Актьорът Юри Ангелов: Велко Кънев искаше да умре на сцената

През 1948 година е роден един от най-големите съвременни български актьори. За съжаление той напусна този свят твърде рано и не можа да дочака сегашния 31 юли, за да отпразнува своя седемдесети рожден ден. Велко Кънев си отиде в мразовития 11 декември преди седем години. Но той не е забравен. Нито от колегите си, нито от публиката. В това ни уверява неговият състудент Юри Ангелов

- Г-н Ангелов, помните ли първата си среща с Велко Кънев?
- Първата ни среща бе, когато ни събра професор  Апостол Карамитев, като вече приети студенти във ВИТИЗ  за първото ни  занятие.  Велко беше от Елхово , аз от Плевен и двамата бяхме без никакви връзки.  Тогава се запознахме.

- Какво беше първото ви впечатление?
- Велко беше много срамежлив , аз също,  даже повече от него. Ние нямахме самочувствието на колегите си  от София. Заради тази обща срамежливост  доста си допаднахме. После  станахме много близки,  повече от роднини,  а  накрая  в четвърти курс дори  живяхме  в една  стая, легло до легло в  студентските общежития.

- Прояви ли той по време  на следването   огромния си талант?
- Това стана  във втори курс.  Тогава Апостол Карамитев  го предупреди пред всички.  Каза:  „Това, което си  научил в читалището в Елхово,   трябва да го забравиш . Ти си склонен да играеш много драматично,   това го носиш  в  себе си,   но ако продължаваш  със самодейността , мога да те  скъсам”. Велко много се уплаши, но всъщност и всички ние се разтреперихме.  В крайна сметка Карамитев успя да извади дълбокия драматизъм на Велко, защото той не е само комедиен актьор. 


Апостол Карамитев, любимият учител на Велко Кънев и Юри Ангелов 

- Били ли сте   на една сцена? 
- В  откъсите през студентските години бяхме все заедно, защото сме  много противоположни и различни. Третият,  който се прикрепяше към нас,  беше Филип Трифонов .  Той също беше много близък с Велко. Спомням си в един откъс бяхме тримата. Филип  беше главният, ние му помагахме . Пръв се  разсмях аз.  Карамитев беше много гневен, ако някой прекъсне  действието. После прихна Велко и  накрая и главното действащо  лице Филип. Но той успя да го обърне на плач, което направи още по- интересна ролята му.
 В последния ден на следването Карамитев идва  и казва на класа: Всички отивате в провинцията. Велко Кънев и Юри Ангелов имат заповед за назначение в Народния театър, но аз ги  скъсах . Сега може и да ми се  разсърдят, но после ще ме разберат.  Вие, господин Ангелов, сте приели това за добро решение. С Велко заминавате за Сливен. 

- На него не му ли беше криво,  че не е останал  в София?
- Никога сме говорили на тази тема.  Той не им е казвал нищо. Не знам какво е мислил . Може и да е съжалявал, това е човешко, нормално... 

- Какво се случи в Сливен?
- Дадоха ни квартири в  един и същ блок,  на края на града, под планината.  Аз бях главната причина да се ожени. От София  знаех неговите тайни, той моите .  Посъветвах  го да  предпочете приятелката си  и съученичка от  Елхово Дора.   Той  се дърпаше , беше скептичен към брака. Аз се наложих  и сватбата  се  случи. Той обаче нямаше сако и аз му дадох моето от абитуриентския си костюм. Ожени се с него.

- Как се върнахте в София?
- Докато бяхме в Сливен  Карамитев почина. Но  той се е  безпокоял  до последно за нас. Знам, че е казал в края на живота си: „Децата  останаха  в Сливен и аз не мога да  им помогна”.  Той е мислел за нас, а не за своите син и дъщеря . Така ми казаха.  Гледаха в едно представление в Ямбол и ме взеха в Народния,   а Велко го поканиха в Сатирата. Той в Сливен играеше  много повече от мен, централни роли.  Беше превъзходен в „ „Марандолина“ и  като Сганарел в „Дон Жуан“ Същата роля игра и в Народния.  На погребението му Стефан Данаилов, които в спектакъла беше  Дон Жуан, каза, че Велко е най-великият Сганарел в историята на театъра .

