В края на миналата година на ул. “Стефан Караджа” в София всеки минувач можеше да види множество хора, излезли пред кооперацията с №15. Оказа се, че във вътрешния двор на сградата, под охраната на полицаи, с мощна къртачна техника работници събарят „незаконна тераса” на партера. От пръв поглед ставаха ясни три неща – че тази тераса не пречи никому, че вибрациите от събарянето й разтърсват цялата сграда и че хората от апартамента, към който принадлежи въпросният „незаконен обект” оттук нататък ще трябва да помислят за охрана, защото ги дели само едно стъкло от улицата. Оказа се, че собственик на апартамента е стресирана от случващото се жена инвалид, а сред съпричастните с нещастието й съседи е разследващата журналистка Нина Селвелиева, която не се нуждае от представяне. Само ще припомним, че тя бе и директор на пресцентъра на МВР по времето на министър Емануил Йорданов и е първият журналист в България, обвинен за „изтичане” на информация до медиите по делото „Луканов”. Вината й бе определена като „длъжностно престъпление”, макар да беше по-скоро „длъжностно задължение”. Разбира се, вина не се доказа, но чак военни прокурори се занимаваха с тази доблестна жена, за която в професионалния й път на разследващ журналист нямаше „дребнотемие”, когато трябва да се помага на хората. Нина Селвелиева е заставала зад каузите на много хора и по много от случаите й бяха образувани предварителни производства. Помним я от вестникарски и тв поредици като „За служебно ползване”, „Законът това съм аз”, ”Съучастие в убийство”, ”Справедливост, не милост”, „Смърт по часовника на един следовател” и др. В последните години някак се е скрила от светлините на прожекторите, но съвсем не се е отказала да „бунтарства” срещу несправедливости в съдебната система. Журналист от „ШОУ” я потърси за разговор.

- Г-жо Селвелиева, видях ви на онзи 10 декември 2015 г. да изразявате несъгласие със случващото се в кооперацията ви. Какъв е развоят на събитията с терасата на съседката ви?

- Ами, идете на мястото и ще видите. Руините са там. Гледката е повече от грозна, а съседката ми се доразболя от тормоза. Това беше огромен стрес за всички ни. Най-нелепото в ситуацията е, че тази тераса не пречеше никому. Още от 1998 г. има съгласие на собствениците и смело мога да кажа, че всички сме зад гърба на Жасмина, което ни прави различни от много съсобственици в други етажни собствености. Ако помните, когато се видяхме на мястото през декември, аз ви казах да не бързаме с изявления, защото чакаме официалните отговори от няколко институции – от Административния съд, от Столична община, от община „Средец“ и ДНСК. Е, те дойдоха!.. И искате ли да ви кажа какво пише в последното решение на Административния съд, в чиято справедливост аз лично се кълнях?! – Решението е постановено от съдия Славина Владова и тя отхвърля жалбата на съседката ми Жасмина Венкова срещу постановление № СО –1343 – 07 – 846 от 9.12.2015г. на началника на ДНСК за събарянето. По-любопитното е, че съдия Владова, като е повторила обосновката за издаване на заповедта за принудителното събаряне, твърди, че „не са представени доказателства за съгласие на етажните съсобственици на сградата”?!? За капак парира - съвсем законно при това - всякакви опити да й се противоречи с

„Решението е без право на обжалване”!

Аз обаче съм убедена, че институциите разполагат с механизми истината да бъде извадена, така да се каже „от руините” на въпросния „незаконен” строеж, като стане публично достояние нашата декларация, представена от председателя на управителния съвет на етажна собственост „Котва“, ул. „Стефан Караджа № 15 вх. Б /В - Артур Ерганян още през 1998 г. В нея е записано: „Всички собственици дават съгласие на съсобствениците си Жасмина Георчева Венкова и Александър Христов Матеев да изградят балкони към партерните си апартаменти към вътрешната дворна нефасадна страна на етажната собственост, което съгласие е изразено с подписите им в декларация, нотариално заверена на 08. 02. 1998 г.” С цялото ни уважение към съда, ми се иска да вдигнем комфортната завеса „без право на обжалване”, защото зад нея стои една 15-годишна несправедливост…

- Какво имате предвид?
- На 10 декември 2015 г., „спешно” беше изпълнена заповед от 11 октомври 2000 г. на главен държавен инспектор – ДНСК Светлана Гебрева за принудително премахване на „едноетажна пристройка”. Така е наречена въпросната тераса, балкон, или както предпочитате да я наречете, но тази „пристройка” хората я построиха преди 17 години, гледа към вътрешния двор, не пречи на никого, а след събарянето е потискаща и грозна гледка!.. Аз не разбирам презумпцията на това рушене.

