Бардът Михаил Белчев пред “ШОУ”: Не съм светец!

Бардът Михаил Белчев е написал или музиката или текста, а понякога и двете, на песни, които завинаги ще останат вечни български хитове. Едни от най-популярните са: „Булевардът“, „По първи петли”, “И утре е ден”, “След 10 години”, “Пак ще се прегърнем”, “Живот”, “Ще продължавам да пея”, “Не всичко е пари, приятелю”, “За теб, Българийо” и мн. др. Автор е на музиката за театрални постановки и филми. Два пъти носител на Голямата награда на фестивала “Златният Орфей”. За песните си получава първи награди на фестивала през 1984, 1990, 1998 г. През 1996 г. получава и приз за цялостно творчество. Почетен гражданин на София. Носител на орден “Св. Св. Кирил и Методий” с огърлие. Тази година бардът получи от кмета Йорданка Фандъкова специалната награда на София за цялостно творчество, изключителни постижения и принос в културата. На 13 август Михаил Белчев навърши 70 години, а на 21 ноември е юбилейният му концерт в зала 1 на НДК, в който ще участват и много близки негови колеги. В уникално интервю за “ШОУ”, Мишо Белчев разказва за смелостта да не се продадеш, за това кога оцеляват истинските приятели и за любовта на живота си, Кристина Белчева, която се намесва в разговора, за да добави своите женски щрихи към него.

- Мишо, след 50 години на сцената, като се обърнеш назад, кой е най-големият ти успех?
- Най-големият ми успех е моето семейство – съпругата ми Кристина, с която живеем заедно 34 години и дълго чаканият ни син Константин. Нашата разлика с него е 49 години – пожелавам на всеки. 

Жена ми винаги е стояла зад гърба ми. Детето като се появи, изцяло запълни живота ми.
Аз не обичам да ме наричат творец – 

творецът е там горе на небето, аз съм автор

Всяка  чалга певица обича да казва “моето творчество”. Какво творчество като си изпяла 2-3 песни и половина?! 50 години съм на сцената и съм изпял песни, които още са живи. Хората продължават да ги пеят, да ги искат. Значи хората имат нужда от изпята поезия – от нещо по-човешко, по-сантиментално, по-истинско. Нито аз, нито синът ни Константин се връзваме с този пейзаж у нас. Той издаде един великолепен диск, който се продава повече в чужбина, околкото тук. Нашият вкус е друг – ние обичаме, ние не мразим. Аз запазих достойнството си през тези години. Не си позволих да правя компромиси. 

- Имало ли е моменти, когато си се изкушавал да се поддадеш на конюнктурата?
- Каниха ме да напиша текстове за поп фолка и аз отказах. 
Занимавал съм се винаги само с това, което ми е доставяло удоволствие. Но никога не съм се изживявал като звезда. Нямам маниакални забежки да се смятам за някакакъв жив гений. Просто си върша работата. Белязан съм за това. Един лекар е белязан да спасява човешки животи, аз не мога да върша пък неговата работа. Но една песен понякога променя човешки съдби.

Кристина: Преди години наше близко момиче беше в болница, преживя много тежка операция. Като отидохме при него да я видим, една жена ни извика, разбала, че Михаил Белчев е там: “Моля ви се, елате, моят мъж ви обожава. Той е в кома!” Той отиде в стаята му, съпругата му извика: “Мишо Белчев е тук, Мишо Белчев е тук!” Той му заговори. 

И този човек се събуди от комата! 

Има свидетели на това. Значи нещо има. Не е току така...

- Разочаровал ли си се от приятели?
- Имал съм много препятствия, много борби. Но те са несъществени. Щом съм жив и си говорим по този начин сега, щом чествам 70 години и смятам, че ще успея да направя празник и за себе си, и за хората с моя юбилеен концерт на 21 ноември – какво по-хубаво от това?

Имаше един малък период след промените, когато приятели ме предадоха. Написах няколко стихотворения, един малък цикъл по този повод като всеки раним човек. Става дума за това, че някои хора решиха, че ето – идва демокрацията и ще цъфтят пендари по дърветата в България. Оказа се, че се разочароваха. Виж на какъв хал е гилдията ни. Колеги нямат пенсии, нищо не е уредено, нищо не е ясно, хората не могат да живеят нормално. До кофата са някои. А жанрът ни е прекрасен. Толкова хора си дадоха живота за него, пълнехме стадиони, пълнехме зали, раждаха се песни, раждаха се събития.
 
Аз лично не мога да се оплача, защото следвах моя път, не спрях да работя в тези години и имам доста неща, с които мога да се гордея. Псевдодемократите бяха забранили 2-3 години да ме “въртят” по радиото, по телевизията. Уволниха жена ми от Младежкия театър заради мен.  Но не можеха думите, които съм написал за тях да ги спрат.  В един момент ние с нея останахме само двамата, събирахме се с верните приятели, които останаха с нас. Но успяхме да си запазим достойнството. 

