Актрисата Таня Шахова е от онези жени, които не се страхуват да сменят рязко поетия път. Тя има вече 20 участия във филми и сериали, когато решава, че й е омръзнало да повтаря чужди думи и решава, че писането е нейното призвание.

Последната й книга - “Германката”, имаше голям успех и тираж. “Мотивът да се пише навярно е да се направи животът по-лесно смилаем, по-логичен или поне малко по-справедлив. А аз години наред се страхувах да се заявя като писателка.”

- Снимали сте се навремето във филма “Трампа” в главната роля заедно с Петя Дубарова. Това няма как да се забрави?
- Когато снимах с Петя Дубарова, тя ми каза, че има чувството, че стиховете й седят и чакат вече написани, че тя само ги взима и излива веднага и лесно, и повече не я интересуват, и че ако не е майка й да ги събира, никога не знае кое къде е. Стигнахме до извода, че поет се раждаш. Аз не бях родена за поет. Моят пръв и последен опит в поезията беше, когато във втори клас изпратих стихотворение във в. “Работническо дело”. Защо!? Нямам представа. Никаква. Но аз си го харесвах. Хората в редакцията на вестника очевидно са били много добронамерени, защото го препратили в сп. “Пламъче” и оттам получих дълго и съвсем професионално писмо със съвети как да заменя клишираните думи, как да поправя някои образи и т. н., за да го публикуват. Едно отношение и отговорност, много по-големи от моите към собственото ми стихотворение. 
Та в този филм играех лошата, която представя стиховете на Петя за свои, получава и наградата. Истинската авторка иска да я изобличи, но не й дават думата и т.н. С Петя постоянно си говорехме за съвременна поезия. Бяхме по на 17 и категорично отсъдихме кой е добър, кой не е... и кой само се преструва на поет. Когато Веселин Андреев, Бог да го прости, поиска да участвам със спомен в книгата му за Петя Дубарова, аз нищо не написах. Какво да напиша!? Ние вече не си общувахме след филма, просто по време на снимки заедно се забавлявахме. Побърквахме екипа от нахалството си да пеем в микрофоните им с всичка сила: “I am sailing, I am sailing... Home again cross the sea”... “Аз плавам, аз плавам, домът ми отново е отвъд морето”. Дааа, но когато някой, който ще се самоубие след една година, пее тази песен, тя вече престава да е просто един хит на Род Стюарт.
В киното попаднах в резултат на абсолютната ми увереност, че съм невероятна
Очевидно тази увереност е била убедителна. Сега си мисля, че е била точно обратното проявление на тоталната неувереност, която периодично ме спохождаше по това време. Все крайни състояния, нямащи нищо общо с реалността.

- Кое от старото време смятате, че за вас е било късмет?
- В училище беше скучно и се записвах в кръжоци и школи за всичко - от пантомима до филателия, докато поглъщах на същия принцип тонове литература. Късмет е било за любопитен човек като мен това безгрижно, безплатно време, сега се влагат сериозни средства, само и само детето ти да спортува, и то без никакво желание. Но дори и с известна принуда, по-добре какъвто и да е спорт от зомбиране пред компютъра. 
Факт е, че за моето поколение възможностите бяха по-големи, сега ако родителите не са с пари, детето е почти обречено, освен ако не прояви необикновена амбиция и воля. Родителите ми бяха вдигнали ръце от безкрайната ми активност, записвах се сама на всичко, за разлика от сестра ми, която отиде един-единствен път на пионерски лагер и се върна с голяма пъпка на бузата. Явно съм се учила да общувам и явно съм се наобщувала за години напред. Но никога и никъде ние, уж невинните деца, не образувахме хармонично светло общество, изглежда, това е трудна, обречена работа. Все надмощие на его-та или проява на естествената детска жестокост. Плувах добре в групата и обичах да сме заедно. 
Но пионерските ритуали и възпитание не могат да заменят християнските добродетели, 
а и на тях им е трудно да се справят с естеството на безжалостната човешка природа. Нещо тъмно, търсещо винаги жертва, има в групата, предполагам, и в обществото, което образуваме и днес. Някои от днешните млади са по-различни. Слава Богу, все повече примери на безкористна подкрепа виждам покрай сина ми. Все повече не робуват непременно на успеха, просперитета. Образовани са, отговорни млади хора, доброволци, хора с мисии. Докога ще се задържат тук, не знам. 
Късмет за нас беше и прословутата цензура, защото цялата западна литература, която достигаше до нас, беше много качествена, прекрасно преведена. Сега често се случва преводът да е обидно слаб. Започнах да чета на руски, вече без речник не мога, но преди се справях. Съвсем случайно се запознах с леля Наташа, съпруга на съветник на Живков, и благодарение на нея четях забранените Манделщам, Гумильов, Солженицин. Тя беше абсолютно прекрасна жена, женена за функционер, поет. Не ми се вярва да е навредил на някого и вероятно е руган най-вече от тези, които са искали да са на негово място. 