- Защо Велко не успя в Сатиричния театър.  
- Не, че не успя,  той имаше две три роли, които изигра достойно.
Покойният , голям актьор Николай Николаев ,  разказваше , че когато са готвили в Народния Радичковата пиеса   „Опит за летене“ ,се е разболял Рачко Ябанджиев. Тогава казали на режисьора Младен Киселов: „Има едно момче в Сатиричния, нищо не прави,  вземи го за дубльор”.  Още на втората репетиция обаче  Велко  показал на какво е  способен и направо  е шашнал с таланта си звездите на трупата... 
Съгласен съм с Николай. От там тръгна Велко нагоре.  В „Хамлет“ игра чичото на Стефан Данаилов, който изпълняваше главната роля на датския принц. И там бе толкова добър, че накрая  вместо Хамлет излезе чичото на Хамлет . Изключително драматична роля. Той беше на  върха. 

- Момчето от Елхово, твърде рано стана „Народен артист”. Възгордя ли се?
- Ни най-малко.  Той имаше земно чувство  за хумор и това  Апостол  Карамитев най- много ценеше в него.  Аз и Филип бяхме  гражданчета  и той като Григор Вачков, носеше дъх на прясно изоран чернозем. 

- От него ли разбрахте, че е болен от рак?
- Да. Той беше много хладнокръвен.  Ние имахме примера на Апостол  Карамитев.   Знаехме, че е болен година преди да умре. Попитах го и той ми отвърна: „Да, Юрка, имам рак”. Велко също така  достойно си носеше кръста. Никога не се оплакваше. Аз му свалях  сакото в гримьорната  след  моноспектакъла „Даскал“ . Все едно  беше залято с кофа  вода. Толкова мокро. Казвах му: „Велко,   трябва да спреш бе, братко, това е нечовешко”: А той отвръщаше: „ Стига бе, мълчи, мълчи”. Велко просто искаше да умре на сцената . 

- Последната ви среща? 
- Аз до последно бях с него. Когато вече беше много тежко болен,  не ходех, за да  не го тревожа.  Той беше от онези бляскави актьори, световни величия , които предпочитат да умрат на сцената, пред алтернативата да живеят без нея. 

- Забравен ли е Велко Кънев седем години след като напусна този свят ?
- В никакъв случай.  Аз имам и друг повод всеки ден да си спомням за него. Вече четиринадесет години много успешно с Асен Блатечки и  Мария Сапунджиева играем пиесата „Омайна нощ“  един от първите му режисьорски опити. Публиката много ни  харесва ,  радва ни се. Всяко представление  е като премиера.  Блатечки казва, че  това ще го играем,  докато сме живи.   Работата беше много интересна. Като много близки с Велко  редовно имахме  конфликти. 

- Сигурно сте си подхвърляли реплики  и от рода: „Ти ли ще ме учиш”.
- Репетициите  вървяха тежко. За да напише музиката, бе поканен Стефан Диомов.   Той дойде от Бургас . Вдъхновихме се  преди репетицията,  с по две  уискита.  Диомов написа страхотна музика. На другия ден Велко  похвали всички, а на мен много ми се кара:  „Ти какво играеш бе”, - крещеше- „Ти играеш обикновен сервитьор, а се държиш като Спартак”.... 
Омайна  нощ“е продукция  на Народния  и Бургаския театър.  Тогавашният директор Васил Стефанов я спря при пълен салон.  Ако сегашният шеф Мариус Донки, който също беше много близък с Велко,  се съгласи да  приеме  отново спектакъла, това ще бъде  почит пред  таланта и паметта на човека, който създаде спектакъла- режисьорът  Велко Кънев.

Исак ГОЗЕС