Поетът Иван Ненков: Мутрите искаха да ме превърнат в храна на рибите

“Ах, морето” написа Иван Ненков и тези думи, облечени в ноти от Стефан Маринов и изпети от Тони Димитрова, се понесоха като мечтан летен бриз из цяла България. 

Журналист, поет и певец, Иван Ненков не е от хората, върху които прожекторите се задържат. Той е в сянка, аплаузите са за тези на сцената. Но редно е да запитаме: Без неговия талант и поетична дарба дали звездите щяха да имат същия успех. В следващите редове ще потърсим отговор на този и още много други въпроси.

- Господин Ненков, възпяхте по неповторим начин морето, а вече от доста години живеете в София. Липсва ли ви то?

- Няма начин да не ми липсва. Щом се събудя сутрин и отворя очи в София, виждам отсреща някакъв блок. Имах и квартира, от която се виждаше Витоша, но това е различно. Но все пак София не е Несебър. Там морето се усеща отвсякъде. Това ми липсва, разбира се. 

- Съжалявате ли, че от “морско момче” станахте столичанин?

- Не, не съжалявам. Много години живях в Несебър и вече бе започнало да ми става еднообразно. Но има и друга причина да се разделя с този красив град.

- Каква?

- В продължение на десет години, след 1989-а, бях журналист във вестник “Слънчев бряг”. Той се издаваше в Несебър. Бяха мутренските времена, приватизацията на най-големия курортен комплекс на морето. Много хора идваха и ни даваха сигнали, но не искаха да се подпишат под тях. Страхуваха се. Опитвахме се да публикуваме истината. И това предизвикваше проблеми. Последните години на моята журналистическа практика бяха много трудни.

- В какво се състояха трудностите? Разкажете.

- Нощно време съм получавал заплахи по телефона. Първата нощ някой само диша, и то в два часа. Втората вечер - пак. 

На третата вече ми казват: 

Внимавай какво правиш. Знаем къде живееш, помисли, имаш деца 

Една сутрин под вратата в редакцията беше пуснат лист с голям пречупен кръст. После изпратиха писмо, “написано” с букви, изрязани от вестник: “Спри да ровиш, защото ще нахраниш рибите!”.

- Било е страшно. Полицията не ви ли защитаваше?

- Редакцията се състоеше от трима души: главен редактор, фоторепортер и аз. Нямаше къде да се скрием. По пладне пребиха главния редактор, после фотографа. Една нощ дойдоха с камион и натовариха цялото имущество на редакцията: архив, ръкописи, дори трудовите ни книжки. Изчезнаха ценни черно-бели снимки от началото на двадесети век, на които бяха старите несебърски плажове, в които атракциите са камили и слонове. Повече не ги видяхме. Така през 1998 г. редакцията бе разбита от хора, на които вестникът бе неудобен, а ние тримата останахме безработни. Опитах да се регистрирам в Бюрото по труда, но нали нямахме трудови книжки, така че не успях да взема нито лев.

- Вие сте един от известните хора в Несебър, творец с биография, не потърсихте ли съдействие от местната власт за работа? 

- Предложиха ми да стана охранител в Общината. Представих си как Тони Димитрова идва за концерт, а аз, който съм написал за нея осемнадесет песни, опъвам въжетата около амфитеатъра. Разбира се, обидих се много. Тогава написах епиграма, която прочетох на заместник-кметицата.

“Дори и Андрю Лойд Уебър

не би прокопсал 

във Несебър.”

- Това ли бе последната капка, която доведе до решението ви да напуснете града?

- Дни след срещата ми с кметицата грабнах един много стар лаптоп, китарата и олющен куфар с дрехи и потеглих за София

За десетина години в столицата смених осем квартири и около тридесет заведения, в които работих като певец.

- Недостъпни ли се оказаха за вас т. нар. творчески институции? Все пак сте известен поет.

- Няколко пъти се опитвах да започна работа в Националното радио. Исках да е в сферата на културата и екологията, където имах интерес и познания. А в редакция “Хумор, сатира и забава” бях сътрудничил девет години, имах участие и в конкурса “Златният кос”. Всички директори обаче ми казваха едно и също: Едно място да се освободи, то ще е твое. Но до ден днешен това не е станало. 

Междувременно правех сценки за “Клуб НЛО”, две седмици бях сценарист в БНТ, в неделното предаване на Митко Цонев, пишех текстове за песни за различни театри, включително и Народния.

- През 1987 г. издавате първата си поетична книга, “Троянски кон”. Съдбата й обаче е драматична. Какво се случи тогава?

- Случи се голям скандал. Редактор на книгата ми беше Йордан Ганчовски, а над него две неслучайни имена: Росен Босев и Давид Овадия, вечна им памет. Тогава бях напълно нещастен провинциален даскал, за който нищо не се знаеше. Ръкописът беше отлежавал много години в някакво чекмедже в Студентския дом. Останал там, забравен, след участието ми в един конкурс. Там го намерили и изтупали от нафталина споменатите редактори. Когато от издателство “Народна младеж” ми се обадиха в село Партизани, където даскалувах, и ме извикаха да говорим, не знаех на кой свят съм. Тридесет стихотворения бяха избрани за книгата. Поискаха да променя три думи. Така “Троянски кон” се появи на бял свят.

- Дотук добре. Кое обаче предизвика скандала?

- Моите стихове бяха с митологично-библейски сюжети. Повлияни от Борис Христов. Няма партията, ватенки, петилетки и ентусиазъм. На годишната Априлска дискусия критикът, написал доклада, посветен на продукцията на младите автори, съсече жестоко две стихосбирки: моята и на Пламен Панчев от Разград. Ние опрахме пешкира.

- Какво точно не му хареса във вашето творчество?

- То бе квалифицирано като упадъчно, декадентско, черногледо, песимистично, херметично... Квалификациите все пак трябва да бъдат защитени. И той започна да чете едно от стихотворенията ми като отрицателен пример. Аз треперя, но чувам реакциите, а около мен са най-големите имена, които казват: “О, това не е лошо!”. Шушукат, а възгласите им стават все по-одобрителни. Радват се. Видимо оценките от трибуната и залата се разминават. 

- И коя от тях се наложи накрая. Успя ли докладчикът да убеди залата в правотата на тезите си?

- Оня горе продължи да ме бичува, но от залата започнаха да го навикват и дискусията бе прекъсната. Затворих очи и се свих на стола. А хора край мен ме тупаха по рамото: “Браво!”.

Виктор Пасков седна срещу ми и каза: Ти си велик, голям, ще разбереш някой ден какво се случи току-що...

- И разбрахте ли?

- Когато докладът на Априлската дискусия бе публикуван, моята книга свърши за три дни във всички книжарници на България. Окрали я и от библиотеките. А там, където не са успели, с бръснарско ножче изрязали анализираното от критика стихотворение “Потопът”. Такава бе съдбата на първата ми книга “Троянски кон”.

(Бел. ред. В следващия брой четете: Историята на една песен за “Щурците” и как бяха създадени хитовете, изпълнявани от Тони Димитрова: “Ах, морето” и “За тебе хората говорят”.)

Исак ГОЗЕС