- Днес отношенията между хората не са ли прекалено политизирани?
- Не знам, не ги разбирам тези работи. Разбирам моята скъпа Жана Стоянович, внучка на министър отпреди девети. На тази моя Жанка въдворяват да я следи една квартирантка - таен служител, а Жана казва за нея: тя беше много добра жена, станахме първи приятелки. Същото казваше и за руските генерали, настанени в дома им, докато тя заради влагата в мазето, където са набутани, хваща туберкулоза, но точно руснаците й доставят редкия пеницилин. Защото най-лесно и разбираемо е, като ти вземат всичко, да се озлобиш и да намразиш. Докато Жанчето живя толкова светло и щастливо, че е поредното доказателство за това, че 
не толкова събитието е определящо, колкото отношението ти към него 
Ето един логичен парадокс за нея: тя, бившата “придворна госпожица”, беше близка приятелка със сина на безкомпромисната партизанка Цола Драгойчева. А именно от проф. Драгойчев попаднах на автобиографията на съпругата на Ростропович - Галина Вишневска, която се оказа магнетичен разказвач с леко перо. Разказвам тези подробности, защото искам да се намирам тук някъде: в лаконичното, пълно с много пластове разказване на Галина Вишневска и парадоксалните сюжети, които са навсякъде около нас. Като млада актриса имам невероятни запознанства с много интересни хора. Въобще изкуството е визитна картичка за достъп във всеки кръг. Човек не трябва да определя отношението си към някого, политизирайки го. 
- За кои срещи в живота ви си спомняте с усмивка?
- Заради пантомимата, която играех, съвсем случайно режисьорът на филма ме вижда на сцената, попитал за мен... и оттам нататък зачаках светлото си бъдеще. Но... той бил забравил веднага за мен. След безкрайни кастинги внезапно се сетил... и така. 
Лара, известна като Кака Лара, един път ми разказа, че била като дете в школата на Бончо Урумов. Дошли хора от телевизията да избират водещ на предаване. Избрали едно дете и като си тръгвали, малката Лара ги настигнала в коридора и им казала: Току-що направихте една много, много голяма грешка. Човекът, който ви трябва, е точно пред вас! - те започнали да се смеят и така Кака Лара двайсетина години изпълняваше 101 желания по БНТ. Когато има нещо да става - става. Така и аз се оказах актриса. А пишех, без да имам желание да публикувам. Не много и не графомански, написах неща, които и днес са ми полезни. Не са “недъгавчета”, както Славейков нарича младежките работи. 
За ВИТИЗ ме подготви Моца Карел. За мен тя е още една живописна среща. Тя можеше да вкара във ВИТИЗ буквално всеки, а по това време за едно място се бореха по 200 човека. Работеше материалите уж само външно - тука викай, тука пауза, тука бавно, а всъщност умееше да те събуди и направи интересен. Да ме прости, че не я изпратих на гробищата. Тя е в сърцето ми и я споменавам. Приеха ме тогава, завърших. Младите актьори по това време обичахме и имахме възможност да правим групи, за да не обслужваме репертоари, а да идват заради нас добрите режисьори. После основахме “Сфумато”. През цялото време не отказвах малки и по-големи роли в киното, така е до ден днешен. Такива са външните факти: кино, театър, няколко не особено удачни връзки и
щастлива среща  със съпруга ми


Сцена от пиесата й “Две” за Дора Габе и Багряна 

Знаех от първия момент, в който го видях, че е той. Знаех и как ще изглежда детето ни. Той твърди, че пръв ме е забелязал, беше поканен да напише музиката на първия спектакъл на “Сфумато”. Аз премълчавам, че направих така, че той да ме забележи, въпреки фалшивото ми пеене и... така доста години вече. Бих искала да е живот “под ангелско крило” - според чудния израз на П. Ю. Тодоров. Много интензивно творим и двамата и може би ще се научим да си търпим характерите. Даже нерядко успяваме.
В “Сфумато” играхме и пътувахме много в чужбина, а благодарение на Теодора Димова започна ерата ми на проектите. Тя като редактор в радиото ме попита защо не опитам да направя фичър, това е една интересна документална форма. Запалих се, направих няколко, усетих колко е велико никой да не ти казва: ето тука ще го играеш така, както казваше един режисьор. Приключих с театъра, когато написах първата си пиеса - “Амант”. Сюжетът е за трима актьори, които репетират спектакъл по текстове на Ахматова, Цветаева и Манделщам. Получи се театър в театъра в театъра. В книгата ми с пиеси тя е със заглавие “Едно”. Заради “Амант” се запознах с преводачката Соня Бранц, поредната значима за мен среща с човек, който бих искала да не се забрави. Великолепна преводачка на Пастернак, Цветаева и още много, самата е прекрасна поетеса: 

