Дипломатът Тодор Дичев на 82: Сега можеш да станеш дипломат, министър, депутат направо от улицата За какво ти е да учиш?

В семейството се раждат поведението, характерът, кое е добро и кое лошо

Тодор Дичев е дипломат от кариерата, експосланик в Токио, представител на България в ООН в Щатите и в Женева. Той е първият японист в България. “Първи японист” - това се е превърнало в нещо като титла за Тодор Дичев. Той е и основател на специалността “Японистика” в Софийския университет. И с друго се гордее, че живее на улица, която носи името на покойната му съпруга - актрисата Виолета Минкова. “Аз имам само една съпруга” - винаги добавя.

Завършил е дипломация в Москва. Състуденти са били с Андрей Луканов, Петър Младенов, Румен Сербезов. За Сербезов не пести похвалите си, че е роден бизнесмен. Самият Тодор Дичев като млад дипломат има идея за създаване на свободна икономическа зона във Варна (до Девня) и дори се стига до разговори с японците. Идеята му обаче е толкова изпреварила времето си, че старите ръководни кадри я спират като опасна за социализма.
 
И днес експосланикът ни поддържа връзките си с известни хора по света. В Япония се е познавал лично с петима от министър-председателите й. А император Хирохито е наричал Тодор Живков “братовчеде”, защото бил сигурен, че връзките между българи и японци датират от много стари времена.

- Понеже заговорихме, че днес може да се озовеш във властта, в дипломацията, в министерството, без да си учил за това, разкажете как се ставаше навремето дипломат? 

- За да разберете колко сериозно беше отношението към бъдещата професия, ще почна от училище. Като завърших гимназия, бях решил да следвам медицина в Лайпциг, знаех немски, подадох молба за виза в ГДР. Беше септември, когато байчото от училището дойде вкъщи, че ме викала директорката на училището - другарката Вачкова. Зачудих се, защото вече се бяхме сбогували с учителите. В кабинета й тя ми обясни, че човек от Външно министерство се е обадил: началник отдел “Кадри”, др. Велко Радев. Помолил дали може да посочи предложение за абитуриент, когото да изпратят да следва “Международни отношения” в Москва. 

По-късно разбрах за Велко Радев, че през 1923 г. по време на Септемврийското въстание е арестуван и осъден на доживотен затвор. След 1944 г. заема отговорни постове в държавата. Умира на 90 години през 1988 г., ерген, без семейство, посветил скромния си живот на работа за своята родина.

“Не, не - реагирах веднага. Аз ще заминавам за Лайпциг, за да уча медицина.” Директорката тихо продължи: “Не искам отговор веднага. Помисли си, сподели с баща си и ела следващата седмица да ми кажеш”.

Прибрах се, но нищо не казах вкъщи. Сутрин обикновено си пиехме чая заедно с баща ми. Едва след два дни му казах. Олекна ми. Баща ми въздъхна и като посочи изходната врата, ми каза: А сега излез и не се връщай, докато не ми кажеш, че си благодарил на директорката, че те е избрала теб. Не искам да ти обяснявам, като пораснеш, ще ме разбереш. Излязох и два дни прекарах при моя приятел Христо Ковачевски. На третия ден с изтощително примирение се завърнах при моя ПРИЯТЕЛ - баща ми. “А, а, дойде ли? Добре си направил, че си приел. Лекари много, а дипломати няма. Пък и за лекар не ставаш. Нали ти прилошава от кръв?” И се усмихна. 
​​​​​

Петко Дичев (в средата) като студент в Грац със свои колеги

А беше строг и усмивката му в този момент за мене струваше милиони... 

В Москва учих шест години. Още в началото ни определяха кой за коя държава ще се подготвя. Така аз започнах изучаването на японски език, но и на историята, географията, икономиката и традициите на Страната на изгряващото слънце. Когато се захванах с йероглифите, направо ми идеше да се откажа. Но с учене всичко се преодолява. Даже ми станаха любими.

- Били сте в прогимназията, когато майка ви умира. 

- Без майка е много тежко, особено ако още си дете. Баща ни ни отгледа сам нататък. Той работеше във Военния топографски институт, който беше преместен от София в Троян. Предстоеше му генералско звание. Но той подаде рапорт и напусна армията, за да е при децата си. Така до края на дните си той работеше в “Геопланпроект” на Павлово. Често ръководеше строителни обекти. Големият мост - надлез срещу КАТ, бе построен с прякото участие на геодезиста инженер-полковник Петко Дичев. Като отивах на работата му, впечатляваше ме как разговаряха с него работниците, които свойски го наричаха бай Петко.

- Кои са уроците, които сте запомнили от баща си?

- Бях в прогимназията. Изпитваха ме в час по история: Кои са причините за Руско-турската война. Отговора го знае всеки и от сън да го събудят, ще каже: “Русия да освободи България”. Но аз реших да “шашна” всички и най-вече гаджето си Снежана Кръстева, която и днес не знае, че ми е била любимка, втора поред, защото първата беше пълничката Димитринка, когато бях в първо отделение. Но на въпроса наместо стандартния отговор и шестица, аз важно рекох: “Причината за войната е целта на руския император да превземе Цариград, за да може руската флота да излезе на открито море”. Стига!, каза учителката и ми писа втората двойка в живота ми. За първата двойка също ще кажа. Но когато се прибрах вкъщи и обясних на баща ми за какво съм я получил, той рече: “Виж какво, синко, колко пъти съм ти казвал, че каквото чуеш да си говорим вкъщи, си остава само зад тези стени 

То не е да го споделяш навън. Можеш да ме вкараш следващия път в затвора! Добре го запомни!”. Това беше един от уроците на баща ми. 

А що се отнася до първата ми двойка, тогава учех в училище “Васил Априлов”. Седях на последния чин, защото си бях от дете висок. По математика ни преподаваше съпругата на големия художник Илия Бешков. Благодарение на Баща ми решавах бързо задачите и моите съученици преписваха всички от мен. Един ден г-жа Анастасия Бешкова - наричахме я госпожа, въпреки че официално тогава беше другарко. Тя изпитваше някого, а ние отзад си шушукахме. Тя ни направи няколко пъти забележки. Но ние си продължихме.

Изведнъж чух името си: “Тодоре, излез и реши задачата”. Излязох на дъската, но не знаех за каква задача става дума. Постоях, без да ползвам тебешира. “Ако не можеш, седни”. Поиска ми бележника и ми написа двойка, първата в живота ми. “Страшното” предстоеше. В края на всяка седмица родителите ни трябваше да разписват бележника ни за оценките.

Мислех как да залича двойката. Един съученик ми даде “гениалния” съвет - да сложа ръка върху двойката, като разписва. Поставих длан върху оценката, но Баща ми леко я отмести и двойката блесна. “Какво е това?” Смутолевих нещо. “Ако искаш, учи, ако не искаш, не учи. То си е за тебе. Но да се опитваш да ме лъжеш, забрави, разбра ли, забрави!” Разписа ми бележника и си отиде. В ушите ми и досега звучат поучителните за цял живот думи. Те са по-силни от всякакви заплахи.
 
Моят Баща ми беше дал урок, който изпълнявам и днес - да не лъжа

Това беше началото на приятелството ми с моя Баща, което продължи до края на дните му. И когато той си отиде от този земен Ад, разбрах, че съм изгубил Приятеля си, а после и родителя си, защото

Мъдрецът е казал:

“Щастлив е онзи, който на смъртния си одър може да каже, че е имал един приятел. Значи животът му не е минал напразно!”.

Савка ЧОЛАКОВА