Борислав Цеков: На фронта на студената война – нищо ново

Живеем във Втората студена война. Първата приключи през 1989 г. след десетилетно противопоставяне между капитализма и социализма. Последва кратък триумф на победилия неолиберализъм – еднополюсен свят, доминиран от могъщ„имперски“ център с глобално идеологическо и икономическо господство в лицето на САЩ. Но стабилизирането на Русия и икономическия възход на Китай ерозираха тази кратковременна структура на международните отношения. И отново на международната арена се възцариха недоверието, напрежението и сблъсъците, пише Борислав Цеков, който е доктор по конституционно право, цитиран от Труд.

Времената са други, но инструментариумът е същият. Мнозина свързват понятието „студена война“ с прословутата реч на Чърчил във Фултън през март 1946 г. И наистина публицистиката. Употребява го за първи път Джордж Оруел през октомври 1945 г. в една статия за британския печат под заглавие „Ти и атомната бомба“.

И го повтаря няколко месеца по-късно в друга статия, през март 1946 г., по адрес на СССР, който според него е започнал „студена война“ срещу Британската империя. В политическото пространство терминът навлиза чрез съветника на американския президент Труман Бернард Барух, който го включва в една своя реч пред щатското събрание в Южна Каролина през април 1947 г. В условията на студената война държавите по онова време често прибягват до един традиционен акт в двустранните отношения – обявяването на дипломатически представители и техни сътрудници за persona non grata.

Казвам „традиционен“, защото този акт е познат от далеч по-ранни епохи. За негов исторически първообраз се сочи отзоваването на испанския посланик от Англия и на английския от Мадрид през XVI в. по време на борбата за английския трон между Елизабет и Мария Стюарт.

По време на първата студена война подобни случаи са десетки, но все пак емблематично е изгонването на 105 съветски дипломати от Великобритания през 1971 г. Тогава правителството на Едуард Хийт получава информация за разузнавателната мрежа на Москва край Темза благодарение на руски шпионин, преминал на страната на „врага“.

В началото на втората студена война пък администрацията на Джордж Буш изгони 40 руски дипломати от Вашингтон през 2001 г. Русия, от своя страна, също е гонила неведнъж чужди дипломати. От гледище на международното право този акт е израз на държавния суверенитет. Закрепен е изрично в чл. 9 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения.

Приемащата държава може по всяко време и без да дължи мотиви да уведоми изпращащата държава, че нейни дипломатически представили са „персона нон грата“, или че членове на административния и технически персонал на посолството са неприемливи. Това може да стане и още преди пристигането им на територията страната, в която са изпратени, а при посланиците такава възможност съществува в рамките на процедурата за даване на агреман, тоест съгласие, от страна на компетентните власти на приемащата държава. Изявлението е едностранно и не се нуждае от приемане.

Държавата, към която е адресирано уведомлението, е длъжна да прекрати функциите на съответното лице и да го отзове. Както посочва знаменитият Ърнест Сатоу в своя класически труд по дипломатическо право и протокол, ценен и на Запад, и на Изток, искането за отзоваване на даден дипломат или друг член на персонала на една дипломатическа мисия не означават непременно, че тези лица са уличени в някаква недопустима или незаконна дейност.

Те може да са напълно изрядни и да не са накърнили своя дипломатически статус. Може дори да се ползват с подчертано добри контакти и уважение в институциите на приемащата държава. Искането за отзоваване обаче е политически акт, чрез който се изразява суверенната воля на държавата и се дава отрицателна оценка за управлението и политиката на изпращащата държава. С други думи, не всеки дипломат, който бива отзован в резултат на шпионски скандал, примерно между САЩ и Русия, е таен агент. Отзоваването е санкция към държавата, а не толкова спрямо лицето.

Предвид тези положения в международното право и дипломатическата практика, не бива да се изненадваме, че в настоящата изострена обстановка Великобритания, а след нея каскадно и други държави от ЕС, НАТО и Британската общност, гонят десетки руски дипломати. Това е стандартен ход, с който се демонстрира пълно несъгласие с официалната руска политика.

Въпрос на друг анализ е дали е елемент от „политиката на сдържане на Русия“, формулирана през 1947 г. от Джордж Кенън под псевдонима „мистър Х“ на страниците на „Форин афеърс“ – твърда конфронтация с Москва, а не „рузвелтова мекушавост“. Възможно е да има и конкретни данни, че някой от отзованите е ползвал дипломатическата служба за прикритие на разузнавателна дейност. Няма посолство без дипломати с „пагони“ под белите ризи. Правилото обаче е, че държавата, която има подобни данни или дори само подозрение, не е длъжна да дава публичност.

Така стоят нещата в едър щрих. На фронта на студената война няма нищо ново. А за текущия конфликт между Русия и Запада – надеждата е, че като пореден епизод от Втората студена война, ще бъде последван от известна нормализация, а не от ескалация на напрежението. Ще поживеем, ще видим.

Засегнатата държава също гони служители
Обичайно засегнатата държава предприема реципрочни мерки – изгонва дипломати на държавата, която първа й е наложила такива санкции. Преценката отново е политическа и няма нужда от данни, че някой от отзованите е извършил нарушение. Налагането на такива санкционни мерки не означава, че държавите прекратяват всякаква комуникация и сътрудничество, но е силен знак за влошени отношения, дълбоко недоверие и неприемане на политическите цели и действия на отсрещната страна. Ако тези процеси ескалират до крайност, държавите имат на разположение и най- силното мирно дипломатическо средство – прекратяването на дипломатическите отношения.