Кореняк пловдивчанин, израснал на Главната улица, той е роден на 23 юни 1936 г. в лекарско семейство. Дете, обречено на музиката, още на 4-5 г. е омаяно от нея и иска да пише с ноти това, което бушува в главата му. Не иска да буди мама и татко посред нощ и се скрива на тихо място, където необезпокоявано записва с негови си знаци това, което го вълнува и не му позволява да заспи.
Творчеството се е вгнез-дило в детската му душичка и то не знае какви тежки мигове с музата му предстоят! То не знае колко коварна орис е музиката, че тя не е само аплодисменти, а жестока, хамалска работа! Волски труд и разочарования! Това е времето, когато е открито Музикалното училище и малкият Николай иска да учи в него солфеж и цигулка. Мама и татко не позволяват и той жално се хвърля на кушетката в зъболекарския кабинет на мама и горко плаче. 

Тази картина се запечатва в съзнанието му за цял живот

Най-добрите му приятели стават радиото “Филипс” и старият грамофон с още по-стари плочи. Те заместват целия околен свят. Детето започва да се опитва да пише по подобие на това, което слуша. Обиква Щраус, Григ... Опива се от величието на музиката и със сълзите на възторга свири на отворен прозорец на цигулката концерта на Брамс. Страстно, влюбено. Помни една велика мисъл: “Да пишеш, означава да се разтвориш безгранично”.

Иначе животът му тече като при всички хора на неговото време. Училище, в което харесва литературата и музиката - не обича предметите, които го отвличат от музиката. От петгодишна възраст започва да учи цигулка при преподавателя Геров и солфеж при любимия на всички учител Петър Келбечев.  В главата му се въртят разни мелодии, които искат да излязат на бял свят.

- Мераците на баща ми да тръгна по неговия лекарски път постепенно угаснаха. Майка ми беше твърдо на моя страна. Мен ме вълнуваше музиката и се свих в черупката си и пишех само за соло цигулка - какво ли не! Исках да стана композитор и моя заветна мечта беше да стана студент по композиция. Като завърших реална гимназия, подадох документи за конкурсен изпит в инструменталния клас в Консерваторията, но не знаех, че студентите ходят на уроци при влиятелни професори, които се бореха за тях

От телефонния указател започнах да вадя телефонните номера и адреси на професори с познати имена. Но аз сам се бях учил и нивото ми не беше високо. Ходих при проф. Леон Суружон, потърсих връзка с великолепната цигуларка Недялка Симеонова, но трябваше да се състезавам с изявени даровити деца. За втори път се прибирах с цигулката под мишница в Пловдив. Кандидатствах за оркестрант в Симфоничния оркестър в Пловдив с диригент Добрин Петков. До 1967 г. свирих в оркестъра на операта.

Пасажите бяха трудни, нотите се четяха трудно. Да разуча дадена партитура отвътре, и то с чистия звук на оркестъра, беше една от големите школи в живота ми и аз извлякох голяма полза от това. Свирих и с диригента Месру Мехмедов, любимец на пловдивската публика. Заплашваше ме военната служба. Как да я избегна? В казармата щях да забравя всичко, което бях научил - прощавай, цигулка и музика! За да мога да продължавам да уча музика, трябва да съм в София! И записах “Вътрешна търговия”. Наех си квартира в София с пиано и започнах да уча. Хванах се за главата! 

С тези математики и принадени стойности какъв финансист щеше да излезе от мен!

Тези неща бяха на светлинни години далеч от мен! Взех влака за Пловдив и се озовах пред баща ми, който реши, че синът му е абсолютно загубен музикант. Бях загубил мястото си в оркестъра. Заминах за Димитровград, в школата, нещо като дисциплинарна рота за даровити музиканти, където тогава работеха проф. Недялчо Тодоров, Йордан Дафов и др., сега известни музиканти. Но това беше времето, когато съдбата ми изпрати най-големия подарък - на перона на гара Пловдив се запознах с бъдещата ми съпруга - и се оженихме!

