Днес Ламбо трябваше да празнува, а преди години се натряскал заради...

Стефан Данаилов, който си отиде малко преди рождения и именния си ден, всяка година по това време събираше огромна компания, за да полеят заедно светлите празници. Сега неговите студенти и близки приятели няма да нарушат свещената за Мастера традиция и ще вдигнат тост навръх Стефановден за един от най-големите артисти на България за всички времена.

В. „Стандарт“ предлага изключителните и невероятни истории от живота и кариерата на Ламбо.

Ето още няколко от тях, които той е споделял от душа и сърце през годините.    

Врачка ми каза да не се боя от въздуха, а от водата  
На един 2 май се качих на самолета за Москва, трябваше да озвучавам филм. Някъде след Русе колега, който седеше в съседство, взе да ми вика: „Абе, Ламбе, погледни бе, братче, много сме ниско над Дунава”.  

А трябваше вече да сме много нависоко. Стюардеса беше Ванчето, жената на моя колега Ачо Георгиев.

Питам я: „Какво става, бе, душа?“ А тя: „Ще ти кажа, но запази спокойствие. Теч на гориво. Връщаме се, ще кръжим над София доста време“.

В ония години за руските приятели и актьори носехме водка в големи количества. Че като извадих бутилките – натрясках се, без да ми мигне окото. Пожарните вече ни чакаха. Въздухът около нас беше напоен с миризма на керосин. Като отвориха вратата, и ни удари в сетивата.

Една искра само трябваше. Обаче като истински куражлия седнах в аеропорта и изчаках следващия полет – и обратно към Москва. Тук е било голямо притеснение, защото жена ми не беше получила никаква информация, а чакаше да й се обадя от хотела в Москва.

Моя позната, която си пада по тълкуването на света и движението, ми каза:  „Абе, ти трябва да внимаваш с водата, а не с въздуха – той те пази“. Обичам да пътувам с нещо, от което да виждам какво се случва на земята. Тогава групата ни беше самонавиващо-плашеща се един друг със самолети.

Като гламави пътувахме из Европа с всевъзможни автобусчета. Купон – ама изморителен. Но беше приятно. Говоря за годините, в които можех да обиколя Европа на автостоп.

 На Шилеров фестивал в Манхайм стана късо съединение
Няма да забравя гастрола на военния театър през 1976 година на Шилеровия фестивал в Манхайм - по онова време Западна Германия. Там се канят трупи от цяла Европа, за да покажат своята пиеса по Шилер. Пътувахме с влак - никога не съм обичал самолетите.

С Йоско, Елена Райнова и още няколко колеги говорехме за закачката в цялата ситуация – военен театър от соцстрана се появява с Шилер.

Посрещнаха ни добре - бяхме готини, веселяци, знаехме как да се държим пред чашата и обществото, харесваха ни. Имаше коктейли, салтанати. Играехме в малкия салон - с 600 места, можете да си представите какъв е бил големият. Първото нещо, което ужасно ни впечатли, бяха зрителите.

Всъщност преди всичко останало ние се вълнувахме дали въобще някой ще дойде да ни гледа. Когато погледнахме през завесата, видяхме мъже в смокинги и жени в черни рокли – с очила със златни рамки, абсолютни тупалки. Това хептен ни сащиса – все едно си в операта.

Започнахме представлението – то беше много навито, много напомпано, много ритмично, много напънато. И няма джан джун шум в залата – все едно, че е празна. А ние бяхме доста силна група. И какво се получи – докато аз крещя на авансцената

„Ние ще кажем на света…” и така нататък, млад и красив, да не забравяме, че годината е 1976-а, изведнъж стана късо съединение. Огромните полилеи с по 350 свещи в тях, т.е. крушки, щрак и изгаснаха. Можете да си представите за какво става дума.

Тук свършваше първа част - ние се обърнахме офицерската и излязохме, а през това време пуснаха пердето. И започна да се ръкопляска. Чухме някакви реплики, от които разбрахме само „Бите, бите”. Разтичаха се преводачи и се оказа, че трябва да излезем и да се поклоним – като в операта, между първа и втора част.

Това, дай, Боже всекиму, но на мен ми се случи. Усещането беше невероятно, защото немската публика беше влюбена в своя Шилер и тя неслучайно инвестираше във фестивала чрез данъците си. След това критиките бяха много добри, защото никой не е очаквал, че военен театър от България ще бъде най-близо до стила на Шилер.

Микеле Плачидо в началото се дуеше
Луиджи Перели направи най-обикновен кастинг за „Октопод” в София. В началото нямах намерение да ходя, защото подозирах, че едва ли става дума за централни персонажи. Но понеже у нас по това време беше голяма криза и нямаше почти никаква работа за актьорите, все пак реших да пробвам.

Луиджи снимаше с малка камера, поговорихме и той ми предложи една от най-интересните роли – Дон Нуцо Марчано. Така започнах да се доказвам в Италия.

Това че бях много известен в България, не означаваше нищо за Европа. Пристъпих доста амбициозно към новия си ангажимент. Срещах изключителни актьори. С Микеле Плачидо снимахме и в „Рекет”.

 В началото ми се дуеше страхотно. После дойдохме в България и нещата се промениха. Като слязохме от самолета, журналята веднага ми се нахвърлиха. А Микеле, завалията, мислеше, че са дошли заради него.

После го заведох у нас, разходих го из София – и разбра с кого си има работа. Много му хареса тук. Абе, станахме приятели. С Ремо Джироне също си допаднахме много – голям актьор. Колегите се шегуваха, че тъй като на тях не им се играеха отрицателни герои, ми ги остъпваха почти във всеки сериал.  

Но поне в „Дело по съвест”, най-после, станах готиният и усмихнат Верджилио. Симпатичен и положителен. Весел и ироничен. Съжалявам само, че след толкова години не седнах да науча италиански като хората. Въпреки че със Себастиано Сома нямаме никакви проблеми – и в най-бързия диалог той е разбирал по изражението ми какви са репликите.

Защото Луиджи предпочита всеки да играе на езика си.  В „Октопод” имаше страховита сцена, която направихме на четири езика – италиански, френски, немски и български. Тя беше изумително постижение в сериала – драматична и скандална. Да не пропусна да спомена и работата си с друг, също много известен и уважаван режисьор – Джани Лепре.

В един от сериалите му бях сръбски мафиот.    

Дяволът и Ангелът отдавна не са ми интересни
Росенчо ме нави за „Стъклен дом”. Нямах кой знае какви намерения – за един епизод, убиват ме, о кей, няма проблеми. После а още един и още един. Така ме вкараха в схемата, че не знаех какво следва.

В началото всички очакваха, че Юлиян Вергов е готиният, а Жоро Кадурин е лошият, а после сега се оказва точно обратното. Не обичам изцяло негативните герои. Битката е по-хващаща, когато участниците в нея имат и бялото, и черното. Ангелът и Дяволът отдавна не са интересни.

С Йоско никога не се ревнувахме
Никога не се ревнувахме с Йоско. Бяхме в различна боя. Никога не сме имали дублиране, вървяхме си по пътя. Винаги съм бил за конкуренцията, но ние просто си партнирахме. В онези времена всеки работеше за себе си, но и за общото. Гониш си върха, стигаш го, няма ощетени, не е за сметка на някого, аз съм в главна, ама ти си в по-малко главна роля. Не!