Иван Яхнаджиев: Ако са прави тибетците - ура, ще живея дълго!

Често го наричат ексцентрик. И с право! Помня как отпразнува един от своите юбилеи, “кацнал” на едно дърво пред Столична община. Или пък как боядиса суровите яйца, барабар с кокошката, на един Великден. Щурите му идеи не харесват на всеки. Защото Иван Яхнаджиев е ярък и неординерен художник. Невъзможно му е да влезе в рамките на общоприетото. Досущ като картините, които рисува.

Някои хора са луди по пъстроцветните му платна, отнасят ги със себе си през граници и океани, други не са в състояние да поемат толкова голяма доза абстрактност. По-лесно им е да се съгласят с принципа - онова, което не разбирам, просто не съществува. А неговият начин на мислене и на живот е такъв. Затворете го в стая с бели стени, той ще нарисува най-ярката и пъстроцветна картина. Защото багрите са вътре в него. Мистиката на изкуството е в душата му. И още нещо - всичките му шантави на пръв поглед идеи са породени от разбирането, че не можеш да заключиш изкуството в ателието, галерията, кабинета или където и да е. То трябва да е на улицата, на площада, в болницата, затвора, в асансьора дори. Там, където са хората. Нещо, което другите по света отдавна са разбрали.

И макар че през март догодина ще стане на 70, този път разговарям с художника (както винаги, без задръжки) за жените, секса, храната и цветовете...

- Иване, помниш ли кога за пръв път усети трепет към жена?
- Бях влюбен в съученички. Интересното е, че моята фантазия в областта на това доколко далече може да се стигне в едно ученическо интимно отношение, винаги е надскачала представите на момичетата, с които съм общувал. Аз бях много напред, но уви, само в мислите си. А на практика не съм могъл да реализирам фантазиите си. Например представях си, че с това момиче мога да се целувам, а на него не му минаваше през акъла такава мисъл.

- И кога в крайна сметка позна жената за пръв път?
- Доста късно. Отделих много години за изучаването и съзерцаването на жената, отколкото за практическите си взаимоотношения с нея. Това ми даваше едно удовлетворение. А реализацията дойде по-късно - може би някъде на 18 години, бях все още ученик. Всички тези мои фантазии ми бяха достатъчни. Първата ми жена беше по-голяма от мен, кандидат-студентка. Практически може би тя е била по-напред, но теоретически аз не се давах. (Смее се.)

- Има ли жена, която е оставила най-добри спомени у теб?
- Това, което е останало добро, е било много кратко и не пазя спомени. Но аз си знам характера, при мене точно миговете са онези, които остават. Сещам се например за една галеристка, с която си говорих в Италия. Имах чувството, че почти свободно разговарям с нея, макар да не разбирам перфектно езика. Тя беше млада. Успях да я убедя, че колкото и хубава храна да ми предлагат, аз вече не мога да ям много. В това беше диалогът. Но като казвах това, подсъзнателно имах предвид други неща, включително и в интимен план. Колкото и много да ти се предлага, идва време, когато не можеш да го поемеш. А и някак си не го търсиш. Мисля, че на мен времето за влюбване отдавна ми е минало.

- Виждала съм те на снимки с азиатки. Коя за теб е екзотичната жена?
- Японките са много деликатни, чувствителни, крехки като порцелана, който са измислили, и елегантни като рисунките на техните художници. Неслучайно са чужди за европееца. Случвало ми се е да бъда с японка и бих казал, че съм очарован от финеса, с който правят секс. Всеки мъж има различен вкус. Да, на мен ми харесва икебаната в секса. Не винаги голата жена е екзотична. Тя може да е екзотична със своите приказки или със своята походка. 

- За художниците често казват, че спят с моделите си. Така ли е наистина?
- При мен това не става. В началото, когато не си още толкова художник, се опитваш да направиш контакт с моделите. Та нали 6 часа на ден в Академията ти рисуваш гол модел и общуваш с него. На една възраст 22-23 години това е доста силно преживяване. Може би то ми даде възможност да свикна с голотата. И неслучайно приех бодиарта доста хладно, макар че пръв започнах да го правя в България. Когато рисувам жена, я разглобявам. Това разглобяване на тялото е с надеждата да влезеш по-навътре. Ставам като хирург, искам да вляза под кожата. 

- Странно е това сравнение, не мислиш ли?
- Хирургията е много интимен момент. Това докосване на инструмента до недокосван, освен от Бога, орган. Единствено хирургът може да докосне сърцето ти - нито майка ти, нито баща ти, нито любимият човек могат да направят това. Само Бог го е докоснал, когато е решил, че трябва да станеш човек. А хирургът го пипа - вади го, слага го в тялото ти... Поетът пише стихове, непрекъснато казваме, че любовта извира от сърцето, а никой не го е виждал. Само хирургът, помисли!



- Нямаш ли все пак никакви интимни помисли по време на рисуването върху голото женско тяло?
- Категоричен съм, че там, където пипаш с четката, не бива да се пипа по друг начин. Някои жени са с много гореща кръв и когато ги рисувам, вероятно се получава някаква химия. Затова върху едни модели боята съхне бързо, а върху други по-бавно. Има жени, които ме подтикват към това да употребявам едни или други цветове, когато рисувам върху техните тела. С това е интересен бодиартът и никога няма да престане да ме учудва и привлича. Голата плът сама иска цвета, въпросът е ти да го усетиш, да го почувстваш. И затова се уморявам, като правя бодиарт, защото имам чувството, че това тяло иска от мене нещо - да направиш така, да сложиш такъв цвят... Това малко уморява, въпреки че жената през цялото време е безмълвна.

