Един от най-активните участници във фейсбук е известният писател Димо Райков, който повече от 10 години живее и твори в Париж, но нито ден не е спрял да призовава сънародниците си да бъдат смели, да търсят своите права, да не търпят погазване на човешките си права от самозабравилите се управляващи.

Димо Райков е автор на 15 книги, между които “Кестени от Париж”, “Реката на смъртта”, “Диагноза: Българин в чужбина”, “Париж - радостта от живота”, “Франция, разреши да те обичаме”... Творбите му се намират в 15 от най-големите библиотеки в света, като Харвард, Бъркли, Блумингтън, Вашингтон, Париж, Мелбърн, Ню Йорк, Москва.
Сега отново излиза в голям тираж една от най-четените му книги - “Диагноза: “Българин в чужбина”. 



- Защо тази ваша книга толкова се търси?
- Всичко почна, когато моите родители бяха невинно обвинени и заплашени от чистокръвен българин съсед, че ще им отреже главите. Колко им трябва на възрастни люде да се сащисат? И когато се оплакали в полицията, онзи съсед пък казал, че те, болните и немощни старци, го заплашвали. И познайте кого подбрали полицаите... Че дошли и с оная кола с бурканите. Така за първи път в живота си мама и тате се озовали в полицията. Да, моите старци започнали да дават показания, да се оправдават, наместо виновника. Тези хора, които през живота си стотинка не са откраднали, хрисими и “болни” от търпеливост. Бяха обвинени, те, потърпевшите, в родната ми страна, където на воля се разпореждат крадците, мошениците и лъжците. И мама малко след това почина - изведнъж й се пукнало сърцето. Тогава нещо в мен изригна и написах книгата си “Диагноза: Българин в чужбина”, която всъщност е в памет не само на мама, а и на всички българи, жертва на нашето мълчание. Мълчание, непознато по никакви други географски ширини. 
В малките села и градчета има терор срещу самотните стари хора. Къде да идат те, къде да се оплачат? В София управляващите не знаят ли това? Знаят и още как знаят, ама защо да се главоболят, като имат по-важни задачи, как да заграбят повече, докато са на власт. 

- Какви случаи описвате от вашите наблюдения в Париж, където живеете постоянно повече от 10 години?
- На едно представително соаре срещам французойка - също писателка. Когато разбра, че съм българин, директно ме “застреля”, и то пред останалите колеги, с думите: “А, от ония, бавноразвиващите се...”. Стоях вцепенен. Тя продължи - вижте, аз познавам добре страната ви, била съм много пъти и в София, но и в провинцията, в селата. И видях такава мизерия, която не съм виждала и в Африка. Затова Ви питам какви са тези сънародници, които държат майките си, бащите си вече толкова години с такива ужасни пенсии, които един нормален европеец днес не може дори да си представи, че е възможно? Да оставиш родителите си да живеят със 100 евро на месец... Нищо не казах. Вие какво ще й кажете? 
Друг случай - запознах се с интелигентен французин, на голяма позиция в професията си. Той направо бе директен с мен - не се сърдете, господин Райков, но аз свързвам България с един мой служител отпреди години. Той нямаше навика да пуска водата в казанчето на тоалетната. Зная, че не сте всички българи такива, но ето, спомене ли се нещо за България, първо за него се сещам... Какво значи това? Ами това, че в чужбина нас ни гледат като на рентген. Защото ние тук сме чужденци. Ние винаги ще си останем, дори и в най-благоприятната за нас атмосфера, чужденци.
Аз бях на повече от 50 години, когато твърдо реших и направих нещо, което мнозина българи не могат да проумеят - заминах в Париж. Изоставих целия си досегашен живот, всичко. И тръгнах подир Мечтата си. Към Светлината и Свободата. Само който не е докосвал Свободата, той не ще ме разбере. 


