Борецът ветеран Георги Мърков: Сега всеки иска да срещне на тепиха българин, а преди трепереха от нас

Георги Мърков е роден на 5 април 1946 г. в село Горно Вършило, Пазарджишко. Покорил е всички титли в борбата. Той е олимпийски, световен и европейски шампион по класическа борба, в кат. до 62 кг. Печели златото на Летните олимпийски игри в Мюнхен през 1972 г. През 2009 г. е удостоен с орден “Стара планина” I степен “за изключителния му принос за развитието на физическото възпитание и спорта”.

Георги Мърков ще бъде запомнен и с една емблематична история от европейското първенство по борба в шведския град Йонкьопинг през 1984 г. Тогава участва в обезоръжаването на терорист. Интересна история около спортната и житейска биография на Георги Мърков е и друг терористичен момент. През 1972 г. на Олимпийските игри в Мюнхен, които остават в историята с кървавата баня и убийството на 11 израелски спортисти от палестински терористи от паравоенната организация “Черният септември”, той е трябвало да играе срещу една от жертвите. Въпреки тежкия момент Мърков намира сили и печели златния медал. След края на състезателната си кариера Мърков започва успешно да се изявява и на треньорското поприще. Помощник е на тогавашния наставник Бобе Доросиев. Специалистът му поверява категориите 57 кг и 62 кг. Успехите не закъсняват. През 1985 г. извежда до световния връх Стоян Балов и Живко Вангелов.

- Как се чувстваш без състезателното трико, без край теб да звучи “Мила родино”?
- Живея вече сравнително спокойно. Реших, че трябва да се радваме на всеки нов ден в нашия живот. Преди месец трябваше да сключа един договор за наем и казах на моите колеги, че вече дългосрочни планове не правя. Ето, отиде си и Димитър Добрев, голям борец... Какво да се прави, много млади хора ни напускат... все е тъжно. Вальо Йорданов поне ни уважаваше, а този новият председател на нашата федерация не ни и познава. Е, да, бил е световен шампион, да, но трябва ли след него и потоп.

- Все пак говорим още за успехи в борбата, например в женското направление, имаме или?
 - Женската борба? Добре, че е тя да ни измива срама. Сега всеки иска да се бори с българин, а преди трепереха от нас. Нямат амбиции новите, наследниците ни.

- А в “Левски” как сте?
- Е, там все още кормилото държи Сашо Томов. Ама се вижда, че и на него вече не му се занимава, но няма заместник. Идва при мене, попита ме дали искам да стана председател на клуба “Левски”, казах му той да си стои. Борбата си ми е на сърце. Знае се. Ще работя, ще помагам. Преминал съм през бизнес, преподавател съм бил, треньор, каквото дойде и трябва. С политика съм се занимавал. Бих поел клуба “Левски”, но не знам, ето държавата се дръпна от спорта, не я е грижа. Аз като бях депутат преди време, си мислех наивно, че ще ми дадат възможност да оправя кривините в спорта, да решавам проблеми, нищо подобно. Опитах и получих оттук и оттам само удари. Ходих при Станишев лично, беше начело, и го питах защо не обичаш спорта, а той ми отвърна, ех, Георги, толкова по-важни неща има. А кое е по-важно от здравето! Спортът си замина. Ето сега има един министър Красен Кралев, понеже много го критикувам, той не ме обича, а мен пък хич не ме интересува дали съм симпатичен или не, гледа да се снима, да се бие в гърдите, когато имаме някакъв успех. И всеки да му вика: Благодаря, г-н министър. Не го приемам това и не разбирам тия работи. На Тайбе Хюсеин в прав текст й казах, че вместо да благодари на министъра за наградите, да каже няколко добри думи за Сашо Томов, който, докато аз бях депутат, цял месец вися пред парламента, докато издейства да я военизираме. Абе, така като гледам, ще развалят и женската борба.



- Идва олимпиада, ще имаме ли медали в Токио?
- Много ми се иска, ама надали. Не съм оптимист.

- Следиш ли политиката и как ти се струва “Апартаментгейт”?
- Да се спазват законите - това искам от всички! От всички! А тези предизборни войни са крайно неприятни, обезверяват българина, макар че се питам накъде още.

