Асен Селимски: Опасно е, когато артистът се главозамае

Доайенът на българските баритони, Асен Селимски, навърши 92 години на 10 август. Посрещна рождения си ден, обграден от най-близките си хора. След като празникът отмина, той даде интервю за нашите читатели.

- Г-н Селимски, честит рожден ден на патерица! Как се чувствате?

- Благодаря, добре съм! Имам си болежките, но с главата съм добре! 

Не съм сам, до мен е съпругата ми. Справя се с домакинството, пък и дъщерите ми са грижовни. Навестява ни и внукът Кирил, син на по-голямата ми дъщеря, Албена. 

- Почитателите на операта у нас помнят името ви. Като малък мечтаехте ли за оперната сцена?

- О, не, нямах никакво намерение да ставам оперен певец. Като дете пеех в младежки ансамбъл в родния ми град Плевен. Наш ръководител бе Милчо Борисов. Бях съвсем обикновен хорист, не се отличавах от другите. След време явно съм проявил някакви вокални възможности. И започнаха да ми дават да пея сола. 

Всъщност исках да стана филмов артист

Дори се явих на кастинг за филма “Тютюн”, знаете, това е вече наша кинокласика. Невена Коканова остана идол за поколенията с ролята на Ирина. Тогава не ме взеха, избраха Йордан Матев. Голям артист беше той, лека му пръст! 

- Как се насочихте към музиката?

- Завърших гимназия. Баща ми, Георги, ме заведе при братовчед си - маститият певец и педагог проф. Христо Бръмбаров. Той ме прослуша и отсече: “Е, Георги, ще направим още един певец в рода!”. Оказа се прав! Като студент гледах целия репертоар на Софийската опера, увличаше ме и драматургията, и музиката...

- Къде дебютирахте?

- През 1955-а бях пред дипломиране. Ръководството на Врачанската любителска опера ми предложи да изиграя Риголето. Режисьор на спектакъла бе Гец Първанов, асистент на моя преподавател по актьорско майсторство, Илия Иванов. Бях склонен да приема.

Но преди да започнем репетициите, режисьорът ми каза да се посъветвам с вокалния ми педагог. И да съм наясно дали е подходящо да дебютирам точно в тази драматична роля. С нея обикновено баритоните завършват кариерата си, а аз още не я бях започнал. Професор Бръмбаров ме обучаваше като лиричен баритон. Поговорихме си и той отсече: “Ако ще се давиш, по-добре го направи в дълбока вода, а не на плиткото. Приеми този ангажимент!”.

- Първият професионален оперен театър, където започва кариерата ви, е русенският. 

- Да, Русенската опера бе чудесен театър. Там веднага ме хвърлиха в дълбоките води - изпях Жорж Жермон в “Травиата” и Граф ди Луна в “Трубадур”. За 14 дни научих Шонар от “Бохеми” по настояване на диригента Руслан Райчев. Подготвих и ролята, която смятам за емблематична в кариерата ми - Фигаро в “Севилският бръснар” на Росини

Тя ме отведе в Софийската опера и ми донесе първа награда и златен медал от Първия международен конкурс за млади оперни певци през 1961-ва. 

- Софийската опера стана ваш втори дом в продължение на три десетилетия?

- Покани ме тогавашният директор на театъра Димитър Петков. Гледал ме в “Севилският бръснар” и ме харесал. В Софийската опера попаднах сред съзвездие от големи артисти. Легендарният режисьор Драган Кърджиев ме ангажира за главната роля в “Евгений Онегин” на Чайковски. В началото на съвместната ни работа беше сдържан. На генералната репетиция на малка сцена в Операта нещата се промениха. 

След финалните акорди Кърджиев се обърна към мен и пред всички заяви: “Е, най-после се роди Онегин!”

Разбира се, продължих да играя и Фигаро от “Севилският бръснар” на Росини. Тази партия много пасва на гласа ми, на темперамента ми. 

- Вие сте щастливец - истински късмет е за оперен певец цял живот да има у дома си пианист на разположение?

- Да, така е. Моят приятел, тенорът Любомир Бодуров, казваше “Квартет “Селимски: две арфи, пиано и баритон”. Съпругата ми Белина е корепетитор от висока класа. Много певци предпочитаха да работят с нея. Двете ми дъщери - Албена и Илияна, избраха арфата. Илияна завърши и оперно пеене в Музикалната академия при Лиляна Жабленска, изкара майсторски класове при Райна Кабаиванска и Гена Димитрова. Илияна има и друг талант - майстори изящни картини със сухи цветя и листа. Внукът Кирил свири в радиооркестъра. Цял живот - само музика!

- Имахте ли в операта близки приятели, с които да ви свързва не само сцената?

- Разбира се, имах си мой кръг близки хора. С Любомир Бодуров, с голямата певица Юлия Винер и мъжа й, режисьора Димитър Ченишев обичахме да играем карти. Към нас се присъединяваше и диригентът Руслан Райчев. 

- Трябва ли артистът да жертва нещо в името на изкуството, на което се е посветил?

- Ние непрекъснато жертваме нещо. В операта по Нова година винаги се играе “Севилският бръснар”. Тоест другите празнуват, а аз трябва да пея, при това да съм в добра форма. Защото публиката е дошла да се забавлява. 

- Получихте най-високите отличия по времето на социализма, имате и званието “Народен артист”. Никога не се възгордяхте, а меломаните ви наричаха “Нашия Асен”. Семейството ви се бе сближило с една разпоредителка в операта - леля Нина, работеше на партера. Тя помагаше в отглеждането на дъщерите ви. Как успяхте да се опазите от главозамайване?

- У дома винаги сме били скромни и нормални хора. 

Възгордее ли се артистът, губи почва под нозете си А леля Нина наистина беше член на нашето семейство, всички много скърбим, че тя си отиде от белия свят. 

Приятно ми беше, когато случайно чувах зрители да говорят: “Асен пее, купуваме билети!”. Винаги публиката е била мой ориентир - на прав път ли съм, на висота ли съм?

- Какво бихте посъветвали младите певци?

- Далеч съм от мисълта, че трябва да съветвам и да поучавам. Много е важно за артиста да остане скромен, да не изгуби реалната представа за самия себе си. 

- Ще я има ли операта, г-н Селимски?

- Операта никога няма да умре! А най-голямата ми радост е, че в България продължават да се раждат талантливи певци.

Щрихи към биографията

Асен Селимски е роден на 10 август 1930 г. в Плевен. Завършва Българската държавна консерватория при проф. Христо Бръмбаров, постъпва в операта в Русе, където работи до 1960 г. После е привлечен в Софийската опера, където остава до 1990-а. Гастролира из цяла Европа. През 70-те в театър “Лисео” в Барселона играе в “Турандот” на Пучини, където Пласидо Доминго блести в ролята на принц Калаф. Сред върховите му постижения са Фигаро в “Севилският бръснар” на Росини, Онегин в “Евгений Онегин” и Елецки в “Дама пика” на Чайковски, Силвио в “Палячо” на Леонкавало, Венецианският гост в “Садко” на Римски Корсаков, Маркиз Поза от “Дон Карлос”, Граф ди Луна от “Трубадур”, Ренато от “Бал с маски” на Верди, Нягул в “Албена” на Парашкев Хаджиев и др. След като приключва певческата си кариера, се посвещава на педагогическа дейност. 

Мария ИВАНОВА