Атанас Звездинов: Не можеш да пишеш без вяра. Какво е поетът, ако не му вярват?

Атанас Звездинов - писател, преводач, журналист, неотдавна получи осмата си награда за поезия. Роден е на 5 август 1943 г. като Атанас Василев Атанасов в София. Завършил е славянска филология (чешки и български език и литература) в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работил е в Националното радио като редактор и главен редактор в няколко издателства. Като директор на Дома на детската книга към Министерството на образованието и главен редактор на списание “Родна реч”.

Издал е 34 книги за възрастни и за деца - поезия и проза, превел е 6 книги от чешки, словашки и руски, съставил е 11 поетични антологии, а 7 от книгите му са получили Национални награди. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на преводачите в България.

- Наскоро получихте Националната литературна награда “Христо Смирненски”. Какво е за поета такава висока награда, след седемте, които вече сте получили за свои книги?

 - Наистина сред всичките ми други награди тази е най-скъпата. Тя е особена. По няколко причини. Смирненски за мен е скъп спомен и изключително поетично явление. Скъп спомен, защото това е авторът, от когото съм научил първото стихотворение наизуст. Бил съм четири- или петгодишен, когато майка ми, която много обичаше и ценеше Смирненски, ме научи да декламирам стихотворението му “Към висини”. И това трайно се е отпечатало в съзнанието ми. Казвах го, качен на стола, и когато свършвах със “светлина, красота, висини”, трябваше да вдигна ръце, илюстрирайки висините, загубвах равновесие и скачах от стола. Сред аплодисменти, разбира се.

Много по-късно разбрах колко голям поет е Христо Смирненски и го обикнах завинаги. Гениален. А когато си отива от туберкулоза, е само на 25 години! 

Сега, когато пътувам из България, натрапчиво си повтарям стиховете на Смирненски “И все тъй пустеят прихлупени хижи, пустеят и неми стърчат”.

Или онази поетична строфа от “Братчетата на Гаврош”: “а тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща”.

- Нашето поколение израсна с поезията му, както и на Ботев, Вапцаров, Багряна. Нямаше човек да не знае наизуст стихове от Смирненски. Бяха наши кумири.

- Смирненски е изключително явление, защото твори в голям диапазон - от одата до хумора и сатирата. Единствен. Всеобхватен. Безупречен майстор на стиха. Мащабен. Звънък. Духовен. И, което може би е много важно - личност, личност отвсякъде. И толкова, толкова млад!!!

Винаги си казвам, че поетът не е този, който само пише стихове. А който живее в тях и с тях, който естествено ги внушава на другите и ги кара да споделят поетичния му свят. Който е поет в ежедневното си поведение, в държанието си. Който стои зад стиховете си във всичко, което прави.

- С други думи - е честен пред себе си и пред другите?

- Свързано е! Не можеш да пишеш без вяра. Какво е поетът, ако не му вярват? Останали са само тези поети, на които са вярвали. Христо Смирненски е един от тях. И аз бих искал да съм един от тях. Не го забравям.

- Вие не сменихте нищо от мисленето си заради облаги. Продължавате да творите в диапазон - от социалната поезия, през лириката, до хумора, сатирата и най-вече баснята. Това ви родее със Смирненски. Какво е мястото на поета в днешния ни ден?

 - Аз съм силно поласкан и съм изключително благодарен за тази висока награда.
За мен мястото на поета е там, където винаги е било: талантливо да внушава истината. И да се бори за нея. Писателят, поетът е символ на почтеност. На достойнство. Не е ли такъв, не му ли вярваш, не е истински. И всичко е напразно. 

Всъщност сега живеем във време на подменяне на ценностите
 
Но колкото и да се стараят някои да ги подменят, дори и да успяват, те са тук - истинските. Защото човекът ги усеща. Те го извисяват. Те му трябват, за да се чувства човек. Да не пълзи плахо. Да не се оглежда и ослушва накъде духа вятърът и на кого да прави вятър. Фалшът в изкуството проличава веднага.

Най-лесно ми е да дам пример с писатели. Сред които съм цял живот. За никого не е тайна разделението, което съществува сред тях. И кои са толерираните. Тези, които отрекоха предишното, които в определена степен се отрекоха от себе си. Разбирам ги, но не мога да го приема.

Тази философия: “Животът е един, трябва да го изживеем добре”, ми е чужда. Предпочитам отстояването на каузата, в която вярваш. Въпреки всичко.

- В ръководството сте на Съюза на българските писатели вече два мандата?

- Съюзът прави всичко възможно да запази доказаните във времето стойности, да не позволява неглижирането им. Да не позволява премахването от учебните програми на автори и творби по политически съображения. Въпреки неприязънта и съпротивата към него се опитва да се бори за единството на литературата ни, да приобщава новите талантливи появи в творчеството. Защото има над стогодишен опит. Защото е извоювал името си и по света. Защото винаги е бил и е сплав от творци и личности.

Някои го напуснаха или изоставиха. Вече не им трябваше. Защото той не е ясла, а духовно общуване. Те получиха и получават това, което търсят, от другаде. И най-яростната съпротива идва от тях. Съпротивата на гузните. А СБП се премълчава, неглижира, медиите сякаш не го забелязват, защото такова е времето. Нужни са заместители. Но тук, в него и сега, са другите, които не се предадоха, не се продадоха, не се страхуваха. И тази награда е и за тях. 

Да, ще повторя - наградата “Христо Смирненски” е за тези творци, които не се продават, не се страхуват и не се предават. Бедни и премълчавани, творят с мисия за бъдещето. Имат чест и достойнство, отстояват убежденията си, макар че страдат. Но кой честен творец не е страдал. И нима това не е привилегия за твореца!?

И нека все пак подчертая, че наградата “Христо Смирненски” е литературна награда. За творческо присъствие. За качествени творби. А най-хубавото на тази награда е, че е за издаването на книга.

Не ми се искаше да завършвам декларативно, не го приемайте така. Но ние, членовете на Съюза на българските писатели, съзнателно сме се обрекли да пренасяме писателското достойнство през времето. Наследили сме го. И в това е нашата мисия. А какво е един писател без мисия!

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/