И двамата сме родени на 23 юни... Жена ми беше пианистка и работеше на три места, за да оцелеем... Но въпреки всичко ме взеха войник и цели 720 дни посветих на военното дело. Станах и баща - роди ни се  син - Иво. Добре че отидох в казармата с цигулката, та покрай миенето на пода и слугуването в кухнята имах възможност да заключа големия салон и да свиря. Естествено, изядох голямо “гамо”. Но имаше и смешни епизоди - като куриер на военната поща ходех в дъжд и кал да взимам писмата на 5 км от казармата.

И така, една зимна вечер, целият в кал, си събух обувките да ги изсуша в една пещ в близката барака. Заспал съм от студ и умора и като си сложих обувките, бяха без подметки. Но това време беше и прекрасно - вятърът, свирещ в стълбовете, изгревите и залезите, голямата луна! 

- Не се ли появи светлина в тунела?

- През 1967 г. постъпих в майсторския клас по композиция на Панчо Владигеров. След тежък изпит започнах да свиря в операта. Тежки продължителни репетиции, вечерни представления. Свирех и на цигулката, и на пианото, което ме отвеждаше в един чуден свят, и така, от сутрин до вечер свирех по 14 часа. Бях неуморим. И отново кандидатстване. Този път - приет! Взех няколко урока от композитора Марин Големинов. Показах няколко малки пиеси на проф. Веселин Стоянов. Намерих адреса на Парашкев Хаджиев. Изпити и чакане.

И най-накрая - студент в изпълнителския клас! Самият ректор проф. Аврамов ми го съобщи! Последва нова борба - за класа по композиция. Пак тичане, пак вълнения. И накрая - реализирана дълго гонена мечта! След завършване на обучението започнах работа в Музикално-педагогическия институт по покана на проф. Диамандиев през 1971 г. Нужни му бяха академични кадри. Водех часове по хармония, солфеж и композиция. Бях асистент, заместник-ректор, декан на Академията. По предложение на ръководството заминах на специализация в Московската консерватория.

Тук мащабите и темпото са главозамайващи - всички свирят всичко! Великолепни музиканти, надарени, огромен бум на таланти! Концерти, запознанства! Посещавах свободно часовете на Шостакович, а Тихон Хренников ми отпусна за апартамента срещу малък наем пиано. Аз вече надушвах онази “нова сплав”, която ме вълнуваше в музиката. Подчиних музиката на нови природни закони, нови изграждания, в които има електричество, онази миризма на след дъжд! Всъщност тези неща бяха мои още от детството, но се изявяваха при буря, силен вятър, с определена цветност, характерна само за моите творби...

- И започна творчеството...

 - Професионален композитор с диплома... Помогна ми и великолепната подготовка и на руските светила. Началото на моята професионална кариера се ознаменува с чудесния едногодишен престой сред красотата на руската душа и изкуство! В Пловдив се върнах без пукната пара, но с пълна душа. През 1972 г. беше разкрита специалността “Народни инструменти и народно пеене” благодарение на упоритостта на професор и ректор Асен Диамандиев.

Ползвахме репертоара на народния ансамбъл на Българското национално радио. Повече от 27 г. водих тази специалност. Тя ми предлагаше огромно богатство. Една специалност без документация, без пособия и репертоар, състави, преподаватели специалисти - сам на бойното поле с голи ръце, без подходяща литература. Пак борба, но работех със самородни таланти и стигнахме до победа! Написах хиляди неща, обработки, концерти... През 1975 г. стана одържавяването на ансамбъл “Тракия”.

Появи се “Мистерията на българските гласове”. Създадоха се стотици държавни народни ансамбли. Теодосий Спасов показа на света, че кавалът има по-големи възможности от флейтата. Фолк и джаз си подадоха ръка - Милчо Левиев го прехвърли и през океана. Свиреха се произведения за флейта и пиано, тамбура и пиано. Ползвах различни техники. Въведох и ударни инструменти в тези състави. За мен нямаше различни по стойност инструменти - те носеха различни свои красоти.

