата световна война (1915-1918 г.) е командир на първа бригада от I-ви пехотна Софийска дивизия, която воюва в Южна Сърбия и Македония. Като командир на I-ва пехотна дивизия участва във войната срещу Румъния (1916-1917 г.). От 1919 г. е в запаса. Член на Съюза на българските учени, художници и писатели. Умира на 11 ноември 1943 г. в София.



На тази дата умират:

1952 г.

Умира Цвятко Петров Бобошевски – български политик, юрист. Роден е на 8 август 1884 г. във Враца. Завършва право в Париж; адвокат във Враца. Член на Народната партия (по-късно Обединена народнопрогресивна партия). Министър на търговията (1923-1924 г. и 1926-1930 г.) и на правосъдието (1924-1926 г.). По време на II-рата световна война е в буржоазната опозиция. Регент на България (9 септември 1944 г. – 15 септември 1946 г.).

1936 г.

Умира Христо Димитров Бурмов – български офицер, ген.-лейтенант. Роден е на 23 септември 1869 г. в Габрово. Завършва Военното училище в София (1889 г.) и Военна академия на генералния щаб в Италия, където по-късно е военен аташе. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на 3-та пехотна Балканска дивизия. През I-вата световна война командва I-ва бригада от 7-а Рилска дивизия, която преминава р. Вардар. През 1918 г. е назначен за началник-щаб на действащата армия.

1906 г.

Умира Дамян (Даме) Йованов Груев – деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е през януари 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Висшето училище в Белград. През 1889 г. постъпва във Висшето педагогическо училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски"), но през 1891 г. е изключен от него и става учител в родния си край.

През лятото на 1893 г. се премества в Солун, където работи като коректор в българската печатница на К. Самарджиев. По негова инициатива на 23 октомври същата година се полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), на която става фактическият ръководител. Веднага след това разгръща активна дейност за изграждане на нейната мрежа в Щипско, Охридско, Битолско и др. краища на Македония. Голям успех за него е привличането в организацията на Гоце Делчев, който скоро след това се издига до всепризнат вожд на организацията.

Дейността му не остава скрита за турските власти и през 1898 г. е интерниран в Битоля. През 1899–1900 г. е назначен от Екзархията за учител в българската гимназия в същия град, което му позволява да разгърне активна организационна дейност. През август 1900 г. отново е арестуван, а през пролетта на 1902 г. е заточен в крепостта Подрумкале, Мала Азия. Освободен през пролетта на 1903 г., незабавно се среща с Гоце Делчев и двамата полагат големи усилия за временно отлагане на насроченото от Солунския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1903 г.) въстание в Македония и за превръщането му от повсеместно в четническо.

Понася тежко убийството на Гоце Делчев (април 1903 г.) и след неговата гибел поема изцяло върху себе си цялостната подготовка на въстанието. На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (лятото на 1903 г.) е избран за член на Главния щаб на въстанието. Той определя и датата на избухването на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.).

По време на въстанието участва в сражения с турските войски и търси съдействие от българското правителство за оказване на помощ на въстаниците. След неуспеха на въстанието не напуска Македония и продължава участието си в живота на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Председателства Прилепския подвижен конгрес на Битолския революционен окръг (1904 г.) и полага големи грижи за възстановяване и укрепване на организационната мрежа.

На Рилския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1905 г.) отново е избран за член на Централния комитет на организацията. През лятото на 1906 г. се завръща в Македония и с малка чета обхожда различните й краища. През декември същата година попада на турска потеря край с. Русиново, Малешевско, и пада убит в завързалата се престрелка.