100 хиляди лева стига залогът на кучешки боеве

София, България 16 Март 2010, 00:13 6080 прочита 0 коментара

Силистренец, известен като един от големите развъждачи на питбули-бойци у нас, взе мерцедеса на варненец, чието куче загубило боя. Залогът бил 60 000 лева.

Въпросният силистренец, според сайтовете на гневни природозащитници се казвал Тихомир Тодоров. Същият бил собственик и на сайт за гейт-питбули. Закрил го временно, когато природозащитниците го разкрили и нападнали яко. Говори се, че към момента отглежда поне 60 питбула. У нас няма закон, който да забранява кучешките боеве. Хванатите са наказвани с леки глоби по Закона за домашните животни, или хазарта. По света са забранени официално отдавна. В Англия – още от далечната 1835-а.  Българските центрове за боеве са Дупница, Хасково, Димитровград и Поморие. Само в Хасковско имало над 12 нелегални ринга. Полицията знаела за някои от тях, но не можела да хване нарушителите на място. Сбирките се организирали по телефона, или по интернет и се меняли непрекъснато. Залозите тръгвали с входната такса от 20 до 100 лева и стигали до 60 и 100 000 лева – за самите боеве. Според запознати развъждачите, треньорите и собствениците на рингове у нас са около 60 души. Около стотина човека още пускали кучетата си инцидентно. За участие се допускали предимно две породи кучета – питбули и бултериери. Четириногите гладиатори гълтали много пари за храна, обучение и ваксини. Не от всяко куче ставало боец. Подготовката траела около половин година. Тръгвало се с чупене на клони из гората и в парка, влачене в захапка на автомобилна гума, а после - нахъсване с живо месо. За целта се използвали мишки, домашни котки и злощастни бездомни кучета. Кучетата-бойци се държали нарочно почти непрестанно вързани на къс синджир до някой варел, или пристройка в двор – без гледка надалече, за да се изнервят и да стават агресивни винаги, когато ги отвържат. Храненето също било по специален режим, в който влизала и забранената употреба на стероиди. Любителите на този “мъжки” спорт жертват кучетата си по невероятно хладнокръвен начин. Бивш собственик на ринг в Шуменско разказва защо се е отказал от боевете и се отдал само на развъждането на питбули. “Виждал съм, споделя той, как кучето не може да се държи на краката си, а собственикът му, вместо да му помогне, отново го хвърля в битката, докато противникът му го разкъса пред погледа му! Човек не може да повярва, че този преди това е гледал това куче – грижил се е за него – хранил го е и го е обучавал от малко – било му е като дете!..” Гневни от загубата на боеца си стопани, не само че не проявявали жалост към питомците си, но от яд, че са загубили, бесели полуживите от изтощение свои питомци на “дървото на позора”. По-хуманните ги застрелвали, ако видели, че са ранени фатално. Иначе, ако кучето било все още читаво след боя, го завивали в хавлии и му биели ваксини. Да се поддържа куче-боец било скъпо удоволствие, но затова пък истинските гладиатори носели на стопанина си тлъсти пачки и си заслужавали пържолите после. Кучетата-бойци нямали дълъг живот – ако оцелеят, живеели максимум до 7 години. Защото по време на бой се изтощавали прекомерно. Един бой траел средно около 3 часа. Още от самото начало наранените животни дишали учестено, и често освен разкървавени, оставали я с извадено око, я с отхапана челюст. Мястото на битката се посочвало с жребий, а самият бой се провеждал в уречения ден и час, подобно на мач. Събирали се тълпи от зяпачи – търсачи на силни усещания и трилъров екшън. Спаринг-теренът представлявал арена с размери 4/4 метра, разчертана по диагонал, застлана с килим, и оградена с надве-натри скалъпена ограда, висока около 60 сантиметра. Наоколо се слагали дървени пейки за публиката. На мача задължително присъствал поне един ветеринарен лекар – за първа помощ на ранените. Кучетата-бойци, като при боксов турнир, се разпределяли по тегло. Обикновено най-добрите бойци сред питбулите тежали максимум до 22 килограма. Теглел ги рефер. Същият ги разполагал в двата срещуположни ъгъла на ринга, с гръб един към друг. Преди боя кучетата се изкъпвали с топла вода и сода в средата на тепиха. Старт на боя давала заповедта “ПИТ!”. При първата фаза на битката, наречена “ролка” се водел свободен бой без ограничения. Ако се случело куче да захапе противника си и да не го пуска, понеже това не било твърде интересно за публиката, със сила му разтваряли челюстите, за да се вкопчи още по-настървено в противника. Стилът на кучетата с продължителна захапка ги правел “стопери”, а бързите хапачи наричали “файтери”. На езика на жестоките боеве последните били още “разфасовачи”, а “гейм” наричат боя до смърт. Женските се биели по-ожесточено от мъжките и ако случайно се пуснели на ринга за противници мъжко и женско куче, обикновено женската се оказвала по-добрият боец, като нерядко отхапвала слабините на мъжкаря. Според регламента, стопаните имали право да хвърлят бяла кърпа на терена, в знак на “Предаваме се!”, ако пожелаели да спре битката, за да запазят кучето си живо, но това рядко се случвало. Очевидно съжалението и привързаността не са типични за хората, които вършат това за пари. След края на битката, шиели и превързвали гладиатора, или го приспивали близо до ринга. Но обикновено, при зрелищен мач, дори кучетата-победители умирали от раните си. Според ветеринари питбулите са доста издръжливи. Поради дебелата им кожа били с нисък праг на чувствителност при болка. Най-добрата ферма за питбули у нас била в Бургас и опитно куче, отгледано там за гейм-боец струвало от порядъка на 5000 долара. Напоследък у нас се легализира нова форма на жестокия бизнес – под формата на “тестове” за кучета-пазачи на стада, се организират боеве с овчарки от породата турски кангал. Организаторите им се прикривали зад мнението, че нямало друг начин да се изпробват чобанските кучета. Така и овчарските породи започват да се отглеждат паралелно с предпочитаните от “питмените” питбули и бултериери. Еми Мариянска , БЛИЦ