Принц Папа Жан - художник, писател и лечител: Като Диоген търся истински благородния човек

Папа Жан тази година навърши 60. Роден е на 8 септември 1957 г. в Асеновград с името Иван Николов Георгиев. Има висше образование с много специалности и квалификации - икономист, философ, поет. Пее, свири на китара, композира. Освен в България, е показвал самостоятелни изложби в Гърция, Русия, Франция, Германия, САЩ, на Сейшелските острови. Майстор на спорта по туризъм, занимава се с борба, културизъм, плуване, триатлон, източни бойни изкуства, йога.

За него покойната баба Ванга е казала: “Ша та бъде, а другите ша та следват”. В сексуално отношение Папа Жан се определя като трансконтинентален хищник. През 2000 г. се жени за руска депутатка
- Алла Павловна Красникова. От първата си жена Мария има две дъщери и внуци. А с голямата си любов Ирина Делина се запознава в един асансьор в НДК, отивайки на лекция на Материус Розенкройцер (Тимен Тимев - философ, психиатър и писател), който от дълги години живее в САЩ и е неин съпруг. 

- Папа Жан, посветил си на своята голяма любов Ирина Делина картини и стихове. Не е ли малко странно човек като теб, отдаден на толкова силно чувство и страст, да е бил и с хиляди други жени, както сам признаваш?
- Ирина е жената, която ме промени тотално - всички мои усещания за красота, за истинска любов. Тя е жената на живота ми, но от години сме разделени. Когато през 2000 г. се завърнах от Русия с всички титли и звания, Ирина замина за Америка... Имах чувството, че ще се самоубия! Купих една крава, отидох на брега на морето, убих я със собствените си ръце и я изкормих. Съблякох се чисто гол, влязох в търбуха й и се свих като ембрион. Останах така няколко минути. Почувствах се запазен, защитен... Цялата ми енергия се възстанови и започнах нов живот! Връщането към утробата помогна да не се самоубия от мъка. Сега Ирина е професор в Щатите, идва си много рядко, преди време ми написа интересно писмо. Надявам се, че някой ден животът пак може да ни събере. Колкото до другите жени, аз просто съм свръхеротичен, при мен еротиката е символ на съществуването на мъжа, 100 процента реалност. Винаги съм харесвал жените.

- Женското тяло ли е това, което най-много обичаш да рисуваш?
- То най-много ме възбужда творчески, физически и интелектуално, всякак. Без женското тяло не мога да съществувам, то е в съзнанието, в сънищата и във фантазиите ми. Неустоимо е желанието ми да се докосвам до него.

- Кога усети този свръхинтерес към жената?
- Това е природа, заложено ми е, аз съм тотално еротичен. Не само художник, но и човек.

- Учил си охлюви да рисуват. Възможно ли е това?
- Моите клошари, за които се грижа, ми събраха няколко торби с охлюви за експеримента. Натопих ги във водни бои, те запълзяха по мен. Аз лежах чисто гол. Така с моята енергия ги учех да рисуват. Те минаваха през мен, през ръката ми, през четката ми, получаваха моите напътствия и преминаваха към платното. С питони също съм рисувал, със змии, с костенурки... Учил съм кучето ми да рисува, много от котките ми. Имам една уникална котка Сантос, с нея често рисувам. 

- Нека поговорим за клошарите, на които помагаш. Много хора са се погрижили за теб, когато си бил млад и не толкова имащ, а в един момент като че ли ти си връщаш добрия жест. Така ли е?
- На 20 години, тогава бях студент в Свищов, аз станах един от най-богатите хора в държавата. Отгледах един старец, който ми завеща огромно имущество. Казваше се Коста Халачев. Той почина на 87 г. и ми остави цялото си наследство. Тогава просто си дадох обет, че с част от парите и въобще в живота си бих желал да помагам на възрастни хора, да направя домове за старци, за сираци. 

- Защо покойният Коста Халачев избра точно теб?
- Около една година се грижих за него, изцяло, макар че бях заплашван от наследниците му, искаха да ме убиват... Коста Халачев остави богатството си на мен, пък аз впоследствие загубих баща си, отиде си млад от този свят. Затова съдействам на много хора да бъдат настанени в домове, издействах на някои пенсии, помогнах им да бъдат устроени достойно за старините си. Много е страшно да остаряваш в България. 

