Анна Петрова - българката, изминала сама пътя на Камино

Анна Петрова е от онези актриси, които времето щедро е пощадило. Опънато лице, подвижна фигура, богата обща култура. Възпитаничка е на ВИТИЗ, където се дипломира през 1977 г. в класа на професор Кръстьо Мирски. Работи последователно в театрите в Пловдив и Смолян. След 1982 г. влиза в трупата на Младежкия театър. Умее да пише, днес е един от най-популярните съвременни български драматурзи. Нейни пиеси, адаптации на мюзикъли и авторски текстове се играят на много сцени в страната. Най-известните й драматични творби са “Видело”, “Сводът” и сценарият на филма “Кажи здравей на татко”. Има издадена книга с модерни пиеси.

Петрова участва в дублажа на криминалните сериали “Убийство по сценарий”, “От местопрестъплението. Ню Йорк”, ситуационните комедии “Само баламите бачкат” и “Без пукната пара”, анимацията “Семейство Джетсън: Филмът”, както и турския сериал “Перла”. Тя се превъплъщава в образа на майката на Пацо в сериала “Полицаите от края на града”.

В живота й обаче има и още нещо, за което си струва да поговорим.

- Г-жо Петрова, нека се върнем малко назад във времето. Вие може би сте единствената българска актриса, минала пътя “Камино” в Испания? 

- Прочетох книгата на Шърли Маклейн “Камино” и на секундата ми се прииска да тръгна. Аз съм турист. Някога на пътеката преди мене нямаше никой - изпреварвах всички. Къде с бърза походка, къде с ентусиазъм, воля и инат. Сега на пътеката също няма никой пред мен, защото всички вече са ме изпреварили. Нищо не помага, за да бъда първа. Книгата ме въодушеви.

Започнах да разказвам на приятелките си за нея. Парите за пътуването ги нямах, не си и представях точно колко ще ми трябват. И двамата с мъжа ми, Александър Жеков, сме театрали, 45 години имаме брак. Започнах да събирам пари, за да си приготвя оборудване. Всичко е скъпо, когато те чака такъв тежък път. През 2014 г. си дадох сметка, че по отношение на финансите нещата са се наредили.

Дъщеря ми беше завършила университета. Работеше. “Няма да станеш по-млада, я тръгвай на “Камино”, казах си аз. Написах на мои приятелки, които имат агенция за туризъм. Исках да избегна първата част на френския път, така съкращавах около 200 километра.

Освен това не ми се налагаше да минавам през високи планински места, за да не ми се случи нещо с краката. Приятелките веднага ми подготвиха заминаването - как да отида и как да се върна в рамките на 100 евро със самолет. Начална точка - Логроньо. Взех 500 евро със себе си, застраховах се по всички възможни начини. 

Не мога да кажа дали съм страхлива или не, но понякога проявявам предпазливост

В момента, когато стана ясно кога ще пътувам, започнах да търся съмишленици от България. Има сайт за хора, които искат да минат “Камино” или са го минали. Никой не ми отговори. Реших, че ще тръгна сама. На “Камино” не можеш да вървиш хванат под ръчичка с друг човек. Всеки си върви със свое темпо, казва си свои мантри или молитви. Там си сам, имаш 7-8 кг на гърба си - бельо, дрехи, дъждобран, още едни обувки. Нищо за ядене, нищо за пиене. Водата по пътя се пие. Оставяш се в ръцете на вселената. 

- Сигурно сте завързали интересни запознанства?

- Запознанствата са такива, каквито на тебе са ти необходими. Ако търсиш любов или някакви авантюри, те се появяват. Ако търсиш хора, тръгнали по някаква дълбока вътрешна причина да изминат този път - те също се появяват. Повече бях ориентирана към втория тип хора. И с тях се сприятелих.

Пътуването е трудно, много болезнено - особено първата седмица. Иде ти да се върнеш с първия самолет. Носех само аспирин, бях казала, че от нищо друго няма да имам нужда и така се случи. Една вечер вдигнах висока температура. Изпивайки два аспирина, вече в леглото, се запитах защо толкова много всичко ме боли? Та аз съм качила всички български върхове. 15-20 години всяка неделя ходя нанякъде. 

На “Камино” не получаваш отговорите на въпросите, които си задал

Изведнъж се запитах кое е най-важното за мен. Пиша пиеси, те се играят, артистите са доволни. Старая се в тях да има сериозни роли за всеки. Режисьорите ги харесват. Значи най-важното е отговорността, която имам пред режисьор, художник, актьори и най-вече пред зрителите. Да, основното е отговорността. 