В основните принципи на АПК е казано, че „административните органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо”; че „административните органи трябва да се въздържат от действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследвана цел”. Всички се питаме каква е целта на това разрушаване? – Но няма да я узнаем, защото подписалата заповедта през 2000 г. с пълномощно за главен държавен инспектор - госпожа Гебрева, е починала през 2002 година. След като се запознах с документацията, изразявам само предположението си, че вероятно, за да положи подписа си под документ с неверни твърдения, наричани за убедителност „констатации”, г-жа Гебрева е била тежко заблуждавана…

- Вие говорите за залятата с киселина Светлана Гебрева?...
- Така твърдят…В скоба ще кажа, че няма човек, който да не е изразил тогава възмущението си от тази жестокост срещу нея, но...

- А вашата съседка е инвалид, доколкото разбрах...
- Да. Според експертно решение на ТЕЛК от 20. 11. 2013 г., Жасмина е със степен на увреждане – 78 % ВСУ, определена й е пожизнена II група инвалидност. Въпреки приложените документи за това, види се никой от чиновниците и магистратите не се е запитал какви са душевните и материалните щети, които тази жена изтърпява?! – Да не говорим, че вие сама видяхте и отбелязахте, че домът й в момента е разграден двор.

- Доколкото знам по случая са писани жалби до различни институции, включително и до кмета на София?..
- Така е. Тук е мястото да кажа, че единствено г-жа Фандъкова, ден след депозирането на молбата ни, я е изпратила на кмета на район „Средец” – г-жа Ачкова с резолюция „за становище”. Но до деня на принудителното отстраняване на терасата, ние не получихме никакви отговори на жалбата си. И съседката нямаше отговор на нейните жалби, включително и от съда. На 10 декември в 9.30 ч. пристигнаха здрави момчета с тежка техника, представител на община „Средец“ и полицейска охрана, и се почна!.. Тежките машини разбиваха, хвърчаха искри и парчета бетон…На 23 декември - 13 дни след разрушаването, посетих в приемния й ден кмета на община „Средец“ – г-жа Ачкова и се оказа, че тя не знаеше за молбата на десетте семейства от кооперацията. /?/ Общински служител пък ми обясни, че „Общината не може да се бърка в работите на ДНСК, но ДНСК на общината - може!” Още по-парадоксалното беше, че след този разговор - през януари т.г. – месец и нещо след разрушаването на терасата, съседката ми получи отговор от кметството, а чрез нея и до всички подписали се в жалбата до кметицата на столицата. И знаете ли какво пишеше в него?! – Че принудителното събаряне е извършено „в срок”. /?/ Оставям го без коментар. Подготвили сме и молба – сигнал до председателя на ВАС, да бъдат преразгледани фактите, отнасящи се до заповед №1666 от 11.10.2000 г. и тя да бъде обявена за нищожна. Аргументи за това има повече от достатъчно. Ако съдът не открие процесуална възможност да изправи тази несправедливост, тази болна жена трябва според известието на ДНСК да заплати около 1100 лв. За какво?! – Затова, че са „разчистили” пътя на крадците към спалнята й ли?!

- След толкова разочарования през годините по много казуси, с които сърцато не само сте писали, но и сте съпреживявали, какво мислите за съдебната реформа?
- Мисля, че когато се намери онази ценностна скала за оценка на работата на магистратите, която ще направи невъзможно решаването на дела по искането на институция или конкретен човек, нещата ще си дойдат на мястото.

Според мен промяната на текстове в законите не трябва да е „стахановска“ надпревара

а да се изработват така, че да гарантират правата на хората. Тук е мястото да кажа, че след дългогодишното ми бродене из бюрократичните тайнства на държавата, съм убедена че хората, които стоят на върха на управленската пирамида, не знаят и няма как да знаят какво става надолу…И тъжната ми констатация е, че в момента доверието в съдебната система е на критичната си точка.

