Димитър Туджаров - Шкумбата: Жив съм и продължавам да говоря глупости

Автобиография на шега и насериозно от любимеца на публиката по българските и световните сцени

Българският майтапчия №1 Димитър Туджаров-Шкумбата по професия е инженер. Роден е на 6 октомври 1954 г. в Петрич. През 1995 г. излиза първата му аудиокасета “Първо частно-честно нелегално радио”. Имал е рубрики в много тв предавания. Автор е и на моноспектакли, които прави по целия свят - от Русия до САЩ. Играе на френски, руски, английски и немски език.

 - Господин Туджаров, кой е Шкумбата - от рождението до появата и завладяването му на българските и световните сцени?

 - Именувам се Димитър Неделчев Туджаров, тире, Шкумбата. Това ми е прякорът, но съм в мъжки род. Имах честта, без да съм го да знаел и да съм го планирал, да се родя в малкото градче Петрич с квартали сега в София, Скопие и Солун. Ще взема и Охрид - явно никой не го иска и ми дадоха нотариалния акт и за него. 

Мене ме е родила леля ми, защото майка ми, като разбрала, че ще ражда такъв идиот, от срам тя, учителката, ме дала на нея, която беше обикновена жена

Леля ми казва, че преди да се родя, съм напъвал много да изляза на белия свят и съм си показал ръчичките, даже съм събирал фасове, което доказва, че още тогава съм бил пушач. Тя отишла на астролог и когато я попитали под какъв знак е заченато бебето, тя казала - сигурно под табела “Пушенето забранено”, защото събира фасове още неродено. Още от утробата съм бил културен, защото разказват, че на връщане от пазар съм помагал по стълбите за пазарската чанта.

 - А какви спомени имаш от първите седем години, за които учени твърдят, че оформят характера и човека като цяло? 

- Не помня първите си седем години и го доказвам с приказките си и начина си на живот, но лека-полека опознах моя роден град, който, освен с мен, е известен и с други неща и аз се гордея с тях. Едното е, че медиите го водят за град на 100-те милионери - но това е абсолютна лъжа! Защото само митничарите първа смяна са над 300 души. Познавам повечето, някои от тях не са милионери, а милиардери. Другото, с което се гордея, е фестивалът за нас, по-възрастните - “Златен кестен”. Кръстен е “златен” заради новите цени на кестените...

На 18 години успях да завърша средното си образование в Политическата... (бел. ред. - тук Шкумбата запецна)... Тази политика ми дойде до гуша... Политехническата гимназия “Пейо Крачолов Яворов”, за жалост, като отличник. Носех знамето гордо и досега уважавам учителите си, уви, някои от тях са вече покойници. Събрахме се на 50-годишнината на випуска и си говорихме за тях с обич, тъй като такива преподаватели вече няма.

След гимназията бях призован в Българската народна армия, да бъда разузнавач в Божурище, да скачам с парашути и пр.

Но ме заловиха, че гледам “Том и Джери” в леля ми, която живееше до поделението в Божурище, и ме вкараха в кашишкия полк за наказание

Набивах клинци, както се казва, но вече бях приет в, сега му викат Техническия университет, тогава беше Висш машиноелектротехнически институт “В. И. Ленин”. Тогава се кандидатстваше преди казармата. Моите родители казаха: “Искаме инженер в рода”.

Явих се, реших всички задачи, бях приет в новата специалност тогава “Автоматика и телемеханика”. Обичах законите на роботиката, исках да правя ръце за хора, загубили своите... Но вече мразя роботиката, щото сега искат да ни роботизират всички. И даже сега измислих нова смешка, че като заместят хората с роботи, няма да има само отдел “Човешки ресурси”, ще има и отдел “Нечовешки ресурси”. И тези машинарийки ще ни изядат прехраната. 

 - Говори се, че сте избягали от инженерната специалност и сте записали актьорско майсторство, как стана това?

- След като ме приеха в МЕИ, останах в София при чичо ми Никола Туджаров, тайно бях си подал документите и във ВИТИЗ “Кръстю Сарафов“

И там изтопурках до 4-ти курс, но нашите ме усетиха, събра се цялата рода и ме притиснаха: Ало, на нас не ни трябва циркаджия. Съгласен ли си ти твоята жена да я целуват други на сцената, а ти да гледаш..., а? Никакво финансиране, докато не си вземеш инженерното образование. 

