Какво разбраха децата от първата детска джендър книжка

Първата детска книга у нас, която дръзва да вплете в сюжета си еднополови двойки, вече е на пазара.

И както обикновено, като стане въпрос за сексуалното възпитание на децата, някои настръхват, други се подсмихват, а най-често гръмват полемики и противопоставяния - хомосексуалните срещу защитниците на тъй наречените традиционни ценности, моралистите срещу по-свободомислещите, склонните да жонглират с художествената измислица в името на посланията срещу онези, които държат всичко да е вярно от научна гледна точка.

В цялото това говорене за „Мравин и планетата Гора“ къде останаха децата?

Какво казва книгата?

Историята е простичка. Човешки крак е стъпкал мравуняка и останал без дом, Мравин търси друго семейство, което да го приеме. По пътя му помагат Г-ца Бътърфлай и Мис Бръмбарова. Те живеят заедно и всяка от тях е на другата „приятелка по живот“, пише Марица.

Има и нормални семейства - например Калинкови, но и двама господина, които са черни лебеди и живеят заедно, защото се обичат. Всички те са еднакво добри в усилието си да намерят кой да обича и да приеме мравчето.

Освен, оказва се, другият мравуняк, където гледат на него само като на усърден труженик.

Винаги има решение, казва книгата. И Мравин получава правото да направи своя избор, като приеме да спазва правила в обществото, в което ще живее.

Историята е с щемпела на издателство „Колибри“ с подкрепата на фондация „Сингъл Степ“, която работи за младежи с различна сексуална ориентация, и асоциация „Родители“. Авторът не се е подписал с истинското си име, а с псевдонима Великан Василева.

Какво казва един защитник?

Че истерията около „Мравин и планетата Гора“ е като от мравката да правиш слон. Че има много по-страшни приказки, с убийства на зли баби (“Хензел и Гретел”), изкормен вълк (“Червената шапчица”), обсебване на чужд имот (“Бременските музиканти”), отравяне (“Снежанка”) и какви ли не още ужасии, които понасяме сравнително спокойно, но когато става въпрос за любов, ставаме особено мнителни.

Всичко това не може да се отрече, както и другите аргументи. Например Мравин има дислексия, а ние рядко обясняваме на децата си какво е това и ако в книгата грешките му изглеждат симпатични, в училище се наказват с присмех.

По пътя си малкото мравче среща и незряща къртица, за да разбере, че може да се чете и с пръсти.

Впрочем коректно е да се добави, че вече има много детска литература с шрифта Adys, с който е отпечатана историята на мравчето и който улеснява хората с дислексия.

Засегната е даже експлоатацията на детския труд. А накрая са добавени и любопитни факти за животните извън литературния свят - например мравките могат да носят товар 50 пъти над собственото си тегло.

Съгласна съм и с друго достойнство на книгата - у нас не изобилства от детска литература, която говори за осиновяването. Както и че „независимо от наличието или липсата на права, ЛГБТИ (лесбийки, гейове, бисексуални, трансджендър) семействата са факт и децата им са не по-малко българи или по-малко заслужаващи от другите деца“.

Обаче ме смущава защо жената, която заявява това, представя себе си само като преподавател чрез метода сугестопедия и премълчава, че е съосновател на ЛГБТИ в Пловдив.

Не гради ли така образ с полуистини, както впрочем и авторът с псевдоним? Защо се крием, докато говорим открито? Когато заявяваме позиция, не е ли редно да застанем зад нея с истинската си, а не с „редактирана“ самоличност? Иначе честно ли е?

И не издиша ли точно там и опитът ни за сексуално образование - в недомлъвките? Когато усетят, че не им казваме всичко, децата не губят ли доверие?

И когато това стане, не спират ли да питат възрастните? И не започват ли да търсят отговорите в интернет? А там със сигурност не попадат на милите Мис Бътърфлай и Г-ца Бръмбарова, а виждат доста по-брутални неща, например порно.

Няколко аргумента против

Един от хората, които се занимават с книги и прокарват пътя им към децата, не харесва тази, защото според него намеква, че ако нещо се случва при животните, то е нормално и за хората.

Защото е „пълна с неточности, манипулативна и създаваща невярна представа за животинския свят“. Понеже в природата колорадският бръмбар и миризливката са вредители, които биха се унищожили взаимно, и няма как от тяхната любов да се е родила Мис Бръмбарова.