- Чувала съм, че тибетците нарочно си слагат възбрана да правят секс, за да живеят по-дълго и пълноценно. 
- Не знам дали е така, но ако е вярно, бих казал за себе си - ура! Сигурно ще живея дълго... Правил съм любов в самолет, във влак, в рейс, за коли да не говорим. Най-хубавото е, че има край в секса. Защото се изразходваш. Това е енергия - не само физическа, но и духовна, която се изчерпва. И този момент е много добър за мене, защото след това мога вече да работя и да осмисля всичко. Напрежението е вредно нещо при артиста, при човека, който иска да прави изкуство. И аз разбирам защо актьорите често прибягват до необходимостта от жена в леглото. Мисля, че това освобождаване на енергията е страшно необходимо за тях. С напрежение изкуство не може да се прави.

- Какво не харесваш на съвременната Ева днес?
- Все по-рядко срещам момичета, които за нищо ще дойдат да ти позират... Много меркантилни станаха жените в България. За мое учудване тук-там в Европа, където съм ходил, не е така. Вероятно животът ги направи такива. Тук има някакво преобръщане на психиката на жената, което ме учудва. Понеже често ходя в Италия, струва ми се, че там жените са по-дискретни, по-запазени. Не можеш да имаш такива безпардонни отношения, каквито са разпространени у нас. Просто тука сме закъснели малко със сексуалната революция. Да вървиш по улицата и да сваляш открито някое момиче или сервитьорката в заведението, това е абсурдно. Бих казал, че италианките са по-съхранени, което ми харесва.

- Какво научи от теб синът ти Александър за отношението към жената?
- Мислех, че ще мога да говоря със сина си за секс, да го науча на онова, което аз съм открил. И говоря, но е много трудно, защото аз умишлено го пазя от това, че сексът не е всичко. За мен сексът не е най-хубавото нещо на света. Но не можеш на един млад мъж да кажеш такова нещо. Първо, той няма да ти повярва, пък и не е редно на тази възраст да го убеждаваш в това. Как да му обясня, че ако отида да си направя масаж на тялото или изпия чаша кафе на хубаво място с подходящи хора, за мен е по-вълнуващо от този половин час в леглото?

- Кое е твоето време - денят или нощта?
- През деня са ми се случили достатъчно лоши неща, много не съм успял да направя, чул съм лоши думи, аз съм казал лоши думи... И затова обичам да започна да рисувам привечер. Нощта си е моя. Тя е за магия, тя е друга история. Обикновено я свързват със секса, което е погрешно. Мисля, че нощта е лично притежание, дадено от Бога. Аз я намирам за по-силна от утрото. Хората не уважават достатъчно нощта, просто я проспиват.

- А как преодоляваш разочарованията?
- Отдавна вече не обръщам внимание на разочарованията, гледам да ги отминавам, като че ли нямам време за тях. Може би защото някога имах толкова много разочарования и така силно съм страдал. Лошото е, че на младини не можех да се спасявам. Играех бокс, правех някакви мъчителни неща, но въпреки това не успявах да се излекувам. Сега вече мога да кажа, че имам лек и той е тази мистика в рисуването, за която ти говорех. Защото рисуването само по себе си не е нещо особено. Само ако стигнеш до този момент, до тази магия, тогава започваш да чувстваш притегателната му сила. 30 години човек го гони, докато го стигне, и после му става добре. 

- В какво вярваш?
- Вярвам, че това, което правя, има стойност. Че картините ми имат стойност.

- Цветът, който предпочиташ?
- Напоследък предпочитам ясните цветове. Зеленото да е зелено, да няма нюанси.

- Струва ми се, че напоследък си променил гледната точка и към храненето?
- Мисля, че преди ядях много нездравословно. Уви, доста късно разбрах това. В известен смисъл храната е била враг на здравето ми, а не лекарство, каквото трябва да бъде. Сега се учудвам откъде е бил този лош вкус у мене - да ям бързо, безразборно да съчетавам каквото ми падне... А човек трябва да уважава всеки един орган в тялото си. Господ ни е създал да останем дълго на този свят, а ние правим всичко възможно да живеем кратко. Струва ми се, че вървим към едно помъдряване и тогава всичко ще започне от А. Трябва да влагаме в храненето нещо повече от животните. Ние българите почти не внасяме в него религия. Не познавам хора в нашата страна, които преди първия залък на масата благодарят на Бога за него. Едва ли има такова семейство днес.

- Имаш един повтарящ се сън, ще го разкажеш ли на читателите ни?
- Не мога да си обясня защо е така, но често сънувам, че си строя къща от вкусотии като онази от приказката за Хензел и Гретел. Вече съм на толкова години, но не бих искал някога да остана без къшей хляб. Доволен съм, че открих нещо за себе си. Никъде не е казано, че художникът трябва да бъде богат. По цяла нощ да пие и да яде, да има несметни възможности, да живее в “прогимназии”. След като си поел път в изкуството, приемаш и трудния материален и духовен живот. Защото ти си човек с хиляди претенции по отношение на света, който те заобикаля, на жената до тебе и пр. Може би трябва да се върнем към онзи художник с овехтяла шапка, износени панталони и изтъркани подметки. Макар и да не искаме, ние сме нещо такова. Не можеш да сравняваш майстора на четката и перото с бизнесмена. Всички големи художници в историята са били такива. Богат е мениджърът, човекът, който продава картините. Щастлив съм, откакто разбрах това.

Валентина ИВАНОВА