- Какво се случи с клошаря, който дълго време е живял при теб?
- Настаних го в дом за възрастни хора, специално гледани, по немска програма, в самостоятелна къща, въобще - пълен комфорт. Голяма борба беше, около 10 години, защото той беше с психически нарушения. За радост, вече има и такива домове в България, но, за жалост, са много малко. В тях хората имат прехрана и подслон, но страшното е за бездомниците, които постоянно се множат. Аз съм помогнал на 1000 бездомници с каквото мога - с храна, лекувал съм ги, с дрехи, с топлина. Прибирал съм доста от тях през зимата, приютявал съм ги. Но пак ти казвам - много е страшно, затова повдигам ребром този въпрос - да се строят повече домове за бездомници. В момента в София има само 2-3, а бездомниците са няколко хиляди. През зимата измира голяма част от тях от студа.



- Казваш, че ги прибираш при теб, но тук ти е и домът, и ателието, а не е много голям апартаментът?
- Тясно е, но съм приютявал до 7-8 в най-големите студове. Според мен радостта на живота е да печелиш и да раздаваш... Не мога да живея, ако не го правя. При мен има една такава закономерност, че трябва да похарча всичко до стотинка, за да ми се появят нови пари. Да събирам, пари върху пари, такова нещо няма. Не мога да приема това - да спестяваш, да имаш 100 апартамента, така наречените материални хора, които за мен не представляват никакъв интерес. В днешно време малко останаха благородниците, които могат да направят нещо за теб, да ти помогнат. Озъртам се като Диоген с фенера, за да търся истински благородния човек, но много трудно вече го намирам. Всичко е затворено в един меркантилен свят, в една себичност, вътрешна потребност да трупат, да имат... Аз толкова много милиони съм похарчил, че...

- И все пак, кое свое не би дал?
- Не бих продал душата си и честта си. Бих умрял, но тях бих запазил! 

- Някога изкушавал ли те е хазартът?
- Да, имам няколко такива случая...

- И губил ли си много?
- От 100 до 200 хиляди долара, но в сравнение с това, което са ми ограбили, са дребни суми. (Смее се.)

- Колко са ти отнели?
- Сигурно възлизат на около 50 млн. долара, даже повече - в изкуство, в картини, колекция от икони, какво ли не. Дори чанти с пари, над 100 коли са ми отмъквали. Така че 2-3 пъти съм се увличал по хазарта и съм губил тези суми, проигравам ги за вечерта и край - не посягам повече. Аз по принцип съм хазартен тип - или печеля, или губя, това ми е тръпката. Но стига ми хазартът на живота. Имам една книга, “На покер със смъртта”, много е хубава. В борбата срещу сектите е, но не е издавана досега.

- Какво място заема в живота ти суетата?
- Суетен съм, не мога да избягам от прожекторите, не мога да избягам от славата, не мога да избягам от радостта, която ти носи славата и хората, с които се срещаш. Не е самоцелно, то ми идва отвътре - да бъда на масата, да рецитирам, да бъда в центъра на вниманието. От дете съм лидер, не е имало един миг, в който да не съм бил лидер. Винаги съм бил много самостоятелен. В боевете никога не съм се давал на никого, винаги съм побеждавал. Не само в детските игри, но и в боевете за жените, винаги съм печелил, не съм имал загуба в живота си. Бог някои неща ми е дал, други ми е взел...

- Какво ти е взел?
- Част от здравето ми е взел, да речем, аз съм много всеотдаен и много неща съм правил в живота, но всичко това, безсънните нощи, постоянният труд, темпертините и боите оказаха доста лош ефект върху здравето ми.

- За какво плака последно?
- Аз често плача, не толкова за трагедията и смъртта на близки хора, защото все по-често се случва това, но може би заради неразбирането, когато погрешно си обвинен и трябва да се защитаваш. Защото ние, известните хора, сме най-атакувани. Всеки може да те обвини по много несправедлив начин и да каже - ти си такъв или онакъв. Това е най-голямото ми вътрешно страдание, че тези хора не могат да се явят пред мен, за да мога да ги смачкам като гниди. Обвиняват, без да си виновен. Това е най-страшното. Затова човек стиска зъби, скърца и плаче. Това е най-голямото ми страдание.

- Страхуваш ли се от смъртта?
- Смъртта е неизбежност, който се е родил на тази земя, ще преживее смъртта. Но преждевременната смърт просто наистина е убийствена човешка драма. Защото това е нелепост. То е като на война - или ще умреш, или ще убиеш. Човешкият живот е дотолкова живот, доколкото свърши последното дихание.

- Какво е твоето послание към читателите?
- За красотата с любов!

Валентина ИВАНОВА