- Вие лично си имахте ядове? Навремето ви разследваха за изтекла информация по делото за убийството на Луканов, в качеството ви на директор на Пресцентъра на МВР. Мен лично ме впечатли, че тогавашният министър – Емануил Йорданов заяви, че ако ви изправят на съд, лично той ще ви защитава...Това беше повече от подкрепа!...
- Признателна съм и на него и на целия екип, с който съм работила в този период. Що се отнася до рамото на Емануил Йорданов, с него и екстремните ситуации се разведряваха с остроумия и бликащ хумор. Случаят беше такъв: Главната редакторка на в. „Демокрация“ помоли за консултация на материал, който предстоеше да излезе. По-специално, интересуваше се от разработки на БОП. Свързах се с тогавашния шеф на БОП-а ген. Радев, и той изпрати две момчета, участвали в разследването. Всяка дума беше консултирана с тях. Тук е място за първата от няколко „смешки” – един колега от вестника се приближи и ми прошушна: „Нина, не си губи времето, материалът вече е качен в интернет.“/?/ На следващата сутрин един генерал се опита да ме мъмри, че е излязъл такъв материал, а след няколко дни ме извикаха във Военна прокуратура и ми съобщиха,

че съм обвиняема

Мярката за неотклонение беше подписка. Предстоеше ми пътуване в Гърция, взимах специално разрешение. Следователят добросъвестно ме предупреди да се явявам на време, защото ще ме заведат под стража и т.н. Десетина месеца трудно се разказват в десет реда, затова ще ви разкажа само за един от ранните разпити, продължил до късно през нощта. Към края на работното време следователят донесе папка и каза:“Делото се засекретява. Това са СРС-та. Има още малко време, четете колкото успеете.“ Казах, че няма да мръдна, докато не ги прочета. Ако трябва да ме заключи. Следователят взе разрешение да остане след работното си време и така с недоумение установих, че в нито един от разговорите аз не присъствам?!? – Няма ми го името! Финалът на това разследване беше крайно неочакван. В един от последните разпити ми направиха очна ставка с момчетата от БОП. След дежурните въпроси познаваме ли се, едно от момчетата каза на разпитващия: „Ние с колегата искаме нещо да ви кажем: Г-жа Селвелиева няма нищо общо с това обвинение. На нас ни беше възложено да напишем сигнала, по който я разпитвате”. . Следователят го спря с думите : „Разбирате ли какво правите?! Ако е така, трябва да ви разменя местата!..” – Момчето отвърна: „Ако трябва?!.. И това сме сложили в сметката си с колегата!..” Следователят ме попита имам ли въпроси. Имах само един: „Абе момчета, работите най-мъжкия занаят, как се оставихте да ви употребят като махленки?“

Отговориха ми, че след като се пенсионират, имат какво да ми разкажат...

Никога повече не ги видях, но съм на колене пред мъжката им постъпка. Ами ако не бяха проявили доблест, как ли щях да доказвам невинността си?!

- Веднъж ви видях в заведение, близо до дома ви, с покойния Ваньо Танов. Познавахте ли се добре?
- Използвам да кажа на семейството му, че скърбя заедно с тях за този достоен човек. В една сложна ситуация беше моето запознанство с него. Той беше шеф на полицията в Русе, а министър Йорданов ми даде да прочета рапорт от моя служителка от Русе срещу него. Като свърших да чета, Йорданов каза: „Давам ти да го видиш, иначе заповедта му е готова!” Рано сутринта на следващия ден заминах за Русе. Запознахме се с Танов. Не повече от три минути си говорихме на Вие… На всички въпроси, които имах, получавах отговор по начин, от който усещах, че това е човек, роден свободен - който и да има интерес да излъже, няма да го направи. Срещнах се със служителката и за нейна чест тя си призна,

че е изпълнила „заръка” да напише рапорта

Извини се на Танов, стиснаха си ръцете. В онзи момент този човек беше провалил схеми за много милиони – Танов беше роден полицай. Върнах се, разказах на министър Йорданов какъв човек съм срещнала…Той се обади на главния секретар и каза да се спре заповедта на Танов. Доколкото си спомням, поиска информация за оформилите доклада. Видяхме се и преди да хвърли оставката си като шеф на БОП. Убеждавах го да не го прави, но той беше непреклонен. Каза ми: “Искам да живея достойно!”

- Убедена ли сте, че не е изпълнявал нареждания, докато беше в митниците?
-  Убедена съм, че никой не можеше да му повлияе с диктуване на действия, против неговите професионални убеждения и много висок морал.




Личният ми архив е пълен с човешки трагедии

„В работата си имах много случаи, които не са от раздела „Значими”, по които нямаше камери и репортери, но оставяха в мен отпечатъка на отчаянието от поредната несправедливост.

Ето един от тези случаи: В един мъглив ден на охраняем жп прелез, близо до Пловдив, 39-годишен мъж от гр. Раковски загуби живота си. Бариерата не била спусната, а светлинен и звуков сигнал нямало. Тежкотоварен автомобил е блъснат от товарен влак. Водачът загинал на място. Следственото дело е прекратено, без посочване на виновен за трагедията и без претенции към наследниците – вдовица и невръстно момче. Един ден се обадил мъж, който ги посъветвал вместо да дават на държавата 13-15 хиляди лева,

да му дадат на него 2-3 хиляди, и няма да има съд!...

Изнудвачът бил осъден на 2 години лишаване от свобода, но обещал, че ще си отмъсти. Завежда регресен иск от името на ДЗИ и осъжда почернената вдовица и детето й на 13 хил. лв. Момчето, синът на убития, израсна пред очите ми в...коридорите и залите на съда. През това време неведнъж чувах експерти да се шегуват с черен хумор, че търговията със смърт, била „занаят с традиции” в Пловдивско, но вдовицата и синът на един невинно загинал човек, бяха осъдени…След публикациите беше допуснат преглед по реда на надзора и истината беше доказана...

Ще ви разкажа и още един случай – отпреди много години, но в него има и убийствено бездушие, и в същото време - много човещина. На 15 май 1983 г. Петя Велкова е пътувала по магистрала “Тракия” с колеги, всички първокурсници в икономическия институт. Спрели в аварийното платно. Точно там друг

лек автомобил осакатил 19-годишното момиче завинаги

Точно 4 години по-късно Петя ми беше написала писмо. По това време бях журналист в БНТ. Молеше за помощ: „Напразно очаквах четири години да възтържествува правдата, но уви… Водачът на колата, беше освободен от съдебно дирене от окръжна прокуратура в Пазарджик, поради това, че рейс „Чавдар” му бил засякъл пътя и фактически той бил станал причина за произшествието...” Пишеше още, че по гражданското дело - след иск срещу ДЗИ и водача на автомобила за парично обезщетение, пазарджишкият съд установява, че и шофьорът има вина. В Главна прокуратура също потвърдили това, но прекратили следствието - поради междувременно минала амнистия. Пазарджишкият съд решил, че ДЗИ трябва да изплати на Петя 15 хил. лв., това станало, но скоро застрахователите протестирали. Допуснат е преглед по реда на надзора, после искът е отхвърлен, след това - приет... и делото пак е насрочено. Семейството й, което все още се борело за живота й и тичало по коридорите на съда, било изпаднало в ужас. От ДЗИ започнали да искат парите обратно, нейната социална пенсия била 60 лв. непрекъснато й трябвала рехабилитация, лекарства...В Пловдив видях красиво, ама много красиво момиче в инвалидна количка. Напълно неподвижно. Розата, която й подадох, падна на пода. След телевизионното предаване, което направих, водачът на автобуса беше открит, а Петя получи 130 лв. пожизнена пенсия, която щеше да се изплаща от ДЗИ. От малкия екран помолих шефовете на Икономическия институт /сега УНСС/ да подготвят за момичето специална програма, за да завърши образованието си. След два месеца получих писмо от ректора на института, в което ме уведомяваше, че това вече се случило. Нещо повече, вече двама преподаватели били в Пловдив и Петя взела с отличие два изпита…

Тогава извиках: „Животът ми се състоя”

После Петя завърши с пълно отличие, започна да движи ръцете си, започна да работи.

После дойде 1999 г., а с нея - деноминацията. И сто и тридесетте лева пенсия станаха...13 стотинки! За всичко, от което има нужда Петя!.. Когато разбрах това, позвъних на собственика на ДЗИ Емил Кюлев. Той не повярва, че има чиновник, който да прави такива преводи и да не сигнализира… Вежливо допусна, че нещо не съм разбрала. Занесох му документ с превод 13 стотинки и известието, че Петя вече ще ги получава на края на годината, тъй като компютърната програма не обработвала превод по-малко от 20 лв. Банкерът притеснено измърмори: „Срамна работа. Така ми се искаше нещо да не си разбрала!..”... Договорихме се за нова среща с молба от Петя. Следваща среща нямаше.

Кюлев беше застрелян след няколко дни!...

Когато попитах Петя, ще отиде ли да си получи в края на годината левчето, чух: „Трудно ми е да се придвижа до пощата. Ще им се обадя да го преведат в пенсионния фонд за депутатите… Не само аз съм с такава съдба след деноминацията…” Често се питам дали някой от народните ни избраниците ще си каже: „Срам ме е от Петя и от всички забравени в мъка и мизерия български граждани...”, и някак „естествено” ми идва отговорът на един вътрешен глас, който звучи повече от отчайващо, защото ми отвръща с „Едва ли!...”


Подготви: Еми МАРИЯНСКА