Навсякъде книгите на Димо Райков се радват на небивал успех

На моята сватба преди много години в Кюстендил, откъдето е жена ми и където съм живял цели 8 години, Блага Димитрова така ми каза - “Димо, рискувай, ако не рискуваш, цял живот ще съжаляваш”. И аз така живея и до ден днешен. В риск. Тръгнах от Малко Търново, там, от границата с Турция, най-строго пазеното място във Варшавския договор, и стигнах до Париж. Как и какво съм платил в този свят, в който за всичко се плаща, само аз си знам. Който завижда, а много ми завиждат, нека да опита, нека и той да измине поне частица от този път. Тръгнах, за да докосна мечтата си. И да напиша тези книги, които читателите ми търсят и намират в книжарниците и ми пишат постоянно. Защото виждат в тях Истината. Моята, но и тяхната истина. Защото основен въпрос в тях е - защо и как се опростачихме, та днес сме толкова оскотели? Книгите ми са пълни с епизоди, от които ще настръхнете. Знаете ли, аз лично вече изпитвам само тъга. Лепкава и просмукваща и сърцето, и душата тъга. И за да бъда докрай “оголен” - тъга, примесена с безсилие, от което изтръпвам. Когато преди години татко, вече покойник, мир на праха му, получи удар, когато видях любимия си човек толкова безпомощен, когато му сменях памперсите, все едно е бебе, аз се усетих сякаш изпразнен от каквото и да е съдържание. И толкова, толкова обезсилен... Особено когато един от лекарите направо ми каза - господин Райков, ако нямате пари, няма да има живот за баща ви. Тогава аз се запитах - докъде всъщност е стигнало нашенското оскотяване. Да, навсякъде има лошотия, но ние, българите, сме много, много лоши днес, ние стигнахме дъното, че и под него. Затова и пиша - дано да се стреснем. Защото днес нашите родители са най-потърпевши, но утре идваме и ние. И после идват и децата ни. По отношението към възрастните, болните и децата се съди за интелигентността на една нация, за силата на гражданското й общество. А разни “патриоти” само осребряват този свой “патриотизъм”, тръбят наляво и надясно, че България днес била слънчево място. За кого? За ТЯХ, да. А не виждат ли всички те геноцида над пенсионерите у нас? 
Не разбирам защо българите, които сме толкова малко, защо не се обичаме. Защо повече се мразим, и то с такава охота. Навремето Станислав Стратиев, голям български писател, го е казал: “В България винаги убиват Алеко”. Не може да се каже по-точно.
Ще ви разкажа случай тук от Франция с българка. Жената е от дълги години емигрант в Париж, доцентка. Каза, че толкова години не може да си намери работа. И чак онзи ден разбрала защо. Ами защото сестра й изпращала анонимки на поредния работодател, наел доцентката на предварителен договор. Не е за вярване, но бих ви дал и името, и телефона на доцентката, за да потвърди. Затова може би и първото предупреждение, което нашенци отправят към новодошлия сънародник в Париж, е - видиш ли българин, бягай! 

- Хората по света живеят, а ние защо все оцеляваме? 
- В основата на нашите беди като народ, според мен, е тя, мизерията - и материална, но и духовна. Те са свързани и взаимно се възпроизвеждат, от поколение на поколение. Онзи ден се разхождах в Гората на Венсен - това е един огромен парк на 10 квадратни километра. И съзрях отново почти цял град от... палатки. Разговарях с един полицай. И той ми каза - от 15 години работя тук. Идват, правят палатки, ние ги разтурваме, след няколко месеца те пак идват. Но за мен странното е, че през всичките тези години основната част са българите. В началото бяха поляци и българи, после идваха македонци и българи, после сърби и българи, после руснаци и българи. Другите се оправят, намират си работа, препитание, а вашите все са си тук. Ние им поставяме специални кофи за боклук, те обаче хвърлят отпадъците където им падне, вижте само какви дрехи са разпънали по дърветата да съхнат... Да, какво да добавя към думите на френския полицай - племе, при което поколение след поколение мизерията се възпроизвежда... И дава своя отпечатък върху битието. Другото обяснение на вашия въпрос го намирам в нашенския тарикатлък, и то тарикатлък на дребно. Наскоро една жена ми каза - господин Райков, емигрантка съм от 20 години, но чак сега успях да се преборя със себе си. И чак сега, от две години, разбрах, че човек е нормален, когато си плаща за всичко, което е направил - ял, пил. И сега се чувствам истински свободна. 
Какво ви говори това? Някой се опитва да внуши на българина, на младите, че тарикатът е по за предпочитане пред честния човек. За мен най-важното е да не оставим стихията на опростачването да ни залее. Защото опростачването ражда омразата. Мрази онзи човек, който не може да гледа, че съседът му е постигнал честно своето положение. Той все търси под вола теле. Тревожи ме и “пасивността” на съвсем младото поколение, което не иска нищо да знае критично за себе си, шокиран съм от изследване, мисля, че бе на Американския университет в Благоевград, че само три, забележете, само 3 процента от младите хора искат да знаят за близкото ни минало... Какво е това? Та как може да се живее без памет? Затова и написах и издадох преди години книгата си “Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”. Да, опростачването днес е нужно на някои. Кои са те - е, това е публична тайна, нали? 
Но ще завърша с един от моите герои Пешо Барона от Монтанско, който пред очите ми върна цели три евро на касиерката в магазина, която се бе объркала при рестото. Знаете ли какво значат три евро в Париж за хора като Пешо, та това са цели два килограма кренвирши, разбира се, от най-евтините, ама иначе са толкова вкусни. Но Пешо ги върна на сбъркалата касиерка в супера и тя, като разбра, че е българин, го гледаше с невярващи очи. Колко важно е какво е обкръжението наоколо, нали?

Савка ЧОЛАКОВА