Добруджанска история: Еднаквата кръв не може да се скрие

Всичко това отлежаваше 40 години в моя куфар от онези години. Тежък товар е това. Всички виждаме как умишлено ни претопяват и чезнем като етнос, държава и народ. Да премълчаваме истината означава, че сме съгласни с налагания ни отвън геноцид.

Отидох по желание на работа в Силистренски окръг през 70-те години. Бях млад, безпартиен и пълен с желание да служа на ползу роду. Цели девет години. При случайни срещи с добруджанци ми бяха разказани дузина истински превратни събития, преобърнали наопаки живота на българите в нещо друго, нямащо нищо общо с тяхното минало, и объркали съдбата на много поколения дотам, че да забравят своя род и език. 

Да се правим, че такова нещо не е имало, е да прикриваме станали престъпления

По-лошо. Да ги премълчаваме означава да подготвяме почвата за тяхното продължаване и утвърждаване. Нищо не съм добавял към казаното: 

-  А сетне какво стана? 

- Сетне ли? Сетне изкарах партийната школа. Бях партиен секретар дълги години. Днес е да си партиен секретар. А тогава, дето се вика, ходехме боси, за да не си късаме обувките. Много тичане имаше, а превоз никакъв. Работих и към Народната просвета. Тогава обикалях селата на Добруджа. С много хора се запознах и много спомени имам от онези години.

Отиваме веднъж на 24 май в едно село да откриваме нова училищна сграда. В това село бях идвал доста пъти. Сприятелих се с жителите му. 

Големи приятели бяхме и с ходжата 

Сякаш го виждам и сега. Тогава бе над 80-те, но се държеше още. Личеше си, че е от сой.

Един едър такъв и висок, с широки рамене. Имаше големи сини очи, а косата и брадата му, която стигаше до пояса, бяха бели като снега, който сега вали. Пяха децата, казваха стихотворения, па гръмна духовата музика и всичко по-младо се хвана да играе Добруджанското. Бях застанал до ходжата и си приказвахме за щяло и нещяло. По едно време ме прихвана нещо и му викам:

- Дядо ходжа, може да ми се докачиш, но ще те питам нещо. 

Той се огледа. Бяхме застанали малко настрана и до нас нямаше хора. 

- Питай!

- Я ми кажи, ма мъжки, майка ти или баба ти бе българка?

Като сега го виждам. Пребеля хубавото му лице. Кръвта се отдръпна от него. Краката му омекнаха и той приседна на пейката.

- Ти откъде знаеш?

- Зная! - викам му аз, ама нищо не знаех. Бях чувал за подобни неща, па и като го гледах какъв е хубавец, като го гледах, че всичко по него си е баш наше, какво друго можех да си помисля. 

- Остър нож заби, Кольо, в старата ми рана. Много остър! 

Той се огледа, пък махна с ръка. 

- Ще ти разкажа. Белким да ми поолекне. 

Седнах до него. На стария очите плувнаха във влага. Раменете му се разтресоха. Стана ми жал за стареца. Почнах да съжалявам за необмислената си постъпка. Тъкмо да му кажа: Сбърках, прощавай, дядо ходжа, и той започна да говори. Ама така тихо, така унесено, че едва го чувах.

- Мама, Бог да я прости, бе трета жена на баща ми. Най-малката и най-хубавата. Когато умирал, в нейните ръце издъхнал. Другите го зарязали. А тя му пяла, докато си отивал. Ах, колко сладко пееше мама добруджански песни. Колко тъжни бяха те. Пее и плаче. А аз хлапак - какво ти разбирам от тези работи. На мен ми викаше Ангел. Тъй се казвал баща й. Кръстиха ме Али по неговото име. Тя се спомина наскоро след Освобождението. От мъка. 

Не можеше да си прости, че е била потурчена

Наскоро, в една заран, моята баба ми вика: Какъв сън сънува бе, Али? Цяла нощ се мята в огън, с какъв Ангел приказваше, та не можах да мигна от тебе? А аз й мигам насреща. Приятел, викам, и познат. Какво да й кажа? Жена. Нищо няма да разбере. 

Тук той се удари в гърдите. 

- Питаш ли ме какво ми е било през всичките тези години. Мъка, ей, голяма мъка е, ти казвам. Колко пъти ми е идвало да ида насред селото, па да извикам: 

Хорааа, да знаете, аз не съм никакъв Али. Ангел съм! 

Бузата му се разтресе и той притихна. Аз също се бях объркал. Гледам и нищо не мога да му кажа. След малка пауза той продължи.

- В нашето село, дето се броят за турци, и те са турци колкото съм и аз. Това от мен да го знаеш. На всичките им зная потеклото, кръв е това, Кольо, не можеш да го скриеш. Между тях, дето се вика, с вързани очи да си, пак ще познаеш кой е от Азия и кой не е. Ние с младите много-много не говорим по тия неща. Ама те се досещат. Пък и в училище, нали учат за народите, кой от къде е дошъл и по какво се различават. Тях не можеш излъга. Па и историята ни добре знаят. Ами ако почна да ти разправям в колко наши къщи има скрити икони на Христос и Дева Мария, няма да повярваш

Е, малко по иначе им викаме, ама то си е същото. Ами писаните яйца? Ами Гергьовден? И колко още неща... Видиш ли хорото? Ей онова момиче, дето сега е насреща ни, видиш ли го, с наръчника и чапразите? 

- Виждам го, дядо Али, какво то? 

- То ми е унучката. Като я гледам, все едно че виждам мама. Кожата й е одрала, да му се не види макар. Иде един ден при мен, а очите й червени като на рак щипците. 

- Що има, дъще? - питам я. А тя:

- Много съм щастлива днес, дядо! Голяма радост имам. 

- Що? Да не се стягаме за сватба вече, а? А тя:

- Нещо по-голямо е от сватба, дядо. 

Тича, скача около мен, весела като лястовичка, па по едно време ме прегърна и вика: - Да знаеш, дядо, че научих всичко за теб... И друго ми разправя, ама аз нищо не разбрах, щото, ако щеш вярвай - ревах като малко дете.

Ходжата извади от пояса си кенарена кърпа и обърса очите си. 

- Завърши в Силистра за учителка. Дойде тук и сама започна да учи децата на добруджански песни и хора. Виж ги колко хубаво играят. 

Старецът се унесе. Загледах се в неговата внучка. Малко беше да кажа, че е хубава. Висока и стройна, с бяло засмяно лице, което огряваха като ясно слънце две големи сини очи, тя олицетворяваше идеалната представа за българката. Играеше внучката на дядо Али ходжа, отметнала хубавата си коса назад, и нозете й сякаш не опираха на земята. Играеше така волно и така искрено звънеше гласчето й, както навярно сама нейната прабаба е мечтала в съня си да го изиграе.

Ех, историйо, историйо!

... Ходжата седеше като истукан, потънал в спомените си, които аз, без да искам, така издълбоко разрових, и от очите му капеха едри, пречистващи сълзи. Дясната ми ръка легна сама на раменете му. Една кръв бяхме, а кръвта вода не става. 

Бело ЧЕРНЕВ, Тетевен

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук