Световната прима Надя Савова: Българската сцена се оказа недостъпна за мен

Коя всъщност е Надя Савова? Една от световноизвестните оперни певици, родени и расли в България, но непознати в родината си. От десетина години общуваме с тази невероятна жена, която живее в Милано, и само отвреме навреме си идва в България. При всеки разговор с нея усещам болката й – светът я призна, но в България е почти непозната. На сцената на Софийската народна опера е пяла само веднъж. И то случайно. Гледах я преди няколко години на сцената на древния амфитеатър „Арена ди Верона” и до днес ме топли възхитата от нейното представяне в операта „Тоска”от Пучини. От този ден насетне сме имали много дълги разговори с Надя, често се чуваме по телефона, разговаряме по различни теми и тя не пропуска нито един празник, без да ми изпрати поздрав по телефона. На италиански. Вероятно по навик, защото Надя не е забравила българския език… Все още…

- Надя, родена си във Варна, като ученичка печелиш награди за поезия и проза, а в университета учиш физика. Как се оказа в Миланската консерватория?
- Физиката беше желание на родителите ми. Моето желание беше да уча пеене и затова напуснах университета и се явих на прослушване в Ансамбъла на Българското национално радио. Приеха ме веднага като сопран. После спечелих стипендия и заминах да уча в Миланската консерватория в класа на Канетти и Ферраро. Допълнително вземах уроци при учителката на Райна Кабаиванска, маестра Дзита Фумагали. По това време пеех на много сцени, в различни градове на Италия, защото трябваше да се самоиздържам. С времето започнах да печеля и награди от редица международни конкурси като този на името на Джакомо Пучини, например, на „Вердиевите гласове” и т.н. Докато бях в първи курс се наложи да заместя Елизабета Валоа, една много известна по това време оперна певица,  в постановката „Дон Карлос”. Тогава италианските вестници написаха на първата си страница: „Надя Савова притежава силен и блестящ глас. Тя е истински специалист за най-трудните роли в целия оперен репертоар – Абигаил, Манон Леско, Аида,Тоска, в която участва заедно с Джузепе Джакомини…” Разбира се, почувствах се обичана…

- Това ли е началото на световната ти слава? 
- Славата ли? Да, може би това е било началото, но аз не го разбирах все още. Дори и когато започнах да пея с Борис Христов, с Монсерат Кабайе, с Ренато Брузон и Бруна Балиони не се чувствах покорителка на сцената. Започнаха и турнетата ми – почти по целия свят. Пяла съм в „Хованщина” заедно с Никола Гюзелев и Христина Ангелакова. С тях все си говорехме за България. С болка…

- За България, която просто не те забелязваше? 
- Българка съм, не може да не страдам за родината си. А това, че тя не ме забеляза през шеметната ми кариера, не е мой проблем.

- Имаш слабост и към журналистиката, пишеш стихове, правиш преводи от италиански, как намираш време?
- Време имам през последните години, когато ангажиментите ми в операта значително намаляха.

- Защо намаляха, имаш такъв богат репертоар?
- Защото годините ми станаха повечко. Не, че не ме канят, канят ме. Наскоро имах покана от Германия да участвам в „Тоска”, но аз отказах. Няма да изляза с бастун на сцената. Не, че съм тръгнала с бастун, но така е думата…Забавлявам се с преводи от италиански на здравословна тема, дори някои от тях съм публикувала във вашите вестници. 

-  Докато италианската преса те боготвори, в българската преса не се е появило нито едно твое интервю, защо?
- Права си, никога не съм давала интервюта за български вестник, освен разговорите ми с тебе, ако се приемат за интервюта. Не обичам публичността. Може би и затова не съм седнала да пиша автобиографична книга. А има какво да разкажа. Все пак пяла съм и съм общувала с най-известните гласове в оперното изкуство. Аз искам друго - малкото хора в България, които ме познават и са ме гледали на световните сцени, да ме запомнят като изпълнителката на Елизабет от операта „Дон Карлос”. Повече не искам…


В операта „Бал с маски”

- Това ли е любимата ти роля? 
- Най-много обичам „Аида”, а в „Дон Карлос” е една от любимите ми роли. И сега ще ти кажа нещо абсурдно – в тази роля за първи път пях на русенска сцена, и то само с един пианист. В същата опера пееше и сестра ми, също много добра изпълнителка, и това ми даде кураж да се кача на сцената. Аплодисментите на публиката, които не стихваха, пък ми дадоха увереност, че наистина мога да пея. В Бургас съм пяла в ролята на Леонора от „Трубадур”. Всъщност, това беше прослушването ми за оперния конкурс в София, от който аз се отказах.

- Защо?
- Защото предпочетох да отида да уча в Италия. И с тези няколко прояви приключих с родната сцена. Италия ми отвори пътя към световните сцени. Участията ми в „Аида”, „Ернани”, „Отело”, „Тоска”, „Евгени Онегин” винаги предизвикваха бурни ръкопляскания в залата. Пяла съм в Германия, Франция, Америка, Испания, Югославия и т.н. Всъщност, сега си давам сметка, че няма опера, в която да не съм пяла.