Завърших ВМЕИ и тръгнах да издигна научно-техническото развитие на цялата страна и на родния си град - в завод “Беласица”. 

Там не след много време се влюбих и се взех с една 18-годишна мацка, но тя записа висше в София и за да не се разбие семейството, се наложи и аз да се преместя в София. Тя, като млад човек, не можеше да учи задочно - тогава законите в Народна република България бяха такива (сега нямаме народ, той се изгуби, останахме само република). 

И пак, по законите на НРБ, тъй като нямах софийско жителство, трябваше да търся работа или в строителството, или в “Кремиковци“ Избрах последното и останах там до 1989 г. 

С китара в ръка от младини

 - Явно ученето не е било проблем за вас, след като сте записали и второ висше, защо?

- От края на социализма съм частник и по време на така наречената демокрация се записах и завърших още една магистратура в Софийския университет - по реторика във Философския факултет. Защо ли? Работя на сцена. Усетих се в един момент, че в това, което правя, не е достатъчно само да се хилиш, а да правиш хумор, който да носи и други усещания, да казва нещо по-значимо. 

Когато станах малко по-известен, се запознах с Тодор Колев и го попитах дали би ми давал уроци, той отсече - Не! 

И след време вече ми каза: Видя ли защо ти отказах преди години. Отказах ти, за да останеш такъв, какъвто си. 

Задавах си въпроси - какво трябва да направя на едно представление всеки път и не можех да стигна до отговори. 

 - Затова записах да уча реторика, а проф. Величко Руменчев, той е от нашия край, от Гоце Делчев, ме пита: Защо идваш? 

- Защото не мога да си отговоря на някои въпроси - казах. И продължих - ти, Величко (ние бяхме приятели от 20 години), си прочел над хиляда книги (той ме поправи: Много повече!), - ти ще ми посочиш какво трябва да знам. А той: За тези неща ще прочетеш ето тук, тук и тук, за да намериш отговорите на твоите въпроси.

Не пропуснах лекции, не пропуснах упражнения, завърших си дипломната работа и оттогава досега атакувам българските сцени и тези по чужбина. И така вече 48 години!

 - Толкова години и вечери далече от семейството, тe не те ли упрекват, не настояват ли да си седнеш най-сетне на трибуквието?

- Разбират ме, а и аз винаги намирам възможност да се прибирам за ден-два вкъщи. И... съм щастлив човек. Наскоро станах и дядо. 

От известно време моята биография вече не е автобиография. Сега други участват в биографията ми 

На военна служба като разузнавач

Големият ми син е архитект, малкият завърши кино, пътува по света, монтира филми. Правеше “Последна кръв” със Силвестър Сталоун, неотдавна завърши някакъв филм с Лиъм Нийсън. И двамата ми синове пътуват много, пращат ми снимки, чуваме се, но рядко се виждаме. Жена ми София е от известния петрички род Полизоеви. Нейният баща Сашо Полизоев, талантлив поет и писател, беше секретар дълги години на читалището. Евтим Евтимов признаваше, че той е по-талантлив от него. Поискаха да го изтеглят в София, но той отказа, остана в Петрич да се грижи за родителите си. А имаше поетични книги, една от които беше забранена от номенклатурата по времето на социализма.

Жена ми София взе моята фамилия, защото Полизоеви означава дълголетници, а Туджаров означава търговец - значи по-внушително някак си. Сега може да съжалява и да се преименува - да е жива и здрава...

Това е засега, жив съм и продължавам да говоря глупости.

 - Господин Туджаров, обиколили сте поне половината свят със своите спектакли. Човек, казват, се отличава от другите животни и с чувството за хумор. Интересно за читателите ни ще е да разкажете - на какво се смеят народите по света?

- Ще започна със съседите. Чувството за хумор на турския народ е най-близо до същото чувство на нашия народ. Да спомена първо Азис Несин - турски писател-сатирик и общественик-социалист, който е написал между другото и това: “Докато народът се бори срещу деспоти и поробители с оръжие в ръце, хуморът няма място. Но когато народът е смачкан, победен и се страхува от поробителя, той взема на въоръжение хумора и тогава именно се появяват маса анекдоти”.

