Бракът на Яворов с Лора изначално бил в нарушение на каноните, т.е. менте

На тайната венчавка в Подуенската църква не присъстват нито близки, нито приятели

Тя е истинска дъщеря на Петко и Катерина Каравелови, и двамата - горди, властни, решителни, амбициозни и целенасочени като личности. Снимките й ни дават оскъдна представа за обаянието й.

Според думите на Асен Златаров 

Лора Каравелова 
е смес от “сила и сласт” 


Андрей Протич пише за нея: “Дълбоките й черни очи тлееха като жар и те просмукваха в себе си”. Дипломатът Петър Нейков, който заради нея се развежда, ще каже в спомените си: “Чарът й беше сложен, неописуем, много по-деен от чисто физическия чар...”.

Бракът й с д-р Дрянков още в самото начало носи със себе си знаците на едно фатално несъответствие в характерите. За съжаление, същото може да се каже и за венчавката на столичната хубавица с поета, която изначално е в разрез с решението на софийския Духовен съвет за наказание от двегодишно безбрачие след скорошния развод...


Красивата млада жена в един миг се превръща само в обект на съдебния фотограф.

Лора и Яворов се запознават на 20 август 1906 г. при един излет до Драгалевския манастир. Компанията е многолюдна, но всички забелязват старанието на Лора да отдели поета от другите и да останат насаме. Въпреки че наблизо е майка й, която неодобрително я наблюдава, тъй като дъщеря й отскоро е вече г-жа Дрянкова. Тази първа среща формира траен модел в отношенията й с поета: Лора е 

действеният елемент,
неукротимият двигател,
завоевателната енергия


През следващите три години тя ще роди и погребе едно дете, ще роди второ, ще се разочарова и ще избяга от съпруга си... А Яворов ще мине през огъня на една пречистваща любов-страдание. 

Двамата ще се видят отново насаме на гроба на Мина в Бианкур през есента на 1910 г. Лора отива там с ясната идея да му открие чувствата си, защото се счита вече свободна. Той не се отзовава обаче на горещата й “заявка” и тя си тръгва сърдита. Същата есен, след генералната репетиция на неговата пиеса “В полите на Витоша” в Народния театър, той получава от нея дълго и възторжено писмо, което силно ласкае самолюбието му на автор: “единствената българска пиеса, в която има живот”... Датата е 30 август. Само за два-три дни Лора успява да превземе крепостта. В нощта между 1 и 2 септември му пише: “щастлива съм, че те обичам... че (и) ти започваш да ме обичаш”. На 8 септември той й подарява пръстен с опал

Тя му отговаря със златен пръстен за 900 лв. Всичко, което се случва помежду им до края на годината, е резюме на бъдещия им семеен живот: тя отново и отново хвърля върху него своята мрежа, а той отново и отново й се изплъзва като плашливо птиче. 

Самата Лора прозира твърде бързо ситуацията: “...ти се бориш с твоята пиеса... а аз се боря вече от няколко месеца с моята пиеса - завоюването на твоето сърце...”. 

Кога поетът най-после
се решава да се ожени
за тази “жена с минало”?

 
Според изповедта на Яворов пред зет му Никола Найденов това решение идва след една зимна нощ в началото на 1912 г., когато Лора го изненадва за пореден път: идва в квартирата му посред нощ, измръзнала и молеща. 

“Тонът, погледът, видът й ме сломиха и аз, братко, не издържах: прибрах я тази нощ. И тази нощ аз се сдадох. Лора ме победи”. 

В следващите месеци обаче вместо успокоение, връзката им получава нови и нови доказателства за несъвместимост на характери

Все по-прямо Лора заявява, че: “Аз искам много, искам всичко и нямам време да те деля с когото и да е. Искам всичко или нищо..., ако не ме обичаш тъй, както искам - време е да се разделим. Аз се измъчих”. 


Яворов на смъртния си одър

Тя не се свени да му пише, че ще използва всички възможни, дори и некрасиви средства, за да го запази. Че няма да позволи да бъде изхвърлена от сърцето му... Лора твърди, че неговата любов е твърде дребна и плитка в сравнение с нейната, че е “снизходителна и унизителна полу-любов”, обидна и неприемлива за жена като нея. 
Тайният брак, който сключват на 19 септември 1912 г., въпреки забраната на Синода за две години безбрачие, е поредният опит поетът да бъде вхомотен.

Венчава ги 
в Подуенската църква 
поп Стоил от с. Герман


Кумове - Петко Палиев и Радка Бонева. Три дни след това Яворов облича четническата униформа и тръгва за Македония. Между двамата хвърчат писма и телеграми, Лора трудно издържа на раздялата и тревогата. На 4 октомври тя, придружена от Дора Конева-Кремен, тръгва към Самоков, където Яворов изчаква присъединяването на нови четници. Срещата е в с. Бели Искър и е кратка, през нощта срещу 5 октомври двете жени се връщат обратно в София. Дора Конева им прави снимки.

След завръщането си от Македония Яворов намира удобна квартира на ул. “Раковска” 126 и там новото семейство се устройва според представите на Лора за уют и красота. 
Боян Пенев, минал да види разболелия се Яворов, ще каже иронично: “Лежеше сред бели дантели, коприна и кадифета - мургав, черен...”. Златната клетка, в която попада дивото птиче, скоро става сцена на буйни разправии и недоволства, на сълзи и закани, на горещи сдобрявания, редувани с мълчание, ропот, бягства... 

За съжаление, Лора губи неродения си син. Оттук нататък отношенията им се сриват към неизбежната раздяла, за която тя не иска да чуе. Ето два спомена от това време.


Мара Белчева: “Кокетно наредени (в новия дом на Яворови) три стаи... Лора си донесла различни тоалети от Париж, облича се, за да му се хареса, а той нито поглежда тия труфила... и тя избухва: “Ти не поглеждаш даже с какво съм облечена, омръзна ми вече тая поезия...”.

Дора Габе: “Веднъж Яворов се оплака, че не може да работи, че му трябва самота, че загива. Влезе Лора и той добави раздразнено: “Защо не иска да разбере, че без работата си не мога?”. Тя му отвърна, че нека той да не обича работата си повече от нея”.


За случилото се през фаталната нощ, 29 срещу 30 ноември 1913 г., няма виновни, няма невинни 

Лора Каравелова - млада, красива и безумно влюбена, посяга към револвера като към последно средство, за да наклони любовната везна, за да спечели веднъж завинаги съпруга си само за себе си.

Дали е била под въздействието на кокаина, към който е посягала винаги в мигове на отчаяние и болка? Никой не може да каже вече. Но се пази писмото, в което тя пише: “Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти...”. Този път Лора успява напълно и завинаги. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник "Над 55"/