Минаха години, онези ми се извиняваха, разкайваха се, плачеха...  Във времето се оказа кой е бил прав.      
  
Кристина: Всъщност много хубав период беше – на проверка. Пролича, кои са истинските приятелите. Всеки, който познава Мишо, знае, че той има отношение към политиката, доколкото обича България, доколкото е раним по отношение на страданията на хората. Той е хуманист по убеждения и по душа. Той е състрадателен, не мисли само за себе си и се вълнува за съдбите на хората. Това го накара да остане при лявомислещите. Ние от политика не разбираме – ние разбираме от човещина, от приятелство, от жестове. И в онзи период хората, които го познаваха и го обичаха, те си останаха и до сега близки приятели.

- Богдана Карадочева, Стефан Димитров, Сашо Петров... По това време се събирахме по 30 човека до нас. Сашо покаже какво е написал за СДС, а аз - какво съм написал за БСП. Всеки уважаваше убежденията и таланта на другия. Не се мразехме. Възхищавахме се на попаденията на другия. Сашо Петров написа толкова хубави неща. Аз написах песента за България, която пее Веско Маринов. Радвахме си се взаимно, че правим нещо за България.

Кристина: Много пъти сме си говорили, че всеки в биографията си, в корените си, има причини да е на едната или на другата страна. Всеки има своите аргументи, своята мотивация. Не можеш да виниш никого. Но ако хората наистина мислят за България, те трябва да седнат на една маса и да помислят кое е добро за хората в тази страна. А не да робуват на теснопартийни интереси.

- Като някои твърдоглавци сред политиците, които създават напрежение сред народа. При хората на изкуството няма такова нещо. 


С жената на живота си

- Много от приятелите ти вече си отидоха...
- Голяма прясна болка ми е загубата на моя добър приятел Бисер Киров. Той беше обещал, където и да е по света, да се върне, за да пее на концерта ми. Господ реши друго. Но той наистина ще пее на 21 ноември в зала 1 на НДК!!
Миналата година и тази – си отидоха към десет близки до мен хора. 

Лошото е, че много рано си отидоха 

Гриша Трифонов, поетът, си замина точно на 60. Слави Георгиев, кръстникът на нашето дете, нямаше 60. Сашо Бръзицов, Дари Икономов... Хора, с които сме живяли заедно, децата ни са израстнали заедно. Много хора... Младостта си отива и да се правя на млад, не мога, не ми отива.

- Имаше намерение в книга да опишеш историите на твоите песни, но се отказа. Разкажи за нашите читатели някои от тях.
- Със Стефчо Димитров написахме в “Кристал” песента “Живот”. 

/Тихо шепна на вятъра. Тихо шепна на слънцето
твоето име, ЖИВОТ. Тихо тръгвам по пясъка.
Тихо крия следите ти в своето тяло, ЖИВОТ... – б. а./

Стефчо пееше на ухото ми мелодията, аз пишех на една цигарена кутия, пихме по едно питие  и така се роди песента. Става дума за едно момче, което служи на границата и в последната нощ преди да се уволни, го убиват. Вили Кавалджиев я изпя прекрасно. 

Казал съм, че когато си отида от тоя свят един ден, искам епитафията ми да бъде: 

“Тихо пия водата ти. 
Тихо лягам в земята ти. 
Ти ме повика, ЖИВОТ.”

А “За теб, Българийо”, която пее Веско Маринов, пък не беше одобрена. Намериха нещо – защо ще застава лирическият герой на колене, не може! Върнаха го, поради липса на качество. И това е, не се обяснява.

За “По първи петли” спечелих на шега на майтап конкурса. Финалът всъщност е такъв: “По трети петли, уморени мъгли се разкъсват от страх и се впиват в прозореца, сутрин. Старият ключ се огъва от студ и го няма домът, и я няма вратата, сутрин.” Но комисията не го одобри – как така нямало изход и ... този куплет отпадна! Васо Найденов пее песента без него.

На една сбирка у Миряна Башева написах “Булевардът”. /Своя автомобилен оркестър, вдъхновен дирижира градът и цъфтят в суматохата кестени, прецъфтяват и пак цъфтят. – б. а./
Прочетох нейното стихотворение и с една китарка направих мелодията. Кристиян Платов, Бог да го прости, взе нещата в свои ръце и създаде аранжимента. Роди се една трубадурска, софийска, улична песен, която вече е на 35 години.

ФСБ ми донесоха модел на една италианска песен, но те бяха направили нов аранжимент. Помолиха ме да им напиша текст. Точно бях загубил най-близкия си приятел Владко Заимов, на ген. Заимов внук, който загина в самолетна катастрофа, връщайки се от Киев към София. Това е причината да напиша “След 10 години”. Но без тази песен и до сега не минава абитуриентски бал, вече 40 години.