Интересни народи са в това отношение и сърбите и румънците

Само един цитат от сръбския народен хумор: “Ебем ти и времето, кога България е по на запад от нас!”. Този шедьовър беше предизвикан от приемането на България в Европейския съюз.

 - А как стои този въпрос оттатък океана и в останалата Европа? 

- Там има велики актьори, но за мен ние, европейците, сме много по-качествени хора, защото Европа е старата Европа. Америка има-няма 200 години съществуване... Така се шегувах с двама американци в Мароко. Бяхме с “Трамвай №5” през 1985 г. Ето, Петко Петков е жив, мацките са живи. Бяхме в Казабланка в хотел “Тоубкал” на покрива със собственика на хотела и нашата шоу група. Направихме малко импровизация, просто ги поздравихме, а те се шашнаха. Пуснах в моята страница във Фейсбуки снимки от това как ни отрази един марокански вестник. 

Те се гордееха с това, че шоу, близко до Холивуд, гостува тук 

Привечер, пак там, дойде Етиен, малко притеснен, и казва: Извинявам се, качихме се за вечеря в ресторанта, но остана само една маса, на която има двама американци, ако не ви притеснява, да седнете при тях... Качихме се и ние с Петко. Онези двамата си бяха сипали уиски и си качили по един крак на масата. Късо подстригани, готини. Казвам на Петко, на нашенски език: Петко, дай и ние по един крак на масата да сложим по мъжки. Той вика: Сега не прави глупости, не прави скандали!

Аз му вдигнах крака, сложих и моя. Единият от късо подстриганите ме пита: Вие откъде сте? Отговорих му на английски и на свой ред попитах: А вие? Те изреваха: От Юесей! Аз продължих: А къде е това място? Единият почти се изправи: Вие не знаете за Америка? Отговарям: Чух за някаква такава държава, скоро станала на 200 години, а нас ни водят на 1300, но сме на много повече. Така че вие чували ли сте за нас? 

Отговарят: Не! Е, казвам - ще ви почерпим. И поръчах една бутилка “Балантайнс”. В 4 часа сутринта те пееха кънтри и вадеха визитки да ни канят в Америка.

 - Кой според вас е най-великият комик и актьор на 20-и век?

- Най-големият е Чарли Чаплин, който направи и разнесе усмивките. Другият велик е Луи дьо Фюнес. Не знам защо французите не го обичат. 

Французите не обичат и хумора, освен себе си. Казвам го съвсем сериозно. Това е особен народ

Не знам дали защото сме клали някакъв Балдуин, или заради отстраняването им от световното по футбол през 1993 г., но още ни имат карез. 

Преди година бяхме в театъра в Антверпен, Белгия. Играх “Луд за отвързване”. Там хората реагират както трябва. Те са културни. Не обиждам никого тук. Май трябва да се изнесем всички за 10 години и тогава да се върнем отново в България. За да станем отново хората, които бяхме. Не е само Антверпен, по цял свят оставам със същите впечатления. 

 - Как протича денят ви извън времето на постоянните ви ангажименти по сцените? 

- След представление се събираме и обмисляме нашите социални ангажименти. Даваме на хората от старческите домове покани за представленията, от общината даже се учудват, че това продължава.

Колкото покани поискат, им даваме - държим автобусите да ги вземат от домовете до сцените. Познавам почти всички хора от тези домове, щото това мога и това правя. Правим срещи, разговаряме, та аз съм един от тях. Често посещавам един дом в Зона Б-5, какво да кажа - там има много хора, достойни за уважение. Например една жена на 92 години - на пръста й не могат да стъпят стотина млади хора по начина на мислене, по държанието, по приказките й.

А, издадох книга, на стари години, беше много смешно. Орлин Горанов, приятели сме не помня откога, ми се обажда и ме покани в София в НДК, в Лайв клуб, ще представя своя книга. И аз - бум, отидох. А вътре хора - народ, приятели, които не съм виждал от години. Орлин ме мерна и рече: Ей, там до Камелия Тодорова имаш място. Поговорихме с нея. Тя ме попита: Митак, ти не беше ли мой набор? Хайде да направим един концерт с теб. - Да, Кеми, - отговорих - ще го направим с логото “120 години не стигат”. Посмяхме се. 