С колежката си Албена Павлова 

- И какво се случи по-нататък?

- Станах, погледнах накъде водят жълтите стрелки за следващия ден и си легнах. Сутринта станах 15 минути по-рано, вдигнах ръка. На прекрасен испански казах: “Аз съм Анна от България” и посочих, че трябва да ме следват. В рамките на ден и половина ми минаха всичките болки. 

Никога не съм си представяла, че съм някакъв страхотен лидер. Но когато поемеш отговорност за първата група ходещи, очите ти са отворени на всички посоки, за да не загубиш групата... Разбира се, ти не си едноличен лидер, всички казват ела, виж тука, виж там. Хората ги заболяха краката. Аз завърших Камино без драскотина. 

- Къде се спи по време на прехода?

- Всичко е уредено много добре. Бях си обещала да не пътувам с частен или обществен транспорт и да спя само в обществени места. Имах парите. Местата за преспиване се наричат на испански “Алберге”. Всичко е чисто, има доброволци от цяла Испания, от цял свят, които ги поддържат. Разбира се, понякога сме по 120, по 200 души, или по осем души в стая. Зависи от съответното алберге. Но винаги има топла вода и сапуни.

Налага ти се да спазваш някакви ограничения, да не се къпеш до безкрайност, никой не е отишъл там на кални бани. Това струва между пет и шест евро, само на едно място платих 8. Храната и виното са прекрасни. Никому не минава през ума да налива вода във виното или да добавя захар. Бутилката не можеш да я изпиеш сам, затова я споделяш с някого. На другата вечер друг споделя виното си с теб. Ставаш приятел с тези хора, започвате да си помагате. 

Стигнах и до Португалия. Исках да се поклоня на Света Богородица във Фатима. 

- Разкажете за някои приятели, с които станахте по-близки.

- С едно семейство поляци. Мъжът преди много години, на 18-годишна възраст, е бил във Варна. Познавал някаква Иванка, имали роман. И жена му, и брат му искаха да се сближим. Всичко заради тази Иванка. След десетина дни ходене ме попита: “Познаваш ли Иванка от Варна?”. И жена му ме попита същото.

Беше любопитна да разбере нещо повече за увлечението на мъжа си. Или да е наясно дали Иванка я превъзхожда с нещо. Брат му спеше над мен, на горното легло, и той питаше за Иванка, искаше да разбере как изглеждат жените у нас. Обясних му, че у нас Иванките са много. Създадох приятелства и с испанци, и с германци. Срещнах 7-8 българи, познавахме се по раниците.

- Изпитахте ли удовлетворение?

- Да, изпитах. Защото човек се убеждава, че може да има малко по-голямо доверие в себе си. 

На “Камино” трябва воля, изискват се физически усилия. Не е само дайте да пием вино и да ставаме приятели. 

- Спомнете си някой по-страшен момент от прехода!

- Загубих се! Бягах през една огромна нива, под мене нещо цвърчеше. Нещо настъпвах. На “Камино” трябва да гледаш накъде ти грее слънцето. Трябва да ти грее във врата. Бягах през нивата, бягах. Накрая слънцето се центрира във врата ми и аз видях човек с раница. Човек като мен. Почувствах облекчение. След “Камино” отидох да катеря Алпите над Залцбург - там българи менажират една много голяма къща. Много е красиво. 

- А сега какво ви предстои в творчески план?

- Премиера на Габровския театър с режисьор Петринел Гочев, когото много ценя. Той ще прави моя пиеса за Микеланджело Буонароти.

- Кому дължите най-много за успеха ви като актриса?

- На трима мъже. Да им е светло в отвъдното се моля всеки път, щом вляза в църква. Първият е Апостол Карамитев. Беше председател на изпитната комисия. Не мога да си правя илюзии защо ме е харесал - може би е забелязал някаква искреност или темперамент. Бях приета първа, с най-висок бал, а нямах никакви връзки.

Вторият мъж е учителят ми по актьорско майсторство проф. доктор Кръстьо Мирски. Говореше 4-5 езика, имаше невероятни знания. Не признаваше обяснения от рода на “Ще ми дойде отвътре”. Та театърът не е централна гара, влакът не идва и нищо няма да ти дойде отвътре, ако си неподготвен

Третият мъж със специално място в сърцето ми е Любен Гройс, с когото работих 4 години в Пловдивския театър. Играх роли, които ми дадоха творческо самочувствие. Той постави пред мен високи изисквания. Научи ме, че публиката не бива да бъде развращавана. Че тя идва за час и половина - два в театъра и за да научи нещо. При тези трима мъже аз израснах като актриса. 

Мария ИВАНОВА