В “Тракия” хора водеше Стефан Мутафчиев, проф. Кирил Дженев, оркестъра водех аз и пишех сценична музика. Народното творчество ме заля със страшна сила като художествено цунами, но не ме заля и унищожи, а обогати моята творческа същност. Произведенията ми видяха бял свят благодарение на моите най-близки приятели, като проф. Недялчо Тодоров, клавирното дуо Анастас и Дора Славчеви, за които написах три тетрадки “Български танци”, и редица други произведения за две пиана, прекрасния ми син Иво Стойков, жена ми Руми, изключителния диригент Йордан Дафов, знаменития челист проф. Анатоли Кръстев, проф. Симеон Щерев, дългогодишната творческа дружба с Иван Спасов... 

Животът ми даде много, но ми и взе

Болести, задължения, недоброжелателност... Опити да бъда изритан в “трета глуха”... И любов към богатата душевност на българина... Много разработки - 12 диска, 12 СД-та, издадени от Съюза на българските композитори, и още, и още...

Имам две награди “Пловдив”, почетен гражданин съм, обиколил съм Русия, Англия, Франция, Германия, Финландия, участвал съм в международни хорови фестивали. Песента “Калугерине” ми донесе голяма известност - има 32 награди и още неброени - първа награда през 1972 г. на фестивала в Англия, Ланголен и на Певческото дружество с диригент Крикор Четинян. Същата песен има първи награди и на фестивали в град Талин, в Австрия, в Италия. В кръга на шегата са ми казвали, че ако бях получавал парични награди за тези спечелени конкурси, нямаше да ходя пеша, а да се возя на “Боинг”! Равносметка не мога да правя, а и не бива, защото всички сме в Божиите ръце, особено тези, които са с призвание за нещо свише.

- Каква е съдбата на народната музика? 

- В най-новата си история ние имаме един вакуум - не преживяхме някакъв национален голям катаклизъм, който да ни обедини с обща болка, да трасира пътя ни към едно по-високо социално страдание. Оставихме дребнотемието и личните кариери да ни движат битието. По пътеката на стръмния свой житейски път се движим бавно и мъчително към върха, към Голгота, и всеки се справя сам. Искам моята музика да бъде една любовна песен към Света, към Хората, към Жената, към Природата, към Шевицата, към нашите любими духовни лидери - Поетите и Художниците... Защото това е една своеобразна Голгота - мъчително, единично, всекидневно изкачване по Хълма на Живота... И всеки остава сам с Любовта си! 

- Какво става с българския дух? Та нали духовността дава облик на човека, на епохата, на живота!

- Никой не се интересува от огромния български дух. Подценен е от големи и от малки - не е включен във възпитанието на децата. България е в тежък исторически момент, в който всичко се върши в угода на властимащите. Не знам кой може да й помогне. “Да следвам импулсите на сърцето си, това е моят вдъхновен закон. Да върша нещо, подчинявайки се на инстинкта си. Това е именно, което трябва да правя”, казва Рихард Вагнер. И аз.

- Съдбата на българската култура?

- Няма кой да свири стойностната българска музика. Свири се сюитата “Вардар” на Панчо Владигеров, “Тракийски танци” на Марин Големинов, “Празнична увертюра” на Веселин Стоянов, цигуларят Мичо Димитров изпълнява “Севдана“... Хорове, народни изпълнители, инструменталисти дават дух на народното творчество. Без своя култура вече няма народ. Къде са имената на Любен Каравелов, на Иван Вазов, на Яворов, Дебелянов... Целта е да се унищожи идентичността на българския народ чрез зачертаване на българската култура. Принизен, беден, унизен народ. Особено чувствителна вибрация на душата... Нужни са много години българският интелект да изскочи напред, да бъде на върха на пирамидата, да се вслушват в него, да се гордеят с него... Години, години!

Нели БЕКЯРОВА, Пловдив 
/вестник "Над 55"/