- А твоят бизнес редовен ли е?
- Ти шегуваш ли се. Всичко е точно. Имам три заведения, бензиностанция. Държавата ми дава пенсия, получавам и олимпийска стипендия, така че не се оплаквам. Мъка ми е за шампионите, които ни напуснаха - Продан Гарджев, Петко Сираков, Никола Станчев, Георги Райков, Атанас Комшев, Димитър Добрев. Едва ли борбата ще възвърне позициите си. Много се съмнявам. В близкото минало нямаше състезание, от което да не се върнем поне с три златни медала. 

- От време на време се събирате - ти, Сашо Томов и Боян Радев. Има ли съперничество при вас, големите борци, кой е по-по-най?
- С Боян Радев винаги сме спорили. Вярно, голям е, но пък според мен Петър Киров е над него. Не знам. За съжаление, аз не съм двукратен олимпийски шампион. За олимпиадата през 1976 г. не ме пуснаха. Старши треньорът Филип Кривиралчев ме отряза тогава. Но пък всяко зло за добро. Запознах се с жена ми, която е балерина от “Арабеск”, и тръгнах на балет. Отидох си обиден от спорта. Но всичко съм простил. Преди някъде два месеца и Кривиралчев ни напусна - отидох в Копривщица, почетох го, уважавам го, бил ми е треньор. Неговият девиз беше: “Винаги може още малко”. Това ме дразни, ние сме си дали здравето за борбата, а младите изобщо не ни знаят. Ето сега много ме боли кръстът, пия хапчета, мехлеми употребявам, чудя се как ще изкарам до Дубай, отивам на екскурзия като подарък за рождения ми ден, ще издържа... Травми много. Сложиха ми изкуствена става, имам 5 стента на сърцето, нормално. Цели 15 години съм бил състезател, а после още толкова треньор... Първият треньор в Пазарджик ми беше Тодор Диков. Ех, той почина в старчески дом, ходех редовно да го виждам там. Той ме накара да обичам спорта. А днес, за съжаление, изгонихме децата от игрищата, от спортните площадки. Те не тичат, не обичат да се напъват, гледат си в телефоните и нищо не ги интересува.

- И твоят внук Георги не прави изключение, нали?
- Така е, няма да се цепи от другарчетата си. Няма разбиране. Всъщност днес всички са се вторачили във футбола, а там какво - едното нищо! Представяш ли си аз да се боря с някой от Косово и той да ме тушира?! Аз съм зачитал някъде 3-4 борци в света, оттам нататък другите не са били достойни за мен. Нямаха класата. А сега ни бият кой откъде ни хване. През 1974-та станах четвърти на световното в Иран и ме беше срам да ходя по улиците, криех се. Няма го това сега. Боян Радев казваше навремето, че загубата боли повече от куршум. Беше прав. Жалкото е, че вече не се говори за спорта, а каква велика история сме сътворили, но кой го е еня!

- Ти си известен и като “антитерорист”. Днес би ли набил някого, който ти се опре?
- Зависи от обстоятелствата, от ситуацията. Не се давам, аз съм малко дива глава. Борбата те научава да реагираш бързо. Дава ти и самочувствието, че можеш.

- Пак се заговори за мутрите, но за новите, по-култивираните, какво ще кажеш?
- Първо ще припомня за бореца Атанас Комшев. Каква мутра беше? Не мога да си представя той да направи на някого лошо. Беше много интелигентно и разбрано момче. Нито един голям борец не е бил бандит, мутра, а разни посредственяци, минали на километри от борбата, които сами си чупеха ушите, знае се, урониха нашия авторитет. Пак има, но мутри с бели ръкавици. Май няма отърване. Нека пак да си го кажа, няма голям борец, шампион, да е станал бандит. Няма!

- От федерацията почитат ли те? Виждаш ли се и с Валентин Йорданов, с почетния председател, който прекарва доста време в Русе?
- Не. Нито ме търсят, нито аз търся някого. Живея си със спомените.

- И кои са най-скъпи?
- Ами че олимпийската си титла спечелих най-лесно в Мюнхен през далечната 1972 г. в класическата борба. Бях сигурен, че ще стана шампион, защото бях много добре подготвен, 2 години побеждавах наред, не познавах загубата. През 1971 г. пред препълнените трибуни на стадион “Васил Левски” станах световен шампион. Бях изтощен до крайност. А нашата публика скандираше: ”Българи, юнаци!”. Емоцията беше невероятна... На полуфинала с турчина Алакоч, който беше европейски шампион и много здрав физически, доста зор видях. Ама го победих с цената на много усилия. За златото от Мюнхен ми дадоха 600 долара и “Волга”, макар че нямах книжка, подкарах колата веднага, бързо я счупих...

Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55"/