Орлин и Иван Тенев представиха книгата и Горанов в един момент рече: Тука има един стар познат, сега ще го поканим: Шкумба, ела! Излизам, не знаех, че ще ме покани. Орлин строен, поддържащ се, аз до него 100 и кусур кила. И за да го боцна, казах: Искам да призная пред всички, че израснах с песните на Орлин, но съм сигурен, че той няма снимка с мен, вижте как изглежда той, пък как изглеждам аз.

Може и да имаме някакви снимки, но те са в архива на Народната милиция, защото като млади бяхме нудисти край 

Равда и ни гонеха с фотоапарати “Смяна-8“

Орлин ме прекъсна и вика: Шкумбата може да пее на всички езици. Хайде, приятелю, изпей сега химна на корейски. И аз го изпях, не че зная корейски, китайски и румънски. Хората се смеят...

И тогава дойдоха от Книгомания, казаха, че издават книги за и на творци - за Стефан Данаилов, светла му памет, Татяна Лолова, Орлин Горанов, Невена Коканова, Жоро Мамалев... Предложиха и на мен. Казах им: Вижте сега, да седна да драскам, то трябва време, ако нямаш друга работа, то се пише предсмъртно. После се сетих: Има за какво да се пише - за нашия динамичен живот. И седнах - щрак-щрак-щрак...

Зачудих се как да я кръстя и я именувах “Хумористично селфи”, нали сега е модерно. В нея се погледнах все едно през друга призма. Вкарах историята на моя бежански род от Егейска и Вардарска Македония. Как са бягали, имам снимка на баба ми на кон, как са пресичали кървав Вардар... Продължих с моя град, с откритите листове, които се изискваха, за да го посетите, и т.н. С първите ми стъпки и нелегалните ми хумористични записи... с моите смешни истории в тези записи, за които никой не знае, че аз съм ги писал. За да мога да кажа - това съм аз... 

Онзи ден в Шабла минава една дама и каза: Вие ми приличате на Шкумбата по гласа. 

Значи моят глас е специфичен. Няколко човека имаме такъв разпознаваем глас - Чарли Чаплин, Луи дьо Фюнес, Хитлер (смее се) и аз 

Имам и един топъл спомен. На концерт в Калгари след спектакъла “Луд за отвързване” идва един мъж с книгата ми и рече: Баща ми я подари за рождения ден. Той е покойник и съм радостен, че можах да те видя и да ми я надпишеш сега.

Как да не съм щастлив...!

 - Имали сте концерти с най-големите звезди на родната сцена. Кои от тях бяха с най-добро чувство за хумор?

- Всичките бяха велики и за мен беше чест да съм с тях на една сцена и да общуваме преди и след представлението. Бачо Кольо Анастасов имаше мозък като бръснач, Константин Коцев също имаше невероятно чувство за хумор, Тодор Колев и Велко Кънев - перфектни! Всички ги обичаме и ни липсват. Имам и една история със Стоянка Мутафова, когато тя ме гони и ме би с чанта по “Раковска”, защото й се обадих с гласа на Тодор Колев и й направих номер, а тя не се усети и след това го търсила да му се кара. Като разбра истината, тя ме напипа на улицата и като ме подгони и почна да ме налага с чантата. (Смее се.) Голяма работа беше Стояна и жалко, че я няма.

 - Две думи само за днешната политическа ситуация?

- Такава няма! Ние нямаме държавници. Мразя понятието политическа партия, не че ги мразя, просто няма такива. Имаме няколко лобита, зад които стоят световни икономически интереси, транснационални корпорации и чужди политически интереси. Хората в парламента печелят своите комисиони, за да мине газта, например през Южен поток, а други - през Северен или през Гърция... който победи, получава сумата. 

Мен ме е срам, ние нямаме достойни български политици 

 - За жалост, няма да ни стигнат страниците на вестника да поместим всичко от вашия интересен и богат живот. Знаем за близките ви срещи като съсед на баба Ванга. Бяхме обещали и най-новите ви шеги, особено за хората над 55?

- На ваше разположение съм, винаги когато пожелаете, за вашия вестник ще намеря време, аз съм с вас и ще отворя дори в предаването си много време за проблемите на възрастните хора.

 - Благодаря, Шкумба!

Михаил АХЧИЕВ