Българинът гледал на трамвая като на “нечиста сила”

Първите електрически крушки у нас светват през 1879 г. благодарение на електрическа уредба, доставена от Виена. Поводът е посрещането на княз Александър Батемберг. Осветени са Княжеският дворец и Градската градина.

Минават години след тази атракция и чак през 1895 г. дворецът вече се осветява трайно чрез генератор с мощност 160 kW и напрежение 160 V, задвижван чрез парен локомобил. ВЕЦ “Панчарево” влиза в експлоатация през 1900 г. Така светват отначало само няколко централни улици и някои къщи в София, а след няколко месеца, на 1 януари 1901 г., тръгва първият трамвай. И двете събития са посрещнати скептично и дори с раздразнение от софиянци. През първата година частните абонати на “електрика” за вкъщи са едва 17 на брой. 
Софиянци дължат

и “електриката”, и първия трамвай на Димитър Петков, който е градоначалник от 1888 до 1893 г., 

именно тогава се правят първите планове за електрифициране на София. В първите два дни обаче трамваят скрибуца по улиците почти празен, макар че е безплатен - софиянци се плашат от новото возило, което като че ли иска да прегази хората по улиците. И как да не си го мислят, като още в първите дни няколко вагона дерайлирали. А на третия ден на бул. “Мария Луиза” един стражар станал жертва, като се втурнал да спаси изпод колелата дете. Пътували главно мъже. Имало първа и втора класа, разликата - плюшени възглавници на седалките в първа класа. Служителите на новия транспорт се радвали на красиви униформи и фуражки, а кондукторите обикаляли по специална пътека с кожена чанта на рамо и мънички клещи в ръцете. Първият ватман се наричал Георги Мишев. 

Максималната допустима скорост била 15 км в час, но първите мотриси се движели бавно, защото 

нямало спирки и пътниците слизали “по желание”, като давали знак на ватмана да спре

 От един разказ на Иван Вазов научаваме, че едва седмица след тържественото освещаване на първата трамвайна линия София вече е луднала по новото превозно средство. (Както и джебчиите, между впрочем!). Самият той се качил на трамвая чак на 9 февруари - поразходил се до гарата ей тъй, да види как е. Хората се качвали не от нужда, а да се повозят, да се почувстват част от прогреса. Канят “на трамвай” дори гостите си от провинцията, за да се изфукат с новостите на столицата. По същия начин година преди това шопите от селата водели в София цялото си домочадие, за да погледат електрическите стълбове и лампи по улицата с изумление и респект: брееее, какво чудо, не ще ни газ, ни кибрит! За децата трамваят се превръща в игра на смелост и риск - поради бавното си движение возилото давало възможност на хлапетията да се хванат и покачат на стъпалото, за да се поразходят донякъде гратис.

Вазов май не бил толкова възторжен от фучащото возило

Изглежда е споделял сърденето и негодуванието на някои свои консервативни съграждани, възненавидили електрическите стълбове, защото запречват софийските мегдани, както и мрежата медни жици във въздуха, ръсещи искри над главите на хората. 


Някои дълго време предпочитали конския превоз

В тържествения първи ден от трамвайното депо край Лъвов мост излязъл вагон № 13, натоварен с духовниците по церемонията с освещаването. Трамваят вървял по ”Граф Игнатиев” и маршрутът му свършвал при ул. ”Патриарх Евтимий”. 

До курортното селце Княжево трамвайна линия била отворена няколко месеца по-късно и била най-дългата - пресичала с километри пустото поле. Лятно време по тази линия се движели любимите на излетниците открити вагони, наречени “каруци” - там не било така задушно, можело да се пуши, да се оглеждат минувачите по пътя... Скоро първата класа изчезнала, защото се оказало, че на българина му се свидят тези пет стотинки разлика (в първа класа билетът е 15 стотинки, а във втора - 10), и вагоните пътуват празни. Ама 

за онова време пет стотинки са си много пари - с тях можело да си купиш кебапче или чаша бира

По-първите и по-богати хора постарому използвали дотогавашния конен превоз - притежаването на файтон дълго време е въпрос на показно благосъстояние, а и не иска ни релси, ни електрика. 

Селяните пък смятали трамвая за “нечиста сила” и разчитали на здравите си цървули или на магаренцето, което не иска да си отварят кесиите. 

Първите трамвайни мотриси били зелени и десетилетия занапред си останали такива. Трамвайните спирки се появяват едва през 1927 г. А жените дълго време биват държани далеч от тази професия. Едва по време на Първата световна война, поради липса на мъже, общината кани и жени за кондукторки. При това поставя условия: “ако се появяват честни и трудолюбиви жени... общината ще ги назначи”. Честни и трудолюбиви жени имало много, ама мъжете им не ги пускали на такава работа, че в трамвая някой чужд мъж може уж “без да иска”, да опипа кондукторката в навалицата... 

Според спомените на Петър Мирчев първата кондукторка била бивша циркаджийка и фуражката падала непрекъснато от косите й, стегнати в кок. Затова пък имала бойко държание и безцеремонно гонела тези, които не искали да си платят билета или имат фриволно държание. Постепенно в тази професия жените взели да надделяват. Чак през 1941 г. официално са обявени и организирани курсове за жени ватманки. 


Димитър Петков е кметът, с чиято благословия тръгва първият електрически трамвай в София

Преди трамвая в София съществува т.нар. конски омнибус: кола, дърпана от конски впряг. В него имало места за 10-12 души и според наредбите кочияшите трябвало “да са трезвени и да знаят да управляват конете”, да се “отнасят с публиката предупредително и вежливо”. 

Имало дори “жалобна книга” за недоволните,

но никой не протестирал, че омнибусът е твърде бавен (до 8 км в час) и че твърде често спира поради мераклии отвън да се качат. С омнибуса софиянци се придвижвали до селцата в подножието на Витоша - Княжево (Бали Ефенди), Лозенец (Курубаглар), Банкя (наричано дълго “Банки”), Горна баня (Юкара баня). 

В един такъв омнибус са се запознали, изглежда, чаровната Евгения Марс и писателят Иван Вазов на път за курортното селище Горна баня. По това време то е любимо на софиянци за екскурзия. 

Конската маршрутка продължила да съществува докъм 1930 г., редом с трамваите. Няколко години по-късно изчезват и конете, и последните яхъри, които се намирали на пл. “Св. Неделя” и близо до Централна баня. 

Първият омнибус бил известен като “Шишковия”, защото бил собственост на Димитър Шишков. Бай Димче, кочияш и кондуктор едновременно, размахвал звънеца и подканял минувачите: “Хайде, трамвайо че тръгне! Кой че иде на Бали Ефенди, да се качува! Хайде за Бали Ефенди! Хайде за Юкара баня!”. Билетът за отиване и връщане струвал 5 лв. Първата спирка на омнибуса била близо до днешната Съдебна палата, на Гурковския площад (Днес “Света Неделя”).

Дълго време след появата на трамвая в столицата продължили да се радват на внимание и файтоните, както и т.нар. еврейски брички, които един съвременник описва като “красиви талиги, снабдени с красиви фенери, със стъпала за качване, покрити с мушама, а някои с кожа, нашарени и с пискюли, а отвътре капитонирани с плат, украсени с малки огледалца”. 
С появата на автомобилите цялата тази красота завинаги се приютила само в музеи и мемоари.

Петя Александрова