Българка обикаля два пъти света, живее сред човекоядци в Нова Зеландия

Родена в Карлово през 1895 г., Анка е момиче от многолюдно и бедно семейство. Девойката набляга на учението, но баща й няма възможност да я издържа в пловдивската гимназия и затова Анка се наема да продължи обучението си, като живее в пансион и работи като слугиня. “На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша!”, зарича се тя и успява.

Казват, че веднъж в общежитието, където живее, избухва пожар. 

Тя се справя сама с пламъците, без да изгуби присъствие на духа, 

и продължава да си чете, сякаш нищо не се е случило 

След гимназията известно време учителства, но мечтата й е да учи медицина. Спечелена чрез конкурс стипендия я отвежда през 1922 г. в Американския колеж в Цариград, където се обучава за медицинска сестра и едновременно стажува в американската болница край Босфора. 

Ето там, в болницата, Анка се среща с мистър Тейкън, англичанин, живеещ в Нова Зеландия. Казват, че със своята всеотдайност и бързи реакции вдигнала на крака чужденеца, а бил на смъртен одър. Пет години по-късно мистър Тейкън издирва своята спасителка и я кани да отиде в Нова Зеландия да се грижи за болната му дъщеря Глория. Така през 1928 г. Анка стяга картоненото си куфарче и бедняшките си дрешки и тръгва на далечен път. По-нататък историята е по-скоро като легенда, като измислен сантиментален роман. Оказва се, че дъщерята на мистър Тейкън е влюбена във внука на Мита Таупопоки, легендарен вожд на маорите. И понеже родителите й не позволяват този неравностоен брак, тя изпада в дълбока депресия. 

Две години българката прекарва в дома на мистър Тейкън в борба за спасяването на влюбеното момиче, което крее от безнадеждна любов

Историята свършва с пищна сватба и признателният баща праща за награда Анка на остров Таити за един месец. След завръщането си оттам тя се отдава на активна дейност в полза на България: пише и изнася пред новозеландците сказки за далечната и почти напълно непозната балканска страна. Професор по философия в Уелингтън пише: “В този град можах да чуя многобройните сказки на една българка. България - с нейната слава на велико минало, златната епоха на цар Симеона, тъмното робство, борбата за освобождението, възхода и пр., тя е всичко, в което диша благородството на българина!”. Много по-възторжено се отзовава за Анка тогавашният министър на просветата Ж. М. Томсън, който казва, че за пръв път на 83 г. среща българин и сега мисли с уважение за България, където се е родила дъщеря с такива “достойнство, характер и високи идеали”. Той дори праща писмо на българското правителство, в което 

нарича Анка “любимка на цялата страна”

Безстрашната карловка дори прекарва няколко месеца сред маорите на племето “тюканрънги” и в спомените си разказва подробно за техните тотеми и религия, за културата им, за бита им, за съществуващото все още... човекоядство и търговия с мумифицирани човешки глави. 



Навярно през зимата на 1930 г. неуморната пътешественичка се връща в България и отново се втурва да изнася сказки, този път за далечните и чудни страни, които е видяла. Минават две-три години и пътищата отново я позовават. По това време вече наближава 40-те, но все още има завидни дух, издръжливост и амбиция. 

Говори седем езика, с еднаква лекота язди камила и кара мотоциклет, 

води огромна кореспонденция. Обикаля 40 страни, като на някои места спира за по-дълго, издържа се с уроци по френски и английски език, помага за създаването на болници и училища. Навсякъде говори за непознатата България, която има славно минало, прекрасен климат, гостоприемни хора и вкусни плодове. 

Личният й живот до голяма степен е обвит в слухове. Твърди се, че шейхове и петролни магнати й предлагат да се омъжи, пленени от нейната завладяваща енергия, омагьосани от нейната предприемчивост и жизненост. Но тя отказва под претекст, че още много неща иска да види и научи по света. Някои твърдят, че е имала краткотраен брак с 60-годишния министър на финансите на Ирак - Наджа Паша ел Суеди, както и

епизодична любовна връзка в Париж с Дан Колов 

Живее в Багдад и в Техеран. 

В Ливан я арестуват и попада в пленнически лагер, където е свидетел на ужасни сцени: жени, които проституират за хляб, самоубийци и бедняци, умиращи от глад и болести, полудяващи от безизходица... 

Със свойствената си решителност Анка отива при началника на лагера и му предлага самата тя да се заеме със създаването на медицински пункт за болните. И пак 

там се запознава с бъдещия си съпруг - младият персиец Райян Ахмад Дин

Казват, че след освобождението й от лагера и сватбата им в Иран прави чудеса с имението на съпруга си, а най-вече с трите села, които получава като сватбен подарък. Тя дори ги нарича с нови имена, избрани от осиновения й син: Омид - Надежда, Неджит - Спасение, Рахат - Спокойствие. 

Анка учи селяните на хигиенни навици, съветва ги как да си построят по-добри жилища от техните глинени колиби, създава малки клиники за болните и училища за децата, помага им да се организират за прокопаването на напоителни канали. Това поражда неприязън у местните феодали, които дори завеждат дело срещу нея. В съдебната зала тя не губи самообладание и заключителната й реч, публикувана после в пресата, й създава голяма популярност. 



Вече със съпруга си обикаля Сирия и Ливан, Ирак, Цейлон, Австралия, Виетнам, островите Фиджи и Самоа, Япония и Китай, кръстосват Европа. В Иран Анка осиновява едно 3-годишно дете, Киомарс, което взема за отглеждане у дома си заедно с майка му. Тя се грижи за него, докато той навърши пълнолетие, и му дава отлично образование. От малък Киомарс взема уроци по цигулка и английски език, а след време се записва да следва ветеринарна медицина в университета в Дамаск. 

През 1970 г. в Карлово се завръща една побеляла, но млада по дух и сърце жена. Помнят я - винаги на токове, винаги с шапка на главата, винаги елегантна. 

Първата българка, обиколила света и прелетяла Ламанша със самолет през 1929 г., 

мечтае за тих и кротък живот в подбалканското градче. И отново да вкуси някогашната бобена яхния с люта чушка и много червен пипер. Куфарите й са пълни с ръкописи - пътеписи, албуми със снимки, стихове, романи дори... 

След смъртта на съпруга си Анка предпочита България пред дворците и охолството на чуждата страна. Нейните роднини си спомнят, че всяка седмица пътувала до София, жадна за литературни събития и новости, че се е срещала и другарувала с Елисавета Багряна, с Анна Каменова... 

Живее и умира през 1976 г. у своя брат, защото няма собствено жилище, но помага със средства на близките си да си построят нова къща. Днес карловци почитат паметта на първата наша околосветска пътешественичка с експозиция на нейни снимки, книги и лични предмети в историческия музей. И правят усилия да съберат средства за неиздадените докрай нейни спомени и пътеписи, където навярно има още и още любопитни страници от живота й. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА