Арон Аронов в последното си интервю: Втори живот да имам, пак тенор искам да бъда!

Арон Аронов - тенорът, любимец на няколко поколения меломани, си отиде от белия свят навръх рождения ден на дъщеря си, Сабина - 15 юли. “Татко вече го няма, боли!”, проплака в телефонната слушалка младата жена, която по спешност тръгна от Благоевград за София. Артистът почина тихо, без мъка и болка, в ръцете на жена си - логопедката Здравка Писарева. 

Арон Аронов остава в паметта на зрителите заедно с именитите си колеги Минко Босев, Видин Даскалов, Лиляна Кошлукова, Зорка Димитрова, Донка Шишманова, Лиляна Кисьова, Божана Продева, Диана Попова, Петрана Ламбринова. Ученик е на проф. Христо Бръмбаров в Българската държавна консерватория.

Тенорът е роден на 12 юли 1937 г. в Дупница. Кариерата му преминава в Музикалния театър, пее и в Софийската опера. След като се оттегля от сцената, създава студия за млади певци и помага на много от тях да овладеят стила белканто. 

Седмица преди да се прости с живота, Арон Аронов разговаря с репортер на “Над 55”.

- Господин Аронов, вие сте много привързан към родното ви място, нали?

- Дупница е най-хубавият град на земята. Обичам София, тук мина цялата ми певческа кариера. Но повече обичам Дупница. За мен тя е споменът за мама и татко, за приятелите от детството. 

- Вие сте почетен гражданин на Дупница?

- Да, така е. Това звание ми е особено скъпо. Имам орден “Кирил и Методий”, първа степен, Министерството на културата ме е награждавало с високи отличия. Не са ме забравяли от Съюза на българските музикални и танцови дейци. Но наградата от Дупница ми е особено скъпа, защото си оставам заклет дупничанин

Приближавайки града с кола, изпитвам и радост, и гордост. Хубавият въздух в Дупница сигурно е повлиял, за да пропея.

- Вярно ли е, че кариерата ви всъщност започва в родния ви град?

- Градчето се слави с музикалните си традиции. Пропях още в ученическа възраст. По принцип мислех да следвам медицина, защото мама много боледуваше и исках да й бъда в помощ, но избрах музиката. Пък и така се случи, че не ме приеха в медицинския факултет.

Не съжалявам за това. Втори живот да имам, пак тенор искам да бъда! В гимназията пеех в градския хор. Подготвяха оперетата “Царицата на чардаша” на Калман. За ролята на Едвин бе поканен тенорът Асен Чакъров. Но така се случи, че по същото време го ангажираха за Русенската опера. Заместих го, както се казва, на пожар! Тогава не съм предполагал, че Едвин ще бъде коронната ми роля в Музикалния театър в продължение на години. 

- А как попаднахте при педагога професор Христо Бръмбаров?

- Бях млад, пеех в хора на Българската народна армия. Понатрупах опит, дори вече четях ноти. И реших да кандидатствам в консерваторията. На приемния изпит Христо Бръмбаров ме хареса, взе ме в своя клас. Обучението беше много сериозно. Всички преподаватели ни обичаха, трепереха за бъдещето ни. През 1965-а имах шанса да дебютирам на професионална сцена - Алфред във Вердиевата “Травиата” във Варна. 

- Имахте ли шанс да останете в операта в морската столица?

- Да, имах. Но вече бях семеен - с жена ми, Здравка, сме заедно от 1958 г. Исках да съм в София, за да мога да навестявам и родителите си. Затова не останах във Варна, а се явих на конкурс в Музикалния театър и ме приеха.

- Помните ли кога се запознахте с бъдещата ви съпруга?

- Да, през 1956-а, на едни избори. Става въпрос за преломна година, на Априлския пленум. Гласуваме заедно със Здравка, а служителят в изборната комисия я попита защо майка й не е дошла да гласува. Тогава държаха всички да си пуснат гласа. Аз, нали все обичам да се намесвам в конфликтни ситуации, отговорих: “Не е вярно, аз видях майката на другарката, тя вече гласува”. Така се случи, че след две години си станахме близки със Здравка, та цял живот сме заедно. Тя е добрият дух в семейството, моторът, който движи всичко. 

- Артистите, особено тенорите, се славите със свободолюбивия си дух. Били сте на сцената с много красиви жени. Не се ли изкушихте? 

- Красиви жени в оперетата колкото искаш! Веднъж една журналистка написа как Арон Аронов си изпял спектакъла, бързо се разгримирал, излязъл от театъра, едно красиво маце го чакало навън, метнало се при него в колата и отпрашили нанякъде. Така беше, вярно е! Мацето беше моята дъщеря, Сабина. Семейството за артиста е много важно нещо. 

Нямаш ли опора в семейството,  за никъде не си

Моята съпруга е прекрасна жена. Баща й е българин, майка й германка. Бях много близък и с един от братята й - Павел Писарев, той почина неотдавна. А най-скъпите същества в живота ми са дъщерята Сабина и внукът, Мартин. Вече е на 10 години. Имам и много добър зет - Сабина се омъжи за германеца Маркус Вийн, историк. Двамата с мъжа й са преподаватели в Американския университет в Благоевград.

- В продължение на десетилетия публиката ви аплодира в Музикалния театър. “Царицата на чардаша” ли беше любимата ви оперета?

- Една от любимите. Обичам много и “Веселата вдовица”, и “Цигански барон”. В “Царицата на чардаша” изиграх не само Едвин, но и Фери Бачи. Голямата ми привилегия бе, че партньо- рите ми бяха талантливи артисти. Никой не играеше просто така, за да отбие номера. В театъра бяхме доста тенори. Имаше конкуренция в добрия смисъл на думата. 

- Коя артистка беше вашата Силва Вареску в “Царицата на чардаша”?

- Не са една или две, страх ме е да не обидя някоя колежка. Признавам, много си обичам Светлана Иванова, жива и здрава и днес! От сърце поздравявам и другите ми скъпи колежки от моето поколение - Анелия Шуманова, великолепния глас на оперетата Людмила Чешмеджиева - очарователна Щаси, красавицата Марияна Коцева, Мила Паунова - прекрасна Сафи в “Цигански барон”, Теодора Георгиева. 

- Вие сте сред артистите, които бяха ценени и от публиката, и от властта. Защо не получихте званието “Заслужил артист”? 

- Аха да го получа и... не се случи! Беше в началото на 80-те, в навечерието на 24 май. Обади ми се по телефона министър Георги Йорданов да ме поздрави със званието “Заслужил артист”. Всички документи минали през него, оставало само Тодор Живков да разпише.

Той разписвал всичко, не се намесвал в подбора. Благодарих, зарадвах се. На 23-ти вечерта накарах дъщеря ми Сабина да звънне в редакцията на “Работническо дело”, за да й прочетат имената на артистите, които получават звания. Моето име го нямаше. Оказа се, че ме е изместила колежка, с която сме близки и до днес. Как е успяла да го направи, не зная. Обади ми се по телефона да ми се извинява, жива и здрава да е. 

Не съм заслужил артист, но цяла България ме знае

Имам най-голямото богатство - съпруга, дъщеря и внук. Топли ме признанието на публиката. Какво повече да искам от живота?

- В годините на прехода имахте ли кризисни периоди в материално отношение?

- Имахме такива периоди у дома. Известно време заработвах като таксиметров шофьор след представления. Бях отворил и сергия на пазара. Ние, евреите, сме практични хора, научени да оцеляват при всякакви обстоятелства. Не ме е било страх от работа.

- И накрая, нека ви попитам - на коя политическа партия симпатизирате?

- Партията на тенорите! Има партия на сопраните, партия на басите, партия на баритоните. Нека ги има! Аз съм от партията на тенорите. Ние сме силни хора. Чуйте Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Йонас Кауфман и ще се убедите в това. 

Нели ИВАНОВА