Понеже мравките не могат да живеят отделно от стройно организираното си интелигентно общество. А за лебедите пък науката казва, че са моногамни - нищо, че нямат изразен полов диморфизъм, т.е. разлика между формата и големината на птиците от двата пола.

И понеже много учени, цитирани един по един, твърдят, че в животинския свят няма хомосексуализъм, защото животните са водени от инстинкта за репродуция, а той най-естествено ги насочва съм другия пол. И ако има изключения, те са акт за доказване на надмощие.

Добре, няма да спорим с науката кое е присъщо за хората и кое за животните. Но да не забравяме, че „Мравин и планетата Гора“ е художествена литература, а не научен труд по ентомология.

И когато се настоява, че „животинското царство не е мястото, където трябва да търсим аналози на човешкия морал“, бих попитала не стъпват ли на тези паралели и други детски книги, че и учебниците и защо не реагираме тогава?

Без, разбира се, да оспорвам авторитета на специалиста по биоетика Бруто Мария Брути, който също е цитиран, и според когото  “често срещана грешка е някои хора да сравняват животинските и човешките действия, все едно сме едно хомогенно цяло…

Законите, които определят човешкото поведение, са от различна природа и те трябва да бъдат търсени там, където Бог ги е вписал - в човешката природа“.

Ако наистина държим всичко в детските книги да е вярно и възможно от научна гледна точка, Карлсон и Мери Попинз ще се приземят завинаги.

Край на приятелството между Кристофър Робин и Мечо Пух - понеже в истинския свят момчето би било изядено.

Впрочем ще трябва да пренапишем, кажи-речи, всеки финал, който сега захаросваме, докато доброто  победи, а после оставяме хлапетата да се оправят, когато открият, че в живота съвсем не е така.

Докато спорят възрастните, какво „прочете“ едно дете?

8-годишното момиче, на което дадох книгата, не се смути от нея. Изобщо не обърна внимание на родословното дърво на Мис Бътерфлай.

Съжителството на еднополовите двойки прие като добро приятелство. Плениха го прекрасните илюстрации на Веселка Велинова. И си спомни за Фердо Мравката и историите за него, разказани от учителката в детската градина преди обедния сън. Същите тези истории, които не откри в книгата, когато я прочете сама.

Понеже се оказа, че това са били случки от ежедневието на самите деца, които учителката е преплитала с подвизите на Ферди, за да намерят хлапетата поуки за себе си.

Да, това също е книга с герои от животинския свят, но, оказва се, че препратките в нея и художествените измислици не дразнят с липсата на научност и с  моралните поуки. Аз лично не бих потърсила сметка на учителката защо ги прави, а съм й благодарна като майка.

В крайна сметка вярвам в нуждата от книги, които говорят на децата по трудните теми.

Но се съмнявам дали тази ще достигне до тях, защото те самите не достигат до тези пластове, заради които уж е създадена и за които толкова спорят възрастните. И излиза, че големите са я написали, за да заявяват себе си помежду си. И даже това не правят докрай.

Щеше да е друго, ако дъщеря ми беше попитала защо живеят заедно двата лебеда, щом са мъже. Тогава щях да мога да говоря по адекватния според мен начин за това, за да избегнем онова с интернет, за което стана дума вече.

Тогава тази книга щеше да е важна, образователна, възпитателна, а не само красива и различна.

Но за да докосне този пласт, едно дете трябва да има повече познание. А когато го натрупа, вече ще е надраснало историята за Мравин. И те пак няма да се срещнат.

А щом са се разминали, всички останали спорове са излишни. Така че мен „Мравин и планетата Гора“ не ме скандализира и е хубаво, че я има, но няма да свърши работа по отношение на децата.

А само ще потопи възрастните във вечното им противопоставяне, обременени от опита, вижданията, стереотипите и предразсъдъците си.

А иначе - да, в света има и различни същества, като не е задължително да са непременно лоши.

Но още сме далеч от умението и културата да го кажем на децата, така че да ни разберат.

И вместо това пак те ни дават урок - че за тях всъщност няма значение точно какъв си, ако си добър. Докато ние, порасналите, не им внушим друго.