​​​​​​​
С порасналия син Константин

С “Пак ще се прегърнем” /”Мен ми стига - ти си тук, имаш още мойто рамо, стига ми, че без звук пак се прегръщаме” – б. а./ спечелихме “Мелодия на годината”. Музиката е на Сашо Бахаров, а аранжиментът на ФСБ.  Преборихме шлагер като “Телефонна любов”. Бяхме се събрали у Гошо Минчев и гледахме конкурса. Дойде Кирчо Маричков и каза: “Така както гледам, върви към ФСБ.” А ние не вярвахме: “А, къде, бе...”

Тогава беше първото леко пречупване. Наложи се един по-модерен изказ.

Жоро Христов един път ми каза: 

“Моля те, напиши нещо за майка ми!” 

Отговорих му: “За твоята майка не мога да напиша, но ще напиша за моята, а ти ще я изпееш за твоята!” И се получи: “Майчице, майчице...!”

Кристина: След като стана песента, вече бях  бременна в 8 месец, Жоро Христов беше вкъщи и Мишо го помоли да ме закара на контролен преглед. Седнах до него, той караше с 20 км в час, и пееше с цяло гърло: “Майчице, майчице, много ли трудно понесе туй, че на този свят се родих..!” Това беше голямо изживяване за мен.

- На сцената не използваш ефекти, а я изпълваш цялата, как се постига подобно нещо?
- Аз търся очи! Нямам нужда от техника зад гърба си, от екрани, от супер модерни лазери. Търся очи в публиката и си ги намирам за всяка конкретна песен. На сцената ми трябва един висок стол, две свещи и един прожектор следач... Това е.
Кристина: Най-големите певци, които ще пеят на концерта на Мишо на 21 ноември в зала 1 на НДК, идват от приятелски чувства към него. Те нямат нужда от реклама, те са достатъчно популярни, харесвани, обичани и достойни хора. За мен този концерт, което е много смело като желание и като мечта, е на сцената да се случи любов.

- “Мястото ми не е при светците, а при звездите, някъде над мен!” Как да тълкуваме този твой стих?
- Ако съм бил светец, Кристина нямаше да ме вземе никога! /смее се/ Никога не съм бил някакъв абсолютен чистак, такъв, какъвто някои си мислят че съм. Чистак означава напълно изчистен от лошотия, от предразсъдъци, от лоши помисли, от грешни постъпки. Затова искам като ида там Горе един ден да светкам отвреме навреме и да напомням на семейството си, че съм там и ги пазя!
 
- Казвал си на Кристина, че няма да й позволиш да остарее?
- И го изпълнявам. Избягвам гадните битовизми, гадните разговори в едно семейство. Не че ние не сме нормално семейство – и ние си имаме ядове, имаме си задължения, борби, но не позволяваме да сме подвластни на това. Всеки миг може да стане нещо хубаво, всеки миг мога да я накарам да се разсмее, да й споделя нещо, което съм написал, защото тя ми е първият редактор. Ние живеем по този начин. 

Нестандартно, и слава Богу!
 
- Сигурно се молиш и синът ви  Косьо също да си намери такава жена?
- Такава няма. Но да търси. И аз съм търсил, и аз не съм намерил майка му от раз.

- Каква пенсия получава един Михаил Белчев, написал едни от вечните песни на България?
- Моята мила държава ми е дала 284 лв. пенсия. Добре е, че и това получавам, защото мои  колеги не получават и това. Но съм благодарен за наградите, които съм получил.

Кристина: Ти се благодари на Господ, че още те търсят, че имаш концерти. 

- Който не работи, няма да яде... /смее се/ Моят приятел, поетът Емил Симеонов, вече покойник, беше написал за мен едно посвещение, аз го изпях:

“Боже колко шеметни нощи, Боже какви утра, 
може млад да изглеждам още,
но животът ми остаря.
Дава, каквото имал да дава,
каквото отне, отне.
От живота поезия става, 
От поезията живот – не.” 
……​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…​​​​​​​…

Когато синът му се родил, бил в несвяст

Нашият син Константин е чакано дете, 7 години нямахме деца. Появи се, Божа работа! Но докато чакахме, ние успяхме да не гледаме на този факт като на Дамоклев меч, който виси над нас. Никой никого не е закачал на тази тема и ето, че един хубав ден стана. Когато разбрахме, че Криси е бременна, беше точно преди рожденния й ден, събрахме много приятели в едно заведение и там го обявихме.

А като се роди Косьо, отидох през нощта в “Суингинг хол”. Бях в несвяст. Опитах се да изпея нещо, изпях го, там бяха мои приятели музиканти, почерпих целия бар. А на сутринта бях на дивана вкъщи.

Тогава бях на 49, сега съм на 69, спомня си Белчев деня, в който става баща. 

След първата среща с Кристина не се разделили