На 16 юли 1054 г. завършват с неуспех църковните преговори с представители на римския папа, което се счита за начало на Източно-западната схизма. Настъпва разкол в Християнската Църква, в резултат на който окончателно се обособяват римокатолическата църква на Запад и православната на Изток.
<strong>Разколът</strong><br /> <br /> През 1053 г. се очертава разделението по същество. В Константинопол патриарх Михаил Кируларий се страхува, че ако императорът стане зависим от военен съюз със Запада (заради нахлуващите нормани), то църквата в Константинопол ще трябва да се съобразява с Рим. За да не стане това, той нагрубява католическите прелати, участващи в преговорите, католическите обреди са отречени като покварени, а католическите църкви в Константинопол са принудително затворени.<br /> <br /> През 1054 г. римският папа Лъв ІХ, вече на смъртен одър, изпраща в Константинопол свои посланици-легати начело с кардинал Хумберт за разрешаване на конфликта.<br /> <br /> След тримесечно напразно очакване патриархът да ги удостои с аудиенция, кардинал Хумберт, убедил се в неговата недоброжелателност, издава на 16 юли була от името на папата за отлъчване на Михаил Керуларий от църквата. В нея са изброени провинения на Михаил Керуларий и на Източната църква - че препокръствали католици, че свещениците се женели, че не се отлъчват онези, които носят бради и т.н. Патриарх Михаил е дълбоко презиран и заради това, че от гражданско лице само за пет дни изкачва цялата църковна йерархия и става патриарх.<br /> <br /> В отговор на 20 юли патриарх Михаил анатемосва папата и неговите легати.<br /> <br /> <strong>Причини</strong><br /> <br /> За схизмата има много предпоставки и причини, коренящи се в обредни, догматични, организационни и етични различия между двете Църкви. Като цяло причините се коренят в културните различия.<br /> <br /> На първо място е пряката борба между римския папа и константинополския патриарх за първенство сред другите християнски първосвещеници. Основната причина за него е нежеланието на патриарх Михаил, патриарх на &quot;Втория Рим&quot;, да приеме върховенството в Църквата на римския папа.<br /> <br /> Различни са езиците за богослужение: латински в Западната църква и гръцки в източната. Впрочем латинският се използва на Запад и в науката, и в междудържавните отношения. Оказва се обаче, че само гръцкият може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския, което явно проличава във важния спор за добавката &quot;Филиокве&quot; (&bdquo;и от сина&rdquo;), въведена от Западната църква по отношение на това от кого произхожда Светият дух. С тази поясняваща прибавка Западната църква по никакъв начин не е имала намерението да въвежда ново, различно учение от отразеното в приетия в Никея Символ на вярата. Просто преводната дума на латински &quot;procedit&quot; не може да предаде напълно смисъла на гръцката &quot;ἐ&kappa;&pi;&omicron;&rho;&epsilon;&upsilon;ό&mu;&epsilon;&nu;&omicron;&nu;&quot;. Следователно не само не може да се говори за злонамерена и вероломна добавка (както някои обвиняват Римокатолическата църква днес), но и за стремеж към филологическа и богословска добросъвестност.<br /> <br /> Напускайки Константинопол, папските легати се отправят за Рим по много заобиколен път, за да оповестят на другите източни патриарси за отлъчването на Михаил Кируларий.<br /> <br /> Сред другите градове те дори посещават и Киев, където са приети в княжеския двор, но руската Църква запазва принадлежност към православието.<br /> <strong><br /> Следствие</strong><br /> <br /> От геополитическа гледна точка разколът между Източната и Западната църква налага в Европа утвърдените вече два начина на управление - цезаропапизъм във Византия и Източна Европа, включително и в България, и папоцезаризъм в кралствата от Западна Европа.<br /> <br /> При първия вид светската власт (императорът, царят) имат върховенство на духовната (патриарха), докато при втория е обратното - духовната власт (папата) има върховенство над светската власт (императори, крале). Чрез коронация папата утвърждава западноевропейските монарси, но има и властта да ги анатемоса и свали от власт. Тези два образеца просъществуват до появата на Реформацията и абсолютизма в Европа.<br /> <br /> <strong>Развитие</strong><br /> <br /> Непоправимото разделяне на двете църкви настъпва, след като на 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвърти кръстоносен поход завладяват за себе си Константинопол и го разграбват. Възмутеният папа отлъчва кръстоносците, участвали в това грозно дело, въпреки че скоро след това отново ги приема в Църквата. От друга страна, превземането на Константинопол става по молба на претендента за император по онова време, Алексис Ангелус, син на детронирания византийски император Исак ІІ, а репресиите идват в резултат на отказа на първия да посрещне паричните си задължения към издигналите го на власт кръстоносци - според както е поискал.<br /> <br /> Като причина не бива да бъде отминат и неотдавнашният погром-клане, претърпян от западните християни - жители на Константинопол в края на дванадесети век, в резултат на който от ръцете на византийците загубват живота си няколко десетки хиляди души - главно венецианци и генуезци.<br /> <br /> <strong>Опити за обединение</strong><br /> <br /> През 15 век под натиска на османската заплаха гръцката страна прави опити за обединение с римокатолическата църква. През 1439 г. на събора във Флоренция е подписана спогодба между двете църкви. Въпреки това повечето гръцки богослови продължават да отричат обединението. След падането на Константинопол през 1453 г.обединението е официално разтрогнато.<br /> <br /> През 1964 г. в Йерусалим се срещат вселенският патриарх Атинагор I и римският папа Павел VI. Това е първата среща на водачите на Православната и Римокатолическата църква след 1439 г. В резултат на тази среща през декември 1965 г. са отменени взаимните анатеми и е подписана Съвместна декларация. Спорно е обаче доколко този &quot;жест на справедливост и взаимна прошка&quot; има реално практическо и канонично значение.<br /> <br /> <em>/По материали в интернет/</em><br /> <br />