“Човекът, при когото 
поисках да остана...
И мина полунощ, 
видях, че ме забравя
И клепките му хлътват, 
заспива от умора,
И вече няма смисъл, 
но за какво говорехме?...”
 
“Две” е пиеса за сложната любовна омраза на Дора и Багряна. Пиесата се играе шести сезон в Народния театър с чудесните Бойка Велкова и Мария Каварджикова. Поводът да напиша “Две” е малка невзрачна книжка, неиздавана от петдесет години. Книжката е “Някога” на Дора Габе. Попадна ми в една безсънна нощ в къщата на композиторите в Балчик. Там ходехме всяко лято с детето и само прехвърляхме куфарите в съседната вила на филмовите дейци. Представете си зид, слизаш по тесни каменни стъпала и... изведнъж морето! Тази възхитителна къща е била строена по любовни причини от румънски министър, а градината й представлява умалено копие на парка на двореца. Всичко това сега е в руини, по-точно съсипни. Жалко. Много жалко. Всеки детайл беше изпипан, дърворезбовани тавани, хамам в стаята, във всяка стая пиано, а библиотеката ме държеше будна дни наред. Там попадам на книгата “Някога” на Дора Габе и оставам потресена! Как е възможно да имаме нещо много по-добро от детските на писателката Колет!? Книжка, написана през 1938-а, за която не бях чувала, нито подозирала. Нобелистът Незвал я превежда и казва за нея, че това е най-хубавата МУ книга! Арагон, Рицос са сред горещите й почитатели. Както самата Дора казва: “от моето подсъзнание достига до вашето”. Просто, нежно, с кристална чистота. Написах пиесата за двете поетеси леко и бързо. И се започна... голямото чакане. Като актриса, когато чакаш поредното разпределение или покана за кино, е тягостно, депресивно и потискащо. Но ако пишеш, никога не стоиш просто да чакаш, минаваш нататък при следващите си герои
Е, пиесата “Две” стана на третия път, на два пъти се прекъсва по различни причини... като например Татяна Лолова. При готов декор, плакат, малко преди премиерата в Театър 199 тя заяви, че е болна. Илка Зафирова, нейната партньорка, не може да го разбере до ден днешен. Аз също. 
“Три” е пиеса за семейство народни певици, които пътуват на турне в Бостън. Има потенциал за сериозно-смешен спектакъл с обяснение в любов към автентичния (само към автентичния!) фолклор. “Блек Фламинго” издадоха пиесите в книга: “Едно Две Три”. Заглавията - цифри са резултат на почти физическото страдание, което изпитвам, докато си кръщавам опусите. Предстои да излезе “Четири”, после “Пет”, “Шест”. “Четири” е за последните дни на Славейков и Алеко, “Пет” е съвременната Боряна, а “Шест” - пиеса за писателите, които пишат “На всеки километър”, пак в любимата ми Хисаря, където е действието и на “Две.” 
Имам чувството, че се превръщам в оплаквачка в колонката ми в сайта “Гласове”. Всеки път преди да седна да я пиша, твърдо съм решена да разказвам за някой съвременник и... пак се оказвам при Славейкови, Чичо Стоян, Багрянов, сега плача за Борис Шивачев... Но как да останеш безразличен към света на Илия Бешков например? Не можеш! Аз не мога. Пълна съм със сюжети, идеи, проекти, сигурно ми се отразява на килограмите, ха-ха. Изчерпан е вече тиражът на моята книга “Германка”. Романът започва между двете войни, написан е като кино, филм, който сънувам. Не знам дали ще има следващ. Предстои “Бретонката”. 
Дано да имам време да разкажа за всичко, което ме вълнува, и дай Боже някой друг, освен мен, да се вълнува от думите ми. Във всеки случай се събуждам и си лягам с благодарност. Хайде да завършим пак със Соня Бранц:
 
“Читателю! - повиках го 
и с обич го прегърнах,
и с две ръце лицето му 
към своето обърнах:
изглеждаш уморен...”
 
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/