- А България? Защо никъде не спомена името на родината си?
- В България моите сънародници не ме познават. Освен тези, които са могли да ме гледат по световните сцени. Да, българка съм, но българите наистина не знаят нищо за мен. И големият италиански оперен певец Рафаеле Арие е българин, но никой не знае за това…Няма да си изкривя душата - и в България веднъж ме поканиха за участие, през 1987 година. На сцената на Софийската народна опера трябваше да пея в „Тоска” и аз дълго се готвих за това свое представяне. Все пак отивам да пея в родината си, вълнуващо е. После дойде разочарованието – нещо се беше объркало и се наложи да изляза и да пея роля в „Атила”. Не бях готова с тази роля. Не ми допадаше и само бях я прегледала с един пианист, преди да изляза на сцената. Така, че споменът ми не е много приятен.

- Както се казва, хубава работа, ама българска…
- О, не! Такива неща се случват понякога и в най-реномираните опери. И на мен ми се е случвало да ме поканят за една роля, да се готвя за нея няколко дни, а когато отида на място, да се окаже, че трябва да пея съвсем друга партия.

- Правила ли си такива компромиси?
- Да, и само заради публиката, защото е дошла в залата, прочитайки името ми на афиша. Въпреки че подобни промени са един голям риск за изпълнителя. Невинаги е сигурен, че знае текста, не е наясно с режисурата, с диригента, с партньорите, с които се налага да пее. Има опасност изпълнителят  да се провали, а такъв провал публиката трудно забравя. Знам какво е напрежението в такива ситуации, изпитвала съм го неведнъж и два пъти. Така беше и когато пях на софийската сцена. Още повече че за първи път излизах пред българска публика. Тогава не знаех, че ще е и за последен. Но от всичките световни оперни сцени, май само България се оказа недостъпна за мен…

- Имаш ли представа защо?
- Не! Нямам отговор на този въпрос. И до днес не мога да си обясня защо. Хайде да не коментираме този проблем. Сигурно има някой в основата му, който просто не ме е харесвал. Но пък ме харесват не само в Италия…

- Каза Италия, живееш в Милано, сама, в един от най-добрите квартали. Има ли нещо, което да те тревожи?
- Да, тревожат ме много неща. Ще ти кажа само един пример. Живея близо до един от големите зеленчукови пазари в Милано. Преди години тук стоката си продаваха италиански търговци, които сами произвеждат плодовете и зеленчуците. Вечер, когато свършваше пазарът и по масите оставаха наранени и с лошо качество плодове и зеленчуци, идваха индийци или египтяни, които събираха тези отпадъци за храна. Сега е точно обратното – на масите продават търговци най-вече от Индия, а когато пазарът свърши, за отпадъците идват италианци. Тревожи ме и друго. Милано, а и градове като Верона, Флоренция и Венеция са пълни с негри. Това са търговци, които са нанизали на ръцете си чанти, шалове, часовници и досаждат на туристите. Като видят карабинери, някой от тях подава сигнал и търговците изчезват. Това преди го нямаше. Нямаше ги и т.нар. битпазари, на които продават само негри. А сега като добавим и имигрантите,   които разнасят болести, създават престъпни групи, можеш да предположиш как живеем ние. Преди месец показаха по телевизията площадите около гарата, заети от имигранти, които си хвърлят боклуците, където им падне, и по същия начин си вършат другите нужди. Не съм ходила там, това не съм го видяла с очите си, но го показаха по телевизията. Ужасно е…

- Как протичат сега дните ти? 
- Ако питаш за това дали ми е скучно, не ми е скучно. Живея по свой начин – храня се здравословно, поддържам здравето си с разходки и пътуване. Превеждам от италиански публикации, които ми помагат, за да поддържам тонуса си. Един ден вероятно ще ги публикувам. Поне веднъж в годината пътувам до България, гостувам на близки хора. Така че нямам време да скучая. 

- За пореден път си в София, как намираш столицата ни?
- Ами променена, шумна, задъхана. И с много бездомни кучета. Аз и преди съм ти разказвала за това как е решен този проблем в Италия. Появи ли се куче на улицата, веднага го хващат и го вкарват в приюта. Там стои 10 дни и ако никой не го потърси или не го купи, го убиват чрез евтаназия. И в Италия, а и в другите държави където съм била, такова чудо като в София не съм виждала – кучетата да се разхождат на глутници в центъра на града…

- Била съм няколко пъти в твоята Италия, помня я с цветните градини и с огромните пазари за билки и за екологично чисти плодове и зеленчуци.
- Това е, което ми липсва в България. Аз съм свикнала да пазарувам от места, където се продават екологично чисти продукти. В София обаче е трудно да се намери такова място. Преди няколко години успях да намеря едно забутано магазинче за такива продукти на бул. „Мадрид” и си купих пакетче сини сливи. Изуми ме цената, която ми поискаха за 100 грама сини сливи – 8 лева. В Германия един килограм от същите сливи струва 3 лева. Когато си отидох у дома и отворих пакетчето, в него имаше само няколко разкашкани плодове, които въобще не ставаха за ядене. Това са нещата, които наистина ме разочароваха. Иначе обичам да се връщам и да се докосвам до родината. Нищо, че тя отказа да се докосне до мен и до моето творчество…

Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА