Смених две приемни семейства и два дома, говореха против майка ми – че не е истинската ми майка, отделиха ме от братчето ми – то ни е забравило, казва 14-годишната Ели.
“Женски Тайни” пръв разкри трагедията на българката Румяна Иванова и нейния холандски съпруг – Питър Броувер, чиито деца – Ели и Вим, бяха отнети от холандските социални служби през 2006 година по сигнал за “напрежение в семейството” от анонимен свидетел.
Преди година пак нашата медия направи филма “Една истинска история за война в мирно време”, който разбуни духовете сред българите в цяла Европа и бе прожектиран в Европейския парламент. В него засегнахме темата за безхаберието на българското Външно министерство, респективно на българското посолство в Холандия да защитят правата на българските граждани – майката и децата.

И до този момент не е издаден български паспорт на родения в Холандия близо 5-годишен Вим под претекст, че във Външно не разполагали с актуална снимка на детето.
Майката Румяна Иванова търсеше за съдействие медиите в България, защото от българското посолство й отказваха присъствие. Преди дни в самата Холандия избухна недоволство от прожектиран по тяхната телевизия репортаж, от който става ясно, че социалните служби в Холандия са превърнали дейността си в “лов на вещици” за деца. Подплашени от тях родители бягали през граница, за да спасят децата си, и се заселвали масово на територията на Северна Белгия.
Под напора на медиите у нас и плахите действия на посолството ни в Холандия, след близо три години ходене по мъките най-накрая се отвори път към свободата на едното дете – Ели. Тя е включена в програма за завръщане в дома. Благодарение на това детето вече престоява там в уикендите, където го откри и репортерът на “Женски Тайни”. Проведохме разговор с 14-годишната Ели Попова по скайп-линия и разполагаме със запис, който може да послужи за свидетелство.


- Ели, как се чувстваш у дома?

- Много съм щастлива. При мама и папа, в моята стая...

- А Вим, какво ще стане с брат ти Вим?

- Вими е много тъжен. Последния път, когато се видяхме, беше в присъствието на неговата приемна майка и някаква друга жена и те бяха в постоянна конфронтация с мен – да не можем да говорим двамата с Вими свободно. Аз му казах: “Вими, аз скоро се връщам при мама и папа и много бих искала и ти да бъдеш там. Ти имаш прекрасна стая, пълна с играчки!..” – тук приемната родителка ме прекъсна и явно не искаше аз да му говоря за това.

- Как написа писмата до “мама и папа”, когато и ти беше заложник на социалните служби?

- Те ми казваха, че майка ми не е истинска моя майка – че не ми е никаква и че не иска да ме види; а аз помня как тя стоеше над главата ми в Израел да ми преливат кръв всеки ден толкова години! И казваха още, че дори да се оплаквам, няма да получа помощ от никого и че за наказание да се извиня и че няма повече да видя Вим. Разделиха ни. Вим са пратили във второто приемно семейство, и мене също при семейството на една приятелка. Тя имаше двама големи братя. В началото беше добре, а после стана пак лошо. Тази приятелка почнала да говори против мен, че аз съм говорила за семейството им лошо, и заради това ме пратиха в един дом за психично “поправяне” – да стана по-добра, казаха – за кратко. Не видях дълго време Вим. Миналата зима, през декември, пристигнаха с кола – осем човека – шест деца, заедно с Вим и двама родители. От първия момент тази негова приемна майка – Анки, се държи с мен сякаш ме мрази и подозира какво аз ще кажа на Вим. Когато й казах, че искам да бъдем у дома, тя ми каза: “Не ти ли е жал за това малко детенце?!” – за братчето ми Вим. Почудих се какво иска да каже. Макар и на мен да бяха говорили, че мама не ми е истинска майка и затова не иска да ме види, аз не го вярвах нито за миг. Едва сега разбирам, че е имало и други лъжи, които Вим, понеже е малък, не е могъл да разбере и може би е повярвал. Той рядко се усмихва сега, когато се видим, и не иска да слуша, когато аз му говоря за вкъщи. Мисля, че приемната майка му пълни главата с неверни неща.

- Ели, щастлива ли си, че се отваря възможност да се върнеш завинаги у дома?

- Без братчето ми Вими щастието ми никога няма да е истинско! Моля ви помогнете да се върне моето малко братче!


От документите, изпратени по случая от организацията “Приемна грижа”, ясно се потвърждават впечатленията на Ели, че тенденциозно децата са подклаждани към недоверие в любовта на истинските си родители и че е било много лесно едно 2-годишно дете, какъвто е бил Вим при отнемането му от вкъщи, да бъде манипулиран с невярна информация. В доклада на социалния служител човек се натъква на ужасни констатации, илюстриращи някакво деформирано мислене за родителска грижа. Ласките са представени като агресия. Руми е обвинена, че е допуснала “физическа близост” с детето си – малкия Вим, когото не е виждала близо две години, като го сложила в скута си, за да го храни с малини. Бащата, според социалните холандски работници, се държал “по-адекватно”, понеже не постъпил така.
Питър Броувер е стоматолог с частен кабинет, в който често идват деца. Той страда за собственото си дете и по тази причина вече отказва да работи. Бизнесът на семейството пропада. Същевременно организацията на приемните родители всячески се опитва да опетни сем. Броувер в старанието си да задържи детето, което осигурява доход на приемната майка. Не е ясно колко от 6-те деца, за които се грижи въпросната Анки, са нейни собствени, но факт е, че тя има намерение с цената на лъжи и свободни съчинения да задържи Вим.
Никой дори не се запитва защо Ели може да живее в дома си, а Вим – не; защо две деца – братче и сестриче, са разделени – нещо недопустимо по европейските конвенции за правата на детето.

Материал на Еми